Така си живеем ние – яваш-яваш, когато някъде през май усетих, че нещо не е наред със събитието "първи клас". Ева с ужас в очите ме попита: "Мамо, какво им се случва на "реверзиите"? Бях направила грешката да спомена пред нея, че тя и Калина от детската й градина са резерви на първо класиране в кварталното, неелитно, закътано 19-о училище, за което никой освен живеещите до него не са чували. Или поне аз така си мислех. Единственото училище, в което бяхме кандидатствали, защото ни е на три минути пеш, а и само за него имаме точки. Бяхме се разбрали с ла фамилия да не казваме на Ева, че не е приета, за да не реши, че нещо не й наред или не й достига.

Дадох всичко от себе си да й обясня какво е "резерви", така че да не се получи ефектът на "обезнаводяването". Това е една друга, дълга история, но накратко: някоя от бабите така й беше разказала случка в болница "Токуда" със система заради обезводняване, когато беше на две, че за нея това е най-големият ужас. Голям страх от това обезводняване! Та страшно ме беше яд на себе си, че се изпуснах с тези "резерви" – бях афектирана и езикът ми беше по-бърз от разума.

До този момент не се бях замисляла много-много за знаменитото събитие "дъщеря ми тръгва на училище". Предполагах, че и през това ще минем леко, на пръсти, с балетна стъпка. Какво пък толкова?! Така беше с първи ден в частна детска градина (не я приеха в общинска), две години по-късно първи ден в общинска (най-накрая я приеха), първи ден сама на ски училище (ей, няма такова шестчасово следене на камерите пред Алеко и на метеорологичните сайтове!), първи урок по плуване, френски... Ами първия път, когато се научи да казва Калоян вместо Каяолан?! И пак – какво пък толкова. В живота на детето е пълно с "първи" какво ли не.

Когато отдалеч и отдавна, в началото на годината, познати започнаха да ме питат къде ще кандидатствате, как се готвите, и сега – първи клас бях: "Ъъъъ" и по-късно: "В момента повече се вълнувам от слагането на шини." Малко се притесних на един детски рожден ден през април, когато цяла кухня родители обсъждаше училища за първи клас, изпити, такси. Колко много знаеха, колко нахакани, уверени и категорични бяха! А аз? Каква майка съм аз да съм намислила да я пусна в училището до вкъщи и да стискам палци да й се падне мила, внимателна и талантлива учителка?! Или учител. Та тогава нещо ме жегна, но... късно. Кой кандидатствал – кандидатствал. Оправдавах се пред себе си наум – живеем в централен квартал и само със симпатично изглеждащи хора се разминавам по улиците около нас. И двете детски градини в района бяха що-годе окей. И поне я бях записала първо желание немски. (Нищо, ще продължи паралелно френския в алианса, тя е схватливо дете и ще се справи – да не кажете после, че не съм амбициозна майка!) И това, защото през зимата колежка в офиса, страхотен родител на две момчета, ми каза: "Ау, какъв късмет ще имате, защото най-желаният, доказано печен и точен учител (не му запомних името) ще вземе първи клас с немски в училището, където ще е Ева!" А как го знаеше това, като децата й живеят и учат на съвсем друго място – мистерия!

Много се дразня как за кратко, като опре ножът о кокала, ставаме големи специалисти по всичко. Колена, домашно сирене, шпакловка, WordPress, екзотични ваксини, училища за първи клас. Не може ли просто да си гледаме работата, буквално – тази, която сме избрали да ни храни, и оттам нататък да се доверим на всички останали, които правят същото и чиито услуги ползваме всекидневно? Май не. Иначе ти набиват излишни-но-скъпи инжекции в хрущяла, сиренето ти не е сирене, стените ти се напукват, щом детето скочи в хола, шрифтът на сайта ти е грозен, ампулата, която топлиш в ръка да е със стайна температура, е с минал срок на годност... И за капак не само че Ева не е кандидатствала в готините училища из града, ми не е и приета ни-къ-де. Откъде накъде съм си позволила да мисля, че и по този повод няма безвъзвратно да загубим милиони нервни клетки?!

Може би донякъде небрежното ми отношение на майка на първолак идва от тоталното ми недоверие към българското училище. Резултатите от международните тестове PISA и работата ми със студенти и тийнейджъри от цялата страна са еднозначни – децата са функционално неграмотни. Системата като цяло, с малко изключения, се проваля да предаде на децата малкото наистина значими и основополагащи неща – как да намират информация и да боравят с нея, как да общуват със света, да са толерантни, отговорни, емпатични, мислещи и логични. Училището не може да ги научи на всичко, което ще им потрябва в живота. Би трябвало да ги научи как да се справят и оправят. Вместо това обаче децата са натъпкани със сухи факти, които скоро просто изветряват.

И все пак Ева трябва някъде да учи. Независимо какво мисля аз за системата. То е ясно, че вкъщи ще компенсираме с големия черпак, както досега. Та 19-о училище е близо, изглежда добре отвън, имаме точки от адрес, месторабота, детска градина и една за баща й, че е учил в същото училище (и баба й, но за нея нищо не ни дадоха). То ще да е. Нямах и капка съмнение, че ще ни приемат. А, да - написах и увлекателно мотивационно писмо, от онези, на които всяко учителско сърце би проронило сълза! Главни герои в него бяха традициите, приемствеността, приятелствата от училище, които остават за цял живот, оградата на училището, тротинетката на Ева, баща й, баба й, Софи, Тари, Тодор, Ваня... Ех... Бяхме и на интервю с баща й. Една събота от 14:45. Реакцията му, като си тръгвахме, беше: "Е, толкова сме симпатични, няма как да не ни вземат."

Не ни взеха на първо класиране. Личният ми бяс беше: какви са тези деветдесет и две семейства, които освен нашите точки имат и още два вида, които ние нямаме – за родител и по-голямо дете в училището?! И какво - написали са по-добро мотивационно писмо и са се представили по-блестящо от нас на интервюто?! И защо от детската на Ева има само две приети деца и две резерви заедно с нея? Къде са всички други, които кандидатстваха? Та нали Ева е планирала да седи със Софи на един чин, а до тях да са Тари и Кали? Ами Камен и Калоян?

Ла фамилия ме озапти да не се ядосвам. Нямало как да не приемат три резерви поне, айде и Калина, която е след Ева в списъка. Спокойно! Мирувай!

Ева я приеха пос-лед-на.

Оказа се, че останалите родители, чиито деца дори не са резерви, са направили каквото трябва – викнали са медии, пуснали са сигнали, изискали са точките на децата да са публични. Директорката се разстрои. Обяснява, обяснява... Никой май не й повярва. Като пусна два нови класа (къде ли ще ги събере в това малко училище?) и приеха всички желаещи семейства, те вече бяха толкова обидени и зле настроени, че си записаха децата другаде.

Пак на детски рожден ден ми обясниха, че напливът е от родители, работещи във всички мегаболници около квартала, в който живеем – "Пирогов", ВМА, Александровска... Цитираха ми ценоразписи за първи клас около тях – в 20-о, 19-о, 51-о, 41-о. За капак мегадобрият и най-желан учител с немски заедно с цял един клас също се отказал от 19-о и вкупом се преместили в 47-о в "Лозенец".

Поне емпирично потвърдих пред себе си, че прекалената амбиция не е нашето нещо с Ева. Някъде в тази лудница прецених, че няма да мъча детето си и преди първо класиране промених желанието ни от немски на английски. Ще си ходи на френски в алианса, ще си учи английски в училище, така седем години и после в немската гимназия! Да не кажете пак, че хич не съм амбициозна майка. Но да, нямаше да сме при най-търсения учител. Никой в 19-о няма да е.

Мъчно ми е. Че всички приятели от детската градина на дъщеря ми ще са заедно другаде. Че я пращам в училище, на което в момента нямам никаква вяра. Че избирам да ни е лесно с логистиката преди всичко. (За тези седем години се напатихме кой ще я вземе да я заведе на еди-какво си, а оттам друг, за да я предаде на трети...)

И ето ни пак на нашия си механизъм за справяне – доверявам се на щастливите звезди, под които сме родени и двете. Стискам силно палци да й се падне мила, внимателна и талантлива учителка. Или учител. Всички са единодушни, че това било най-важното до четвърти клас. Ще направя разбор и анализ след година. Или по-рано. Ако Ева не е щастлива в 19-о, ще я преместя. Какво пък толкова?! Дотогава имаме да направим много неща за първи или пък пореден път.

Междувременно и аз, и Ева бяхме на тест за "входно ниво на дете". Поотделно. Милото ми момиченце за пръв път само на изпит! Буквално го отскубнаха от полата ми, която стискаше здраво с два юмрука. Знаех си, че я бях подготвила много добре, и пак много я мислих. "Ти вече си приета, Ева. Нищо не зависи от това - ей така е, да си проверят някакви техни си неща. Няма да се притесняваш! Спокооойно. Няма да бързаш! Ще питаш, питаш, питаш. Ако нещо не разбираш – питаш. Няма нищо лошо в питането – така се научават неща. Не почваш да решаваш задачата, преди да си убедена какво трябва да направиш. Те трябва да са много мили и добри с теб."

Забави се повече от другите деца. Като я изведе, учителката ми каза: "Справи се добре. Само на една задача се затрудни. Много бързо се ориентира, защото има невероятна езикова култура. И през цялото време си тананикаше. Браво!" Браво ами!, помислих си. Ако нашето дете няма висока езикова култура, то кое ще има. Четвърто поколение разказвач на истории е. Само прадядо й да ви хване на маса, ще видите вие що е езикова култура!

А пък Ева... На нея много й хареса да прави такива "ученически неща". "Нали това е ученето в училище, няма да ни карат да спим на обяд, нали моята учителка ще е много добра и грижовна, нали ще ми помага, а ти няма да ме пускаш с обувки с връзки, защото аз още не мога много хубаво да си ги връзвам и те все ми се развързват, а в училище учителките не връзвали връзки"

Да, мило мое Еве! На всичко да. Малко се успокоих. Ще се справим и с това. Наесен с песен. Защото Ева е супер.