С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
24 сеп 2018, 11:00, 3486 прочитания

Радо, братята му и един специален училищен асансьор

В поредицата "Нашето училище за нашето дете" майки разказват как са избрали училище за децата си

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Статията е част от специалното издание "K:ids", което е подарък за всички, закупили вестник "Капитал" в периода 7-13 септември.
"Разкажете ни как сте избрали училище за децата си!" Така казахме на трите майки, чиито лични разкази предстои да прочетете. Не сме ги ориентирали какъв точно материал да напишат и какво да е настроението в него. Е, да де, ама нали живеем в страна, където нещата обичайно НЕ се случват, очаквахме да прочетем три остри, критически изповеди на изтощени от системата родители. Още повече че става дума не за средностатистически семейства, в които образователните проблеми гравитират предимно около класическия четириъгълник дете - учител - оценки - родител, а за такива, в които се припознава някакво принципно затруднение още по условие. Като например това да имаш четири деца, на които искаш да подсигуриш образование в толкова оскъдната днес духовност. Или това да намериш училище, където малкият ти син със спинална мускулна дистрофия няма да се се чувства като системна грешка. Или пък ежедневно да се справяш с хорските предразсъдъци и в крайна сметка да видиш малката си дъщеря от Страната на Даун в класна стая, където всички я обичат.

Оказа се, че е възможно. Доказват го споделените истории на Леда Паташева, Ралица Енева и Тони Маринова, чиито деца училищната система не погуби. Просто защото зад нея понякога стоят мотивирани, дейни и добри хора.

Беше лятото на 2014 г. Вървях с двамата си по-малки синове по коридора на 23 СУ "Фредерик Жолио Кюри" – гр. София, който беше празен и ми се струваше огромен, а аз толкова мъничка... Сърцето ми се беше свило цялото, но пък, както често ми се случваше напоследък, бях непоколебима


Животът ме научи на много. Майка съм на трима сина. Баткото Христо тъкмо беше завършил четвърти клас в същото училище. Затова и си го харесвахме, познавахме почти всички и не случайно в онова лято се оказах отново там с двете си по-малки момчета. Ситуацията този път обаче беше много различна.

Моите номер две и номер три Георги и Радо бяха съответно на 6 и 4 години. Не бяха посещавали детска градина по ред причини, а на Жорката му предстоеше задължителен прием в предучилищна. Целта ми обаче беше в това, което предстои, да бъдат заедно с Радо. И оттук насетне да вървят заедно в училище, както винаги и навсякъде дотогава. В това решение бях непоколебима. Само че Радо беше твърде малък и освен това с тежко физическо заболяване, което прави мускулите му изключително слаби. Спиналната мускулна атрофия, от която той страда, е генетичен убиец номер едно на малки деца. Ограбва ги физически, но не и интелектуално – те са умни, лъчезарни, комуникативни. Дори са надарени в това отношение и единственото, което им е нужно, е огромна подкрепа по отношение на физическото им състояние. Трябват им помощни средства, достъпна среда и изобщо всичко, което би им позволило свободно да общуват, да се учат, да творят и да мечтаят.

В онези дни нашето училище не беше 100% достъпно и пред нас стояха много въпроси и казуси, които да се обсъдят и решат. В онзи горещ летен ден имахме среща с част от ръководството на училището, с директорката г-жа Чанева и психологическия екип начело с Анет Маринова. Идеята беше да се опознаем в тази нова светлина около състоянието на Радо, да споделим очакванията и притесненията си, възможните решения и най-важното да решим – правим ли го?!



Е, със сигурност сте чували истории за отхвърлени деца със специални нужди, знам, че ги има. Но ние не сме една от тези истории. Почувствахме се обичани и желани още от първия ден, още на тази първа среща. Нямаше излишни въпроси освен дали пък Радо не е твърде малък и ако по някаква причина не се справя, би ли могъл да повтори предучилищната. Аз пък бях сигурна, че това няма как да стане - познавам неговите възможности и тези на брат му, както и колко добър екип са двамата. И така и стана!

Всичко останало беше решено много бързо: " Имаме рампа до страничния вход – правим го централен, имаме достъпни тоалетни (всъщност доста работа по достъпността беше свършена така или иначе на онзи етап), ще сте ситуирани на първи етаж до четвърти клас, а дотогава и асансьор ще направим!"

Ле-ле, само като се замисля, как всичко беше нахвърляно като идея, мечта, пожелание! И как към днешна дата е добре изпълнен план! При това по-рано от очакваното - като доказателство, че когато има добрина, воля и желание, няма невъзможни неща!

