RE: Да питаме децата

"Рисува си червена точка на носа и прави смешки на класа в час по биология." Това е учителска забележка, която имам в ученическия си бележник от пети клас. Биоложката нямаше как да знае, че всъщност си нарисувах с червено носа, защото се опитвах да се превъплътя в червеноносата маймуна на едно от нагледните табла в стаята. А пък то понеже си беше смешно, всички се разхилиха. Не знаеше биоложката и така и не разбра, защото никога не ме попита...
Да питаме децата и да ги чуваме какво казват е нашата първа задача в тазгодишното издание на "Капитал K:ids". Този път влязохме директно в бъдещето, като помолихме няколко хлапета да ни нарисуват света такъв, какъвто смятат да го направят. Те си подхванаха флумастерите и белите листове и приключиха с тая работа на бърза ръка без никакви "ама", "ако" и "защо". Дори с търпение и снизхождение ни обясниха какво, как и къде ще се случи.
Успокоихме се, че нещата ще са по-добре, отколкото са сега, и тръгнахме да търсим причините подрастващите световни стратези така упорито да се съпротивляват на няколко конструктивни наши родителски предложения, отнасящи се до тяхното собствено бъдеще. Като например да ходят на детска градина и училище и непременно да са в непрестанна щастлива еуфория от този факт. Помъчихме се да разберем и къде изпускаме "ръководната си роля", когато хлапетата ни не искат да спортуват и категорично са против да заменят пържените картофи с карфиол на пара. Тъй като си знаем, че всеки човек се ражда с талант, решихме да поровим и за начини да го откриваме у децата си навреме - преди да сме затътрили пълничкото си момиченце на балет или да сме тикнали боксови ръкавици у чувствителния си, поетичен син.
Заедно с това не напуснахме за дълго ролята си на родители и събрахме в една учителска стая трима млади учители, за да разберем от тях какво му е хубавото да си даскал тук и сега. Запознахме се лично и с една от най-популярните системи на обучение – Валдорфската, и пообиколихме няколко места, където децата ни могат да научават неща, без дори да разберат, че всъщност не просто си играят.
Имаме и своите лирични моменти, разбира се. Този път те са в трите родителски изповеди, в които главни герои са двойка тригодишни близнаци, една дъщеря от "Другата България" и един син, който обича да си играе с "момичешки" неща. И в четирима известни днес български журналисти, които не се притесниха да се представят с училищните си снимки и спомени, за да докажат, че и най-плахият първолак е просто една уникална личност, която временно е на седем години.
От всичко, което подготвихме на следващите страници, си взехме своите уроци. Моят личен е, че повече червени точки на носа е трябвало да си рисувам. Лошото е, че и това онази учителка по биология никога няма да узнае. Защото вероятно продължава да не пита...