RE: По-човечната логика

Илюстрация Увеличаване Автор: Капитал Смаляване

Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.

Преди няколко години водя малката си дъщеря да участва в някакво радиопредаване, в което темата са първолаците. Водещата – симпатична, умна и с подход към децата – я пита разни неща пред микрофона, а моята отговаря с кратки изречения и лека досада на звезда, която дава интервюта. Тече си така разговорът, а по едно време чувам, че детето обяснява нещо за най-добрата си приятелка от училище Ели.

"Ели къде живее", пита водещата.
"Ми... до Тони – един друг мой приятел, само че още от детската", отговаря дъщеря ми.
"Това е много интересно – подхваща журналистката – а тогава Тони къде живее?"
(Настъпва лек момент на конфуз, в който детето повдига неразбиращо вежди, после ги сбърчва, поглежда в упор водещата и отговаря):
"Е как къде – ми до Ели?!"

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Този диалог можеше спокойно да бъде част от скечовете на Монти Пайтън. Само онези неповторими британски комици с таланта си и децата със спонтанността си могат да съчинят такъв прост и симпатичен абсурд. Смяхме се много в онова студио. Аз и водещата, де - дъщеря ми ни гледаше с изумление и не разбиране какво пък толкова смешно е станало. Тогава си дадох сметка колко различна и идеално подредена логика имат децата в техния собствен свят. В представите на моето хлапе обозначаването на хора се опираше на други хора. Ели живее до Тони и Тони живее до Ели – какви ти улици, номера и етажи?! Домовете са хората, не адресите или околните сгради, покрай които ги описваме. Затова и нашите възрастни въпроси на нея й звучаха налудничаво нелогични – така, де - на кого не му стана ясно къде точно живеят и Тони, и Ели, че не мога да разбера?!

"Капитал K:ids" пак ни изправи пред доста въпроси, на които се опитахме да дадем отговор. Кой е по-подходящият метод на обучение за детето; как се справят родителите, които учат децата си у дома; можем ли да възпитаме всичкоимащите си хлапета да мислят и живеят с природата; как да излезем от положение, когато човечето изведнъж "светне" в родителската спалня в най-неудобния момент и уверено поиска да знае "на какво си играем"; има ли начини да неутрализираме разглезването след дългите посещения у готовата-на-всичко-за-внучето баба... Паралелно с това се изпитвахме сами: знам ли достатъчно за дислексията, за да престана да мисля, че на детето ми "нещо му има"; какво ме учи моето хлапе получужденец; познавам ли виртуалния свят на малчуганите; има ли лек срещу първолашка треска за майки и бащи и разполагам ли с капацитет за палатков лагер пред някое училище...

Малко преди да се загубим във възрастната си логика, се опряхме на тази на децата – нали е далеч по-човечна от нашата. Те с удоволствие ни я представиха – в снимки и малки лични истории. И като кажа сега, че децата автори са невероятно добри и умни, не го приемайте като снизходително щипване по бузката от добронамерената леля редакторка! Такива са си децата. А най-трудната ни задача е да направим така, че да останат невероятно добри и умни и когато пораснат. Може би просто по-често трябва да ги оставяме да ни водят в логиката си. Ще ни поглеждат с изумление, когато не я разбираме, но... нали и без това си знаем, че учениците сме ние?