Момчетата тръгнаха заедно на предучилищна, справиха се отлично. Водех ги на обед и си ги взимах по график, без никакви проблеми и терзания. Не присъствах в училище, дори не се налагаше да съм наоколо постоянно. Радо си изгради режим за тоалетна и хранене, с Георги се стиковаха отлично в клас като една добре смазана машина, един творящ и допълващ се организъм. Казвали са ми, че като родител правя грешка, защото тази екипност може да ограничи индивидуалностите им, да попречи да се развиват по един или друг начин самостоятелно. Не съм съгласна. Именно тази ситуация ги направи още по-силни и ги научи на грижа, разбиране и съревнование. Може би по щастлива случайност или пък съвсем не случайно.

Жорката разви спортна амбиция, хъс и сила. Намери себе си и страстта си в залата по спортна гимнастика, където до днес всеки ден прекарва часове с прекрасния си треньор и бори своите си върхове. Печели индивидуално и с отбора си, има купи и медали от различни състезания.

Радо също прекарва голяма част от времето си във физическа подготовка. Провеждаме ежедневна рехабилитация, за да поддържаме мускулите му максимално живи и здрави. Но най-голямата му сила определено е да мисли, да чете, да твори, да бърбори. Измисля невероятни бисери и се отнася към нещата като много мъдър и зрял човек. С него си имаме едно безценно богатство и огромен заряд за цялото ни семейство. Научихме се да мечтаем, да се движим постоянно, да приемаме, да обичаме, да се борим.

На онази среща в летния следобед си повярвах. Дали защото усетих подкрепата и идеалната среда в училище, но това "ще направим асансьор" се загнезди в сърцето и главата ми. Инициирах да запретнем ръкави и така заедно с ръководството, училищното настоятелство, общината, училищния инспекторат и фирма дарител всички заедно успяхме. Днес асансьорът в училище наистина е модерен и отговаря на световните стандарти. И най-важното - прави учебната среда 100% достъпна за всяко дете с физически проблеми! Не крия, че това е голяма наша обща гордост и лична моя радост. А и пример как трябва да се случват нещата в България.

Ето така моя милост с тази и други инициативи стана жив участник в училищния живот на децата си. Преди две години бях избрана за председател на обществения съвет към училището. Знам, че там ще продължават да се случват чудесни неща, стига да успеем да спечелим сърцата и активното участие на всички - освен на ръководство и учителите, но и на учениците, родителите и обществото като цяло.

Момчетата ми попаднаха на прекрасни преподаватели и деца, с които се обичат. Не сме имали ситуация, в която Радо да не е бил приет или пък да е бил прекалено толериран - всичко се случва спокойно и естествено. Истината е, че той надмина всичките ми очаквания. И днес просто пълни сърцето ми с радост заради успехите си. Тази есен Радо и Георги ще бъдат в трети клас, а Христо - в осми. Трите ми момчета се справят. Не са отличници, но аз съм убедена, че това не е задължително. Важно е друго - да са щастливи и да се учат и развиват с желание, според възможностите и стремежите си. Важно е да намерят себе си, да повярват в силите си и да продължат да мечтаят. А ние заедно ще продължим да доказваме, че всичко е в нашите ръце, затова е възможно и постижимо. Вярвам, че винаги има начин. Сигурно и затова никога не се предавам.

Още от рубриката:
Статус: родител на живот и смърт
Музиката, мачът в двора и учителите вдъхновители
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

За децата само най-доброто За децата само най-доброто

Защо летният лагер е отличен избор за ваканцията

25 апр 2019, 837 прочитания

Д-р Светла Николова: Очните проблеми могат да доведат до изоставане в развитието и обучението Д-р Светла Николова: Очните проблеми могат да доведат до изоставане в развитието и обучението

Детският офталмолог в интервю за "Капитал"

30 сеп 2018, 13125 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Статус: родител на живот и смърт

В поредицата "Нашето училище за нашето дете" майки разказват как са избрали училище за децата си

Да избягаш от Венецуела - но накъде

Все повече венецуелци бягат от страната си и откриват, че границите на съседните държави са залостени за тях.

Цял вагон жалби

Свързани с Ковачки дружества редовно спъват големите поръчки в жп сектора

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

България изнася все повече машини и авточасти

Увеличението във външната търговия през 2015 г. идва основно от пазарите на ЕС. Спад има при суровините, но той е ценови

20 въпроса: Петя Кокудева

Скоро ще се появи първата й пътешественическа книга - "Поздрави от синята палатка"

Човекът и мракът

Palacio de Velazquez в Мадрид показва първата голяма ретроспектива на японския художник Тецуя Ишида извън родината му