Бъдещето е дете
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Бъдещето е дете

Бъдещето е дете

За онова родителство, което наричаме "самотно", през погледа на писателката Милена Фучеджиева

9883 прочитания

© ЦВЕТЕЛИНА БЕЛУТОВА


Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.
Милена Фучеджиева едва ли има нужда от представяне. Всъщност моето лично запознанство с нея беше през дъщеря й Радина. Нея видях за пръв път преди петнадесет години, когато помогна за осъществяването на няколко проекта на екипа на лайфстайл списание "Едно", където работех. Беше ярко открояващо се с позитивизма, работливостта и усмивката си момиче, което веднага ти влиза под кожата. Години по-късно срещнах и Милена. Първо като майката на Радина, а после като журналист, публицист и писател. Сега, когато познавам и двете, си мисля, че такова дете може да бъде отгледано само от точно тази майка. Радина е мекотата, родена от твърдите решения на Милена. Тя е благостта, отгледана на мястото на малките бойни полета, където Милена е трябвало да води личните си битки. Радина е просторът, даден й от вечно търсещата й майка. Двете са цяло, в което всяка част функционира напълно самостоятелно и независимо, но чиято заедност е абсолютно неразбиваема. Нищо че сега ги делят морета, континенти и океани, Милена и Радина са две момичета, които винаги са екип. Просто защото се носят една друга в сърцата си.

Аз съм една от милионите жени по света, отгледали сами детето си, и това ме прави съпричастна към всяка от тях. Въпреки че грижата за всяко малко човешко същество трябва да е поделена между двама обичащи родители, често по избор или по стечение на обстоятелствата децата познават само една любов. Същевременно времената изключително много са се променили. Да си сам родител е все по-често срещащ се съзнателен избор.

Беше декември. Аз бях на 20 години, по чудо оживяла от тежка катастрофа и бременна с детето, което щяхме да наричаме наше с едно прекрасно момче. Съдбата обаче беше решила то да стане само мое дете. Той загина, а аз родих плода на любовта ни – също оцелял по чудо в мен – за да поема кръста на най-правилния, най-чистия и най-любовния избор, на който бях способна. Изборът да не абортирам и унищожа единствената останала физическа следа от мъжа, когото обичах и който посрещна с радост и любов новината за бременността ми месец преди да умре. Нещата станаха рязко сложни. Бях дете с дете. Не си давах сметка какво реално означава моето решение, но бях категорична. Нямаше сила на света, която да ме убеди, че трябва да убия продължението на любимия ми, дори с риск за моето здраве и за здравето на детето ни. За подобни решения се изисква доза почти религиозен фанатизъм. Тогава го открих у себе си, тогава и душата ми се свърза с висшата Сила, благодарение на която детето в мен не умря от жестокия удар, нанесен на тялото ми. И от момента, в който Я разпознах, гледайки един гълъб на перваза на стаята ми в "Пирогов", повече никога не се усъмних в Нея. И, слава богу, защото това, което ме очакваше като сам родител, не беше възможно за предвиждане от полудетския ми мозък. Бях озарена. За мен майчинството е най-голямата озареност.

Последваха изключително мъчителни години, в които растях заедно с детето си с помощта на майка ми, баба ми, баща ми, както и бащата и майката на загиналия ми любим. За съжаление всички тези възрастни хора бяха потънали в собствените си драми и трагедии и никой от тях не виждаше, че аз бях на ръба. Тогава не знаехме, че съществува постродилна депресия, която така или иначе беше шега в сравнение с брутално новата и жестока посттравматична действителност.

Алкохолът и безразборните сексуални връзки търсеха любовта там, където е невъзможно да бъде открита. Комбинацията от двете беше самотно занимание, споделено с твърде много безразлични хора. Болката беше толкова голяма, че не бях способна да гледам на дъщеря ми с други очи освен със зле потиснато отчаяние. Животът й не беше лек, защото растеше в два дома, потънали в скръб. Колкото и да се стараехме, липсата, болезнената празнота и мъка по баща й не беше възможно да бъдат изолирани от нея. Аз имах нужда от психиатър, но никой от възрастните хора около мен не го виждаше. И все пак постепенно, година след година, макар и никога не напълно, изплувах от тъмното царство на Хадес, за да стигна до момента, в който заминах с детето си за Америка.

Тя беше на 8 години, а аз - омъжена за неподходящ човек. Чужбината бързо и болезнено оперира всичко ненужно от живота ми. Сега, след всичкото това време, съм благодарна на Силата за всяка безмилостност, поставена на пътя ми. Останах сама с детето, без пари, приятели или роднини. Колежките ми, прекрасни американски момичета, отвориха сърцата си за нас и се превърнаха в единствената опора и сигурност, на която донякъде можехме да разчитаме. Разбира се, тя беше символична, но я имаше. И така започна напълно самостоятелният ни живот далеч от всичко родно. Избрах да не остана в България, за да избягам от миналото. Предпочитах да пълзя по корем от бедност и мъка, отколкото да остана тук под властта на възрастните властни хора, които ме заобикаляха. И постъпих правилно. Беше ми казано, че ако оставя детето в България, те ще се грижат за него, но ако тръгна с него, грижата ще бъде изцяло моя. Винаги ще нося в себе си огромната наслада от обърнатия ми гръб на живота, който ме смазваше. Казах едно голямо, безапелационно довиждане и поех по трънливия път на самотното майчинство. Да, бяхме две беззащитни момичета на оня край на света, но животът ни щеше да бъде такъв, какъвто ние си го направим. Без компромисите от миналото, които ненавиждах. Без стаите, улиците и лицата, които ми напомняха ежедневно за смъртта и самотата. Бях толкова сама, че беше по-добре да сме изгубени в един непознат свят, отколкото да сме заобиколени от псевдокомфорта на ужасното минало.

Понякога се налага да късаш и хвърляш. Понякога капе и кръв. Не беше лесно. Спомням си почти с ужас първите години. Постепенно обаче нещата започнаха да се стабилизират, а и аз с тях. Намирах се в държава, която не ми даваше и един цент помощ, но научи не само мен, а и дъщеря ми на поговорката "Потъни или се научи да плуваш". В продължение на четири години треперих социалните да не ми отнемат детето, защото нямах право да я оставям сама до дванадесетгодишна възраст, а трябваше да се слага хляб на масата. Още с разпадането на брака ми й обясних, че трябва да сме изключително внимателни и отговорни към всичко, защото сме сами. Беше жестоко внушение за едно малко дете, но нямах друг избор, освен да го направя. И тя го прие. И въпреки че всичко това със сигурност я лиши от нормално детство, тежестта на тази отговорност я направи борбена и оцеляваща, така както трябва да си в Америка, а и навсякъде.

Постепенно си създадохме приятели, които се превърнаха в семейство. Семействата ни в България бяха на втори план. Всичко беше в името на това детето ми да живее нормален живот. Това нямаше как да се случи тук. Давам си сметка за екстремизма на постъпката си. Разбирам, че повечето хора вероятно биха избрали познатото зло и сигурността. Аз обаче вярвам в поемането на рискове.

Научих дъщеря си, че всичко има съвсем неметафорична цена. Ако искаш да имаш джобни пари, трябва да ги изработиш. И тя започна работа на 15 години като продавачка в Haagen Dasz. Обясних й съвсем ясно, без да й оставям възможност за съмнение чрез личния си пример, че ако работиш упорито, ще постигнеш целите си. Мечтите са повърхностно занимание. Тя стана отличничка на този урок.

Да, тя няма баща, а аз не създадох успешно семейство. Никога обаче не съм допускала до себе си мъже, които не биха я приели и обичали. И никога няма да разбера жените, които жертват децата си заради връзки с неподходящи партньори само и само да не са сами и да имат "любов". Раните от тази "любов" винаги са наследени от децата. Спестих това на моето. Спестих й и отровата на дългия брак без любов. Бях виждала твърде много такива. По-добре е изобщо да нямаш баща, отколкото да живееш в "сигурността на семейство", което е забравило смисъла на думата "любов".

Изключително рядко се съмнявам в изборите, които правя. Даже докато пиша това изречение, се замислих дали изобщо някога съм се съмнявала. Не съм - което не означава, че не съм грешила. Провалите са част от блестящата биография на непоколебимата вяра, която чувствам към онова голямо Нещо, чието присъствие е винаги около мен. И съм убедена, че това е най-голямото знание, което можех да й дам, защото то е познание на сърцето и пътя. То е дао. А "дао" според "Уикипедия" означава следното:

"Дао или тао в таоизма и конфуцианството, и въобще в китайската философия, е концепция, която се превежда буквално като "път", "пътека", "маршрут", а понякога по-свободно като "доктрина" и "принцип" и се използва философски, за да означи фундаменталната, или истинската, природа на света. Това е активна и холистична концепция, която не е статична или атомична (за разлика от западната онтология и философия)."

Насилието е навсякъде около нас. То съществува подмолно в трудните взаимоотношения, както и съвсем явно в чисто трагичните и съдбоносни катастрофи, отнемащи живот. Понякога не ти оставя друг избор, освен да възкръснеш от собствената си пепел. То руши структури и връзки, за да откриеш тази вибрираща нишка, която те води именно към истинската природа на света. И тя е нещо съвсем просто – вяра, надежда и любов.

Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.
Милена Фучеджиева едва ли има нужда от представяне. Всъщност моето лично запознанство с нея беше през дъщеря й Радина. Нея видях за пръв път преди петнадесет години, когато помогна за осъществяването на няколко проекта на екипа на лайфстайл списание "Едно", където работех. Беше ярко открояващо се с позитивизма, работливостта и усмивката си момиче, което веднага ти влиза под кожата. Години по-късно срещнах и Милена. Първо като майката на Радина, а после като журналист, публицист и писател. Сега, когато познавам и двете, си мисля, че такова дете може да бъде отгледано само от точно тази майка. Радина е мекотата, родена от твърдите решения на Милена. Тя е благостта, отгледана на мястото на малките бойни полета, където Милена е трябвало да води личните си битки. Радина е просторът, даден й от вечно търсещата й майка. Двете са цяло, в което всяка част функционира напълно самостоятелно и независимо, но чиято заедност е абсолютно неразбиваема. Нищо че сега ги делят морета, континенти и океани, Милена и Радина са две момичета, които винаги са екип. Просто защото се носят една друга в сърцата си.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    qvd50491823 avatar :-|
    Костадин Иванов

    Цитат 1: "И въпреки че всичко това със сигурност я лиши от нормално детство"
    Цитат 2: "Всичко беше в името на това детето ми да живее нормален живот. Това нямаше как да се случи тук."

    Нормален живот без нормално детство? Госпожо, всички правим грешки или сме принудени да избираме между две злини. Добре е обаче да не естетизираме грешките или принудителния избор.
    Успех в търсенето на нормалния живот!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK