Малки хора - големи промени

Статията е част от специалното издание "K:ids", което е подарък за всички, закупили вестник "Капитал" в периода 7-13 септември.

- Здравей, ти как се казваш? - ме пита един метър, метър и малко висок човечец на около 5-6 години, докато се побутва напред-назад, седнал върху малко колело.
- Здравей, казвам се Мария! - казвам. - И имам среща с някой от вашите учители.
- А, сигурно с Теди, чакай да я извикам! Ти стой тука до вратата обаче, не си тръгвай!

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Малкото момче като пружинка скача от колелото и се втурва към сградата, викайки "Тедиииии, Мария те търси, на вратата еееее!" Викът му полека събира още деца, които след секунди вече са безразборно накацали отвъд оградата и ме гледат с любопитство, от което всеки момент ще наизскачат въпроси.

- А къде ти е детето? - не издържа една госпожица с чипо носле.
- Ми не си го нося - отговарям - много е пораснало и вече не мога да го водя на училище - то си ходи само!
- Ееее, жалко! - тюхка се госпожицата. - Ама ти да не идваш да си учителка?
- А, не, не, аз съм журналистка и идвам да ви видя училището, за да разкажа как учите тук, какво правите...
- Ле-лееее - малката се плесва по челото - значи сега ще... ама ще снимаш ли? Или ще пишеш? А ти в тетрадка ли си пишеш или в телефона? А с химикалка ли? А трудно ли ти е? Как запомняш всичко, което хората ти разказват? Защо не си станала учителка? Защото те е страх ли? Защото леля ми я било страх... А твоето детенце в кое училище си ходи само...

Стоя си аз все така пред оградата, докато чакам Теди, а въпросите ме затрупват и аз успявам само да вдигам рамене и глуповато да се усмихвам. Точно в този момент младежът победоносно излита откъм сградата, сочейки ме с пръст, а след него подтичва усмихнато момиче с ключ в ръцете. "Теди ще да е", мисля си, докато общият ни еднометров приятел вече ни запознава: "Мария, ето я Теди, тя ще ти отвори!" "Благодаря ти много - казвам му и се обръщам към младата жена - значи Вие сте учител!" "Абе не точно - прекъсва ме детето - нали ти казах - това е Теди, просто Теди!"



Три минути по-късно "просто Теди" вече ме разхожда из къщата на това място, което всъщност не е съвсем правилно да наричаме училище. Цялото му име е "пространство за учене за деца между 5- и 14-годишна възраст "Пътеки" и в самото начало на тази среща все още ми е трудно да го опиша накратко. Затова ще пробвам надълго.

Пространството "Пътеки" и неговите водачи

Реално "Пътеки" отваря врати като място за учене преди година - с едва трима учители и двайсетина деца. В сърцето на това училище от съвсем различен тип стои един човек, който магнетично събира около себе си още човеци, споделя им идеята си и всички днес заедно действат по нея. Главната фигура в това начинание е Галина Недялкова - детски психолог с впечатляваща практика - от планински детски лагери за деца с проблеми в поведението, през Демократичното училище и "Експлоаториум", та до създаването на "Горска детска градина", където обучението и възпитанието на хлапетата следва скандинавска методика и се основава на принципа на приемане на детето като равностоен човек. Най-важният мотиватор за Галя да основе "Пътеки" обаче са двете й деца.

[Пространство за учене ''Пътеки'']

"И аз като все повече родители напоследък не исках те да се обучават по утвърдената система на Министерството на образованието и се възползвах от конституционното си право да избера алтернативен метод", обяснява ми тя по време на срещата ни малко по-късно. Не могла обаче да се довери изцяло на нито една от съществуващите и у нас алтернативни учебни практики. Затова и взела решение да създаде "различно" място, където могат да бъдат заимствани най-работещите модели от всички системи (сугестопедия, Монтесори, Демократично образование, класическото познато школско обучение и т.н.), без непременно това да се дефинира като някакъв вид учебна методология.

За да центрира фокуса, в начинанието се появява и друг важен водач в екипа - Рейчъл Петев. Тя е американка, педагог и методолог, който съумява да балансира учебното съдържание, да даде структура на заниманията и изобщо да е "ченгето", което държи юздите на развихреното учителско и детско въображение и го превръща в работещо знание. Двете с Галя са нещо като Ин и Ян в "Пътеки", където всъщност няма йерархична структура от познатия ни даскалски тип. Има няколко учители, изцяло са посветени на училището, както и преподаватели, идващи да водят специални занимания по различни дисциплини, които са им професия или страстно хоби (например фотография). Основните критерии при избора им са три: да са добри в това, което правят, да могат адекватно да го преподават на деца и на децата да им е интересно. Педагогически дипломи не са нужни - по-важна е спойката с учениците.

Децата и личната пътека

В този пъстър екип от съмишленици децата са самостоятелни личности, които имат отговорности, взимат решения и следват собствени пътеки по пътя на обучението си. Не са разделени в класове по възраст, а в групи по ниво на знание, заинтересованост, способности. Галя и Теди ми разказват за един малчуган, който непрекъснато правел маймунджилъци в "малката" група, към която първоначално бил причислен и почти бойкотирал заниманията й с пакостите си. Менторите обаче (по-точно е така да се наричат учителите тук) преценили, че това поведение е продиктувано от липса на интерес и мотивация, защото младежът бил наистина буден и изключително интелигентен. Преместили го при по-големите и всичко си дошло на мястото. Респектиран, че е признат за "голям", пакостникът се кротнал, материалът му бил непознат, затова и интересен, а и учебният процес при малките се успокоил, защото "дяволчето" вече го нямало. Всяко дете тук има право на мнение, което да изрази публично в ежедневните общи "кръгчета". Това всъщност са нещо като училищни парламенти, в които всички заедно - ментори, деца, а понякога и родители - сядат в кръг на килима в голямата зала на първия етаж и обсъждат всякакви идеи, проблеми или части от учебната програма.

Всъщност и аз попадам на едно такова "кръгче", на което се обсъжда конкретен факт от училищния живот - след закуска "някой" е оставил кухнята мръсна и неподредена. За секунди двама дребосъци си признават, че това е тяхно дело, и с чар и детско лигавене се опитват да омаловажат вината си. "Иска ли някой да обясни на Митко и Боби (имената са измислени) защо не бива да оставят кухнята в такова състояние", подканят менторите. Хлапетата се включват без притеснения, като се изслушват едно друго. Изумява ме способността им да излагат тезите си в поредица от факти и доказателства със смислени изводи. Една миниатюрна госпожица извисява гласче: "Ние си имаме права и отговорности и след като всички имаме право да ни е чисто и подредено, значи всички имаме задължението да се грижим за това! И не е приятно да влезеш в кухнята и навсякъде да е разхвърляно и да ти мирише на храна!" След като е изяснен проблемът, трябва да се намери и съответното наказание. То също се предлага от децата и се гласува от децата и менторите. В този случай всички се съгласяват, че е достатъчно целия ден двамата провинили се да се грижат за чистотата на кухнята, с която да се заемат още след края на "кръгчето".

В общите кръгове учителите предлагат и заниманията, които са подготвили. Те, разбира се, следват определена програма, но тя винаги има и своя практическа насоченост и не върви по обичайния модел на преподаване и изпитване. Изпити и оценки в "Пътеки" няма. Всеки се оценява по ниво на постижения според собствените си интереси и способности. Целеполагането е основно нещо, на което и децата тук се учат, така че успехът им се проверява чрез претегляне на усвоеното знание и постигнатите голове. Много важно в това пространство е и още нещо - децата могат да изберат и да не влязат в определено занимание. Тогава обаче трябва да обяснят на водещия го или на някой от менторите с какво точно от своя кръг на интереси смятат да се занимават през това време.

