RE: Детски приятелства
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

RE: Детски приятелства

RE: Детски приятелства

Тази година в "Капитал Kids" говорим точно за това

7271 прочитания

Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.

Не си спомням как точно сме се запознали. Помня обаче лизнатото й бретонче и по момчешки късата коса. Помня и как се катерехме по катерушките в детската градина и можехме да висим на най-високото и да си бъбрим с часове. Идея нямам за какво толкова сме си говорили! По едно време обичахме страшните вицове: "Момиченце, момиченце – казали белите обувки – ако искаш да видиш кой ще убие майка ти, качи се на втория етаж..." Ъъъъъх... Тръпнехме от ужас, докато си преправяхме гласовете, за да изиграем страшното, и се успокоявахме една друга, че това е само "наужкимска работа". Един път даже толкова се увлякохме в нашите истории на върха на катерушката, че учителките бяха прибрали групата и бяха заключили вратата, та се наложи да ги ядосаме, като ги накараме да ни отворят. И тогава тя го отнесе.

Александра, моята първа и най-ранна детска приятелка, още по онова време си беше борец за справедливост. Хвърляше се да адвокатства на онеправданите деца, обясняваше на учителките някои казуси от ежедневния ни живот в градината и ме защитаваше огнено от всичко и всякакво. Аз бях леко смотано детенце – все ми беше неудобно, не намирах смелост да се изкажа или не вярвах, че някой ще ме чуе. Тя обаче имаше от всичко това и за двете ни. Отплащах й се с разкази за видяното по телевизията, защото семейството й беше от малкото останали тогава без телевизор у дома и на нея това удоволствие й се струваше вълшебно. И с детско приятелство в най-чист вид – играем, дояждаме си взаимно храната, преструваме се, че спим следобед, не се топим една друга...

После се изгубихме. Пръснахме се по училищата в първи клас, направихме нови приятелства и по ирония на съдбата нито един път не се засякохме на някоя софийска улица или в някой магазин. Когато я видях отново, бяха минали двадесет и пет години, а нас най-официално ни запознаха по работа. Разбира се, за всеобща изненада прихнахме да се смеем – хората наоколо нямаше дори как да си представят, че точно тези двете са прекарвали заедно часове на върха на детска катерушка. И, както става с детските приятелства, продължихме оттам, където бяхме спрели преди толкова време. Наваксахме с биографичните уточнения, напаснахме си възрастните характери и чувство за хумор и си продължихме приятелството. Новото старо приятелство, което не може да бъде като никое друго.

Тази година в "Капитал Kids" говорим точно за това детско приятелство. За хората, които сме срещнали, преди да станем това, което сме днес. За тези, които ни познават в началото на пътя ни, когато самите ние не сме били още наясно кои сме. Това са кратките истории на приятелите по чин или столче в детската градина, на тези, с които си се запознавал на игра и в името на играта и които и днес са част от живота ти. В този наш експеримент се включиха три двойки приятели, които, нищо че днес са сериозни, възрастни хора, когато са заедно и говорят един за друг, са си онези хлапета от миналото. Заедно с тях своите сегашни най-добри приятели разказват, рисуват и обясняват няколко съвременни деца. И най-хубавото е, че техните първи приятелства се случват точно така, както са се случвали и нашите – спонтанно, безрезервно, с харесване и детска обич.

Иначе из страниците на нашето училищно списание ще срещнете, както винаги, по малко от всичко, което засяга класния и извънкласния живот на децата и техните родители. Този път из него шестват забавни зъболекари, бебешки треньори по плуване, сериозни и ведри психолози, учители по изкуства, танцуващи и спортуващи натури, хиперактивни деца и суперпротективни родители, шарени хапчета, възпитателни методи и дори един цял Стив Джобс във вид на образователен модел. Тук в свое съкровено пространство са и две майки, за чийто статут обществото си има определение – "самотни". Самотни, защото са отгледали децата си сами. Само че последното нещо, което ще си помислите за тях, след като прочетете техните изповеди, е, че страдат от самота. И как да е другояче - та нали имат децата си?!

Накрая да ви доразкажа за моята първа детска приятелка Александра. Днес не е лизната и има дълга черна коса. Разказваме си страшни и смешни неща, без да се налага непременно да сме на върха на катерушката – и с чаша вино ни е окей. Тя е човек, на когото не мога да се сърдя, че ми вика Миме. Аз пък съм единствената, която има правото да я нарича Сашка. Взаимно можем да си разлаем кучетата дори публично, но сме приели това като част от играта и дори цупенето ни минава бързо, както в детската градина. Тя продължава да ме защитава винаги и за всичко, нищо че вече не съм онова смотано детенце, на което все му беше неудобно. Нея ако питате, не е съвсем така, защото в очите й съм "прекалено деликатна". В моите пък тя е пълен, завършен, истински и неповторим приятел. Само си представете – тя е единственият човек след майка ми, който ми е прибирал в чантата си неизядените сандвич и шоколадче от самолета, за да мога да си ги хапна по-късно, когато огладнея. Просто защото й е важно да ми е добре...

Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.

Не си спомням как точно сме се запознали. Помня обаче лизнатото й бретонче и по момчешки късата коса. Помня и как се катерехме по катерушките в детската градина и можехме да висим на най-високото и да си бъбрим с часове. Идея нямам за какво толкова сме си говорили! По едно време обичахме страшните вицове: "Момиченце, момиченце – казали белите обувки – ако искаш да видиш кой ще убие майка ти, качи се на втория етаж..." Ъъъъъх... Тръпнехме от ужас, докато си преправяхме гласовете, за да изиграем страшното, и се успокоявахме една друга, че това е само "наужкимска работа". Един път даже толкова се увлякохме в нашите истории на върха на катерушката, че учителките бяха прибрали групата и бяха заключили вратата, та се наложи да ги ядосаме, като ги накараме да ни отворят. И тогава тя го отнесе.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK