С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
24 сеп 2018, 11:00, 4033 прочитания

Статус: родител на живот и смърт

В поредицата "Нашето училище за нашето дете" майки разказват как са избрали училище за децата си

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Статията е част от специалното издание "K:ids", което е подарък за всички, закупили вестник "Капитал" в периода 7-13 септември.
"Разкажете ни как сте избрали училище за децата си!" Така казахме на трите майки, чиито лични разкази предстои да прочетете. Не сме ги ориентирали какъв точно материал да напишат и какво да е настроението в него. Е, да де, ама нали живеем в страна, където нещата обичайно НЕ се случват, очаквахме да прочетем три остри, критически изповеди на изтощени от системата родители. Още повече че става дума не за средностатистически семейства, в които образователните проблеми гравитират предимно около класическия четириъгълник дете - учител - оценки - родител, а за такива, в които се припознава някакво принципно затруднение още по условие. Като например това да имаш четири деца, на които искаш да подсигуриш образование в толкова оскъдната днес духовност. Или това да намериш училище, където малкият ти син със спинална мускулна дистрофия няма да се се чувства като системна грешка. Или пък ежедневно да се справяш с хорските предразсъдъци и в крайна сметка да видиш малката си дъщеря от Страната на Даун в класна стая, където всички я обичат.

Оказа се, че е възможно. Доказват го споделените истории на Леда Паташева, Ралица Енева и Тони Маринова, чиито деца училищната система не погуби. Просто защото зад нея понякога стоят мотивирани, дейни и добри хора.

Малко вързопче, в което са скрили изящно бижу. От най-фин китайски порцелан. Толкова нежно и крехко и едновременно с това излъчващо неземна сила. Такава я помня от първите дни след раждането й. Онези безкрайно дълги дни и нощи в родилното отделение, където всички празнуваха, а аз не спирах да плача.


Никой не е подготвен за присъдата "различен родител", нито може да предположи що за чудо е тя. Когато ти се случи обаче, имаш точно две възможности. Да я приемеш. Без вина или страх. Без гняв и съжаление. Такава, каквато е. Или да не го направиш и да спреш да живееш.

Аз избрах живота. И няма ден, в който да не благодаря за възможността да виждам света през очите на различието.

Редовно ме гледат като музеен експонат. Някои с възхищение, други с неразбиране. Как така, видиш ли, водя до себе си такова дете, пък имам сили да се усмихвам, че и гримирам (коментар на съседка)... Виж, с децата ми е лесно. Те са безпощадно прями и питат направо: "Тя защо не говори? А откъде е? Китайка ли е?" И като им кажеш, че се е родила с нещо допълнително, което й пречи да се развива бързо като тях, или че е от Страната на Даун, всичко се подрежда. Няма клатене на глави или чукане на дърво. По-любознателните продължават с въпросите и понякога наградата е неочаквана: "Аз вече знам какво тя прави най-добре – усмихва се!" или "Ех, защо не ми е сестричка, искам да си я взема вкъщи и да си играем!!! Толкова е сладка!"
Да гледаш дете с проблем в такава държава е нещо средно между руска рулетка и "Сървайвър"




Все по-често се замислям за утрешния ден, когато Яница вече няма да е сладкото малко момиченце с бадемовите очички и плитките, а моето пораснало дете, жената със синдром на Даун. И не че се страхувам, но Няма да лъжа, пътят към доброто светло бъдеще на моето различно дете в България е труден. Случва се бавно. С много битки и нерви. Всеки Божи ден. Дали ще ни стигнат силите, ето това е въпросът, когато мисля за порасналата си дъщеря и всички други като нея, дръзнали да се родят в страна като нашата. Държава-мащеха за хората.

Да гледаш дете с проблем в такава държава е нещо средно между руска рулетка и "Сървайвър". Докато оцеляваш, не знаеш кога ще гръмнеш. Търчиш по ТЕЛК комисии, разправяш се със социални Търпиш "специалисти", които те гледат като касичка и не спират да ти втълпяват вина, че не правиш достатъчно А ти отдавна си зарязал себе си – почти нямаш лично пространство (за професионално – да не говорим!) Изобщо късмет е да останеш емоционално жив и светъл – да не се озлобиш или покриеш дълбоко в хастара на черупката си.

Засега съм късметлийка, на светло съм. Имам си всичко. Дома, децата, любимия мъж... Не знам как, но успявам. Много по-лесно ми е да се събуждам с усмивка и да заспивам с благодарност, независимо какво ми е предложил денят. И няма как да е иначе, когато държиш една малка ръчичка и знаеш, че тя се нуждае от теб.

И ето така си минават годините. Падаш, ставаш, пиеш кафе, танцуваш за "добро утро", четеш приказка за "лека нощ" И ако това, което виждаш, когато се огледаш в очите на детето си (малко преди да се строполиш в леглото вечер), ти хареса, значи всичко е наред.

Да са щастливи. И здрави. Това искам за децата си.

А тя е щастлива. И хората я обичат. Не, направо я обожават! Винаги ми се сърдят, когато се появявам сама: "Ама къде е Яница?!!", питат. Смея се, че вече не ми е разрешено да съществувам самостоятелно, но факт - и аз не мога дълго без нея. В това дете има сякаш магнит за човеци. Покрай нея увеличих безкрайно палитрата си от прекрасни приятели, познати и непознати. Яница неспирно ми подарява вълшебни случки и хора!

А кое е най-голямото предизвикателство Може би това, че още не говори. През зимата ще стане на девет и независимо че пасивният й речник отдавна прелива, активният още си седи заключен. Ако някой ми беше казал, че ще имам такова дете и въпреки всичко ще я разбирам безпогрешно, нямаше да му повярвам. Езикът на любовта е универсален, а моето дете го говори виртуозно. Странно е, но навсякъде и всички я разбират. Стига да отворят сърцето си. Виждам го редовно, а най-забавно е на плажа. Там Яница няма равна. На първото й море, още не можеше да ходи, но си беше измислила чудна игра. Харесваше си някоя хавлия и смело изпълзяваше дотам. После свойски си сядаше и превръщаше абсолютно непознатите в първи приятели. Така целият плаж стана неин и майка й престана да носи закуски и плодове в плажната чанта, защото всички я черпеха. И всяка година е така. Запознаваме се с унгарци, поляци, англичани, германци, руснаци И няма нищо по-прекрасно от това да виждаш всъщност, колко еднакви сме всички отвътре.

А как умее да усмихва начумерените физиономии само! Колко пъти вървим по улиците или влизаме в магазина и насреща някой мрак – особено сутрин, когато повечето още спят и проклинат цяла вселена. Тогава Яница вади вълшебната усмивка от джоба или просто протяга ръчичка и човекът отсреща става неузнаваем. Мракът от лицето му изчезва и всичко си идва на мястото. Е, има и костеливи орехи. Няма да забравя една "ледена кралица" в асансьора на метрото, колко беше превзета. След като не реагираше ни на усмивки, ни на въздушни целувки, Янката просто й подаде любимия си плюшен жираф и ледът беше разтопен. Такова е моето момиче – разтапя ледове, докато раздава сърцето си.

С Яница винаги е приключение. По улиците, в метрото Или в училищния коридор. За училището мога да говоря с дни. Колко е важно деца като моето да бъдат там и да си намерят мястото. И е напълно възможно, дори днес в безкрайно непригодната ни образователна система. С разписаните норми на хартия и почти никаквата подкрепа в класната стая. Колко треперех дали ще намерим след детската градина отново добрите хора, които да повярват в нея. И когато ги намерих, не спрях да благодаря, защото знам колко страшно може да бъде обратното. Сега ни предстои втори клас в кварталното масово училище и вече е много, много по-лесно, защото началото е поставено и първите победи са извоювани.

За Яница воювам от бебе. Да й намеря специалисти, да я запиша в детска градина. По детски площадки и на родителски срещи. Грам не се срамувам да разкажа, покажа Да дам възможност на хората да ми зададат въпроси.

Различното дете (в България) те привиква да си винаги нащрек, в отбранителна позиция. Да очакваш удари и да ги предотвратяваш. Истината е, че всяка наша победа е подготвяна дълго и търпеливо. За да приемат добре детето ти, трябва непрекъснато да помагаш на другите. И да не очакваш, че хората знаят. Защото те в повечето случаи нищо не знаят. Затова и се страхуват. Информацията от първо лице обаче и подадената ръка с добро винаги вършат чудеса. И отварят душите отсреща. Гарантирам го с двете си ръце!

А иначе кое е най-трудното? Да ѝ надвия ината.

Кой е най-големият страх? Да не я заболи нещо, което няма да може да ми обясни

Най-божественото? Когато ми хване нежно ръката и я целуне – нейното "обичам те, мамо!".

Наскоро сънувах как ме гонят (кошмар някакъв) и трябва да мина през улица, опасана с жици, по която тече ток. Беше сън на живот и смърт. И нямах избор – и в двата случая щях да умра. Затова се хвърлих под жиците и, о, чудо, те се оказаха бутафория! Нямаше ток, просто се наложи да лазя между тях, за да се измъкна. Така се спасих насън. Но май така се спасявам и наяве. Хвърлям се лудо, дори там, където никой не вярва, че има смисъл. Но смисъл винаги има, особено когато имаш дете като моето.

Още от рубриката:
Радо, братята му и един специален училищен асансьор
Музиката, мачът в двора и учителите вдъхновители
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И какво ще стане, ако детето не прави нищо?! 3 И какво ще стане, ако детето не прави нищо?!

Родителите правят живота на децата си по-стресиращ, отколкото си представят. Все водени от добри намерения

6 окт 2019, 5139 прочитания

Кога е време да поговорим за пари с децата си Кога е време да поговорим за пари с децата си

Представители на финансови институции за това какво трябва да знаят децата за парите и какво прави финансовият сектор по темата

29 сеп 2019, 1644 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Радо, братята му и един специален училищен асансьор

В поредицата "Нашето училище за нашето дете" майки разказват как са избрали училище за децата си

Още от Капитал
Арабският пробив на IPS

Българската семейна компания "Интернешънъл пауър съплай" завърши ключов проект за Saudi Aramco

Фандъкова, когато не е кмет

Желанието на настоящата кметица е да се еманципира от ГЕРБ и да спечели на своя страна "умните и красивите"

Борис Бонев: между гражданите и политиката

Единственият непартиен кандидат се бори за гласове с малък бюджет и без подкрепа от партийни структури

Кеч с корупцията

За близо две години съществуване антикорупционната комисия не само не постигна резултати, но и създаде корупция

В Белград, на чисто

С изложбата The Cleaner Марина Абрамович показва творчеството си в родния Белград след 44-годишно отсъствие

Кино: "Писма от Антарктида"

Модерна мелодрама за лъжата от любов

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10