"Имаме едно много будно момиченце тук и тя един ден ми казва: "Галя, аз не искам да влизам днес в заниманието по наука, но през това време ще прочета тринайсет страници от книгата си и ще плета на двора", разказва Галя. "И ние я оставяме да прави това, което наистина й е интересно, като проверяваме, разбира се, дали изпълнява обещанието си. За нас е важно не да стои в едно занимание, което в момента не й е интересно по някаква причина и да се отегчава, а да работи върху нещо, което истински я вълнува. И в крайна сметка тя пак е учила, но не насилствено, било е нейно лично решение и отговорност."

[Пространство за учене ''Пътеки'']

Всъщност най-важното в обучението в "Пътеки" е децата да са самостоятелни, социално активни и ангажирани личности, които научават самата методология на ученето, за да я ползват през целия си живот. Един път седмично тук те са и учители. Разработват теми, които сами предлагат и представят на другите. Менторите се грижат да ги ориентират в работата от конкретизиране на темата, през търсене на източници, форма на представяне, помощни материали до самото изложение пред останалите деца. Така, освен че работят върху възможностите си да представят информация и да реализират идея, хлапетата се учат и на емпатия. "Когато и те станат учители като нас, виждат с какво е трябвало да се справят по време на презентацията са и после са и много по-добри слушатели", твърди Теди, която води на най-малките занимания по забавна математика и земеделие.

Програмата и дипломите

Колкото и лековато да изглежда на пръв поглед, зад свободата в "Пътеки" стои сериозна обучителна програма. Като количество информация тя следва това, което официално се изисква от МОН като усвоени знания за определени възрасти. Формата обаче е различна. Допреди година децата на Галя валидирали знанията си и според официалната учебна програма на министерството и трябвало да се явяват на изпити всяка година. За да могат да представят обема от научено обаче, трябвало да са запознати и със схемата на самия изпит - нещо, което не съществува в "Пътеки". Галя се заела лично да работи с тях за това и един ден зачела на глас условието на учебникарска математическа задача: "Ани и Вяра имали пет ябълки" А кои са Ани и Вяра", контрирала я дъщеричката й. "Ами не ги познавам, чакай да ти дочета задачата", обяснила майката. "Ама те защо имат само пет ябълки? А останалите къде са? Ма само ябълки ли са имали? За какво са им били?" Поредица от адекватни въпроси, на които просто нямало как да се даде отговор.

В пространството за учене тук всяка година менторите работят по няколко основни теми, които се сменят на три месеца. За миналата година например те са били "Водата", "Домовете по света" и "Забравените хора". Към разработката на всяка тема се прикрепят знания, които реално са си част от съответна наука. В темата за водата например децата практически са говорили за физическите й свойства, за полезността и за храненето на живите организми, за ползването и като енергийна сила - ето ги физиката и биологията. В заниманията за домовете по света трябвало да измислят проекти и макети на екологични домове и съответно да направят скици, измервания и изчисления, да вложат това в 3D изображения и накрая реално да изработят малко селище. Така неусетно и в игра са се занимавали с математика, архитектура, физика и екология (изчислявали топлообмена и енергийната ефективност на материалите), компютри и практическа работа с ръце.

В тази връзка важна част от обучението тук са и гостите, които редовно посещават училището. Това са обикновени хора, които ние, дето сме от другата страна на оградата, бихме нарекли "малки герои". Хора с интересна съдба и история, които правят големи промени. Така в темата "Забравените хора" на гости при децата бил един холандец, артист, активист и прекрасен татко на малко момиченце, който от седемнайстата до двайсет и петата си година бил бездомен. Разказвал на невръстната аудитория за живота си, а те, както си е практика тук, го бомбардирали с въпроси.

Най-незабравимият от тях обаче бил "А теб защо майка ти не те обича" "И той честно разказа на децата как майка му е била наркоман, как не е могла да полага грижи дори за себе си и след това освен добротата и съчувствието, което виждаш в очите на децата, разбираш, че те съотнасят това към своя живот и изведнъж си дават сметка например колко е хубаво да си имаш майка, да си имаш семейство или някой, който стои зад гърба ти и те подкрепя. Така децата се учат да са хора - чрез други хора, в чиито светове им помагаме да попаднат", разказва Галя.

[Пространство за учене ''Пътеки'']

Едно от основните притеснения на родителите по отношение на алтернативните училища у нас е, че те не издават дипломи и съответно това затруднява кандидатстването във висши учебни заведения след това. Варианти обаче има и с всяка година те стават повече. На първо място това е полагането на изпити за средно образование. Някои от децата се водят и частни ученици в традиционни училища, където редовно се явяват на изпити. Други се явяват на подобно оценяване няколко пъти по време на ученическа възраст, като тези изпити са платени.

Що се отнася до университетите по света, те все повече предлагат обучителни програми онлайн, за които не се изисква класическа диплома. Самото обучение също е специално. От няколко години много успешен е израелският модел, при който студенти в една и съща или в близки специалности, които физически се намират близо един до друг (например пет души в София учат онлайн право в един и същ британски университет), образуват група, която се среща няколко пъти седмично и работи екипно. Така класическите роли от обичайното студентско миниобщество са налице - има мотиватор, има шегаджия, има и такъв, който може набързо да те въведе в картината, ако нещо си пропуснал. Този тип учене неутрализира чувството за самотност, което иначе учещите онлайн имат, и дава усещането за екипност, което е водещо за младите хора. "Тенденциите дори и при наемане на персонал се променят - обяснява Галя - все повече работодатели по света вече получават достъп до личното студентско досие на кандидата и могат не само да видят какво е учил, но и да прочетат негови работи, да се запознаят с проектите му и така реално да оценят подготовката му, без да се базират на някакви петици и шестици например."

Мирният кът и още някои полезности

Да ви разкажа за Мирния кът. Това е едно уютно като детска къщичка място точно под снижения скат на покрива на дома на "Пътеки", където се разрешават междуличностни проблеми. В Мирния кът отиваш по свое желание или по препоръка на ментор, ако си влязъл в неприличен спор или караница с някого. Там учител не влиза, освен ако той не е страна във взаимоотношенията с ученик.

Един от учителите тук например прекарал няколко сеанса в лични разговори с едно дете, което го извикало, заради "неуважително отношение към мен" именно на това място. В Мирния кът няма нищо друго освен един килим, на който да се седне. Преди време децата искали да гласуват вътре да се вкарат играчки, "за да е по-интересно", но Галя не позволила гласуването, мотивирайки го в "кръгчето" с факта, че така всеки от сърдитковците ще си играе вътре на нещо и разговорът и помирението няма да се случат. Тази система на оправяне на взаимоотношенията работи толкова добре, че днес, когато усетят, че назрява скандал помежду им, хлапетата сами се хващат за ръка и с "давай да ходим в Мирния кът да се разберем" се отправят натам.

Принципът да се възпитават активни хора с гражданска позиция държи училището и близо до градската среда. Всяка седмица се правят посещения на изложби, театрални постановки или знакови места за града. По-големите следят международните новини и са наясно с разни доброволчески каузи по света и у нас. Затова и сами инициират такива - миналата година например благодарение на тях два гигантски контейнера с боклуци напуснали завинаги Борисовата градина в София. Пътуването е принцип в програмата на "Пътеки". Не само като израстване, но и физически - чрез чести екскурзии и лагери, за които децата сами си избират дестинация, правят бюджет и разстановка и се грижат в екип.

И тъй като, както казах в началото, тук не може да се говори за единна система на обучение, а по-скоро за заимстване, адаптиране и развитие на различни световни практики, пътуване в кариерата си осъществяват и самите учители. Идват от други училища, от скъпоплатени позиции в ай ти фирми, а някои за пръв път се пробват като учители. Помагат им родителите, които са част от общия екип на това пространство, както и доброволците, които идват тук от цял свят. Тази есен например сред тях ще е една бразилска двойка, която ще работи с децата и ще участва в т.нар. Родителски вечери, в които се обсъждат най-новите обучителни практики, предлагат се работещи стратегии, измислят се активности или се представят хора, дръзнали да осъществят мечтите си.

Или както казва мотото на това училище като никое друго - "тук е място за "Малки хора - големи промени".