С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
4 29 авг 2015, 10:00, 15437 прочитания

(Не)извинени отсъствия

" От кого бягаш, тати", или за бавното темпо на един отсъстващ баща на дълги разстояния и неговата мъдра Ана

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Така се случи, че детето ми се роди и живее в "Другата България" – с майка си са в Париж, а аз съм в София. Пътувам, за да бъда с нея. Но така и не успях да стана част от нейния роден град, от френската среда. Моят живот остана в България, този на дъщеря ми се случва във Франция.
Моето дете, което толкова много обичам, е далече. Липсва ми. Понякога се питам дали и аз й липсвам...
Отсъстващият баща не може да преживее ежедневното общуване с детето си. Събуждането, закуската, взимането след училище, писането на домашни, играта преди сън. Той съществува единствено и само във въображението на своето дете така, както детето съществува във въображението на бащата.
Често си представям какво прави моето дете в определен момент, при определени обстоятелства. Фантазирам думи, припомням си жестове...
Когато Ана беше малка, изпитвах неудобство и страх преди всяка наша среща.
Всеки път се запознавахме наново. Чувствах се виновен, че не съм до нея, когато майка й хладно отбелязваше по телефона поредната настинка или вдигната температура.
Моето дете растеше, но не пред моите очи. С леко притеснение отбелязвах колко се е променила след последната ни среща.
Смачкан от чувството за вина, често се заглеждах по бащи с деца в парка или на улицата. Завиждах им, че се забавляват със своите наследници. Мечтаех да имам своите мигове с дъщеря ми. Прелитах от държава на държава, пълнех ежедневието си със срещи и преживявания по целия свят, но изпусках онези тихи невидими моменти от порастването на моето момиче. И ме болеше. Един път, когато болката стана нетърпима, се обърнах за помощ към моя приятел и гуру Пракаш. Попитах го как да имам пълноценно общуване с дъщеря ми, при положение че ни дели такова разстояние. "Гледай я, когато си с нея! Виж я!- каза ми той. Има толкова много бащи, които живеят с децата си, но не ги забелязват. Заети са със собствените си проблеми."
Запомних думите на Пракаш. И започнах да наблюдавам детето си, да го виждам, да се опитвам да го разбирам. Понякога без думи. Научих се, когато съм с Ана, да не мисля за друго. Посветих й се. Трудно беше да променя стереотипите на собственото си поведение. Вече внимавам. За нея, не за мен и другите. Егото ми се стопява. Чувам думите й. Разбирам нуждите й. Разговаряме. Мълчим. Кроим планове. Правим неща заедно.
Ана се оказа моят най-добър учител по търпение. Веднъж се обърна към мен на улицата и съвсем сериозно каза: "Може ли по-бавно, да не бързаш! И без туй те няма. Нека, когато сме заедно, да имаме време. Повече време заедно!"
Никой никога не ми беше казвал това. Моята Ана на осем години поиска от мен да забавя темпото, за да имаме време Заедно.
Тогава не разбрах добре тази молба. Помислих си първосигнално, че крача по-бързо от моето малко момиченце. Механично забавих крачките.
Не!
Тя искаше да забавя собственото си темпо, което бях забързал през годините до лудост. Моята дъщеря искаше да общува. Да ме има, да сподели с мен времето си.
Понякога си мисля, че отсъстващият баща има шанса да бъде като мечтата – непостижим.
Но чудесно разбирам, че животът се случва тук и сега. Така че присъствието може да не бъде само физическо. Истинското присъствие е енергия, мисъл, чувство. Внимание. Общуването с дъщеря ми днес е концентрация. Събирам се, защото знам, че времето ни е кратко. Дни, часове, минути... А колко много имаме за споделяне.
Понякога, когато медитирам, визуализиарам наши разговори. Припомням си нейни думи, осъзнавам за колко много неща е права.
Веднъж Ана ме попита защо пътувам толкова много. Отговорих й,че това е работата ми. Тя затвори очи за миг, след което ме погледна сериозно и каза: "Докога ще бягаш? От кого бягаш, тати?"
Нямах отговор. Нямам отговор. Детето беше усетило житейските ми бягства. Моето скриване - пътуване, моята необходимост от непрекъсната промяна.
Понякога си мисля, че пропуснатите мигове с нея не могат да бъдат компенсирани с нищо.
Опитвам се да не мисля вече за това какво губя от липсата на ежедневно общуване. С годините разбирам, че единствено личният пример може да събуди възхищението на нашите деца към нас.
Иска ми се да бъда честен с моето момиче. Да не я разочаровам. Тя вече знае, че хората се разделят, живеят своите животи, че имат право да се местят от място на място. Но никой не може да ни лиши от желанието да имаме своите моменти и тайни. Доверието между дете и родител е процес. Труден, понякога болезнен. Но само човек, който не си дава сметка, че бъдещето се кове в настоящето, може да отрече правото на всеки да избира своето присъствие или отсъствие.
В отсъствието, както и в присъствието в живота на другите човек трябва да е търпелив и дискретен.
Аз, отсъстващият баща, днес имам чудесен контакт с моето пораснало момиче. Имаме нашите разговори и тайни. Преболедувах чувството за вина и се успокоих. Отказах се да броя неизвинените отсъствия. Вълнувам се единствено от нашите мигове заедно. От споделеното. Живея с думи, жестове, смеха й, сълзите й или недоволството от отказа ми да задоволя някой неин каприз. Но същевременно виждам колко щедро, емоционално и обичащо е моето момиче. Как се вълнува.
Нямам страхове за бъдещето й, защото съм усетил любопитството й към света и другите. Ана се променя, променяйки и мен. Възпитавам я да няма големи очаквания, но да мечтае. И тя го прави. Защото мечтателите не пишат неизвинени отсъствия на бащите си.


  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И какво ще стане, ако детето не прави нищо?! 3 И какво ще стане, ако детето не прави нищо?!

Родителите правят живота на децата си по-стресиращ, отколкото си представят. Все водени от добри намерения

6 окт 2019, 6946 прочитания

Кога е време да поговорим за пари с децата си Кога е време да поговорим за пари с децата си

Представители на финансови институции за това какво трябва да знаят децата за парите и какво прави финансовият сектор по темата

29 сеп 2019, 2351 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Лениви и пълнички

Как да се справим с естественото нежелание на децата да се хранят здравословно и какво да правим, когато хлапето не ще и да чуе за спорт

Още от Капитал
Българският автопазар: Расте, но и старее

През 2019 г. делът на старите дизелови двигатели продължава да се увеличава, както и на колите над 20-годишна възраст

Андон Балтаков: Не искам да звуча като прогноза за облачно време

Генералният директор на БНР пред "Капитал"

Новите дрехи на "Шишман"

Несигурното бъдеще покрай предстоящия ремонт на знаковата улица в центъра на София отново разбуни духовете

Вирусът, който смрази света

Епидемията от коронавирус за по-малко от месец запали Китай и уплаши целия свят с пандемия, която не е виждана от десетилетия. Рисковете са много, но и възможностите да бъдат избегнати още са живи и съвсем реални

От Маракеш до Париж и обратно

Писателят и художник Махи Бинбин за живота между две култури и социалната си дейност в Мароко

Оскари в преход

На еклектична церемония Академията балансира между сигурността и риска. "Паразит" направи история. Брад Пит, Лора Дърн, Хоакин Финикс и Рене Зелуегър спечелиха при актьорите

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10