Големи теми или ежедневни истории?

По времето, когато аз бях дете, всички приказки бяха дълги, с драматичен сюжет и поучителни. Приказки за възглавници, за някой, който си мие зъбите или избира подарък за мама, който се учи да казва "моля" или "извинявай", приказки за ежедневни ситуации просто нямаше. Днес наред с традиционните приказки има изобилие от полезни и увлекателни истории, които помагат на родителите и на децата да оприказнят, вместо да оприказват поведението, което искаме да насърчим у децата. Това без съмнение е богатство и се цени от родителите, които в групите за споделяне на опит в социалните медии често търсят препоръка за книжки, с които да помогнат на децата си да се приучат към ползване на гърне, да си мият ръцете, да преодолеят скръбта от загуба на близък човек или да се отнасят по-милостиво към домашната котка. И добрата новина е, че понякога тези книжки наистина помагат. Тогава, когато са успели да намерят някаква вълшебна ключалка, през която детското въображение да прокара себе си в образа на главния герой.

Най-добрият от двата свята, разбира се, е този, в който книгата успява да постигне и двата ефекта - да заплете в големите теми ежедневните ситуации и да създаде от скритото послание живо същество - образ и подобие на самото дете у самото дете. Детето да си представи, че говориш за него, а не на него, чрез героя и неговите преживелици.

Героите вчера и днес

Очаквано, книгите за най-малките са населени с герои животни: патета, мишлета, птичета, лисички, мечета. Но в сравнение с героите преди днешният свят на детските герои се "демократизира" и включва все повече червеи, охлюви, паяци и калинки, змии и гущери, които не са непременно злодеи. Принцесите вече не мечтаят само за красиви принцове, а искат да станат лекарки и дори се сдружават с изконния си враг - дракона, който пък става летящата линейка Зог. И ако в миналото приказките са били инструмент за патриархално възпитание, днес "поуките" са в синхрон с веруюто, че всеки може да стане какъвто си поиска, стига да иска. Това естествено ни отвежда в свят, в който децата искат твърде много неща, и на помощ идват книжките, посветени на ежедневни ситуации за справяне с проблема "искам" или с проблема "не искам (например да си подреждам стаята)".

В книгите за по-големи деца има естествено повече герои деца, но също и феи, еднорози, суперсили и заклинания. Само че и феите не са каквито бяха. Вече не са само добри закрилници, а могат много неща да объркат със своите капризи, претенции и досадно бръщолевене. Всъщност се оказва, че децата трябва да се грижат за феите вместо обратното, както е познато от класическите приказки. Дали това учи децата в ежедневието си да се грижат за своите по-малки братя и сестри или домашни любимци, не знам. Дали развенчаването на мита за принцеси и феи и замяната на сватбения хепиенд с триумфа на личностното развитие подготвя децата по-адекватно за днешния свят, знам още по-малко. Но наблюдаваният факт е, че приказките днес отразяват света на възрастните и представата им за това какви трябва да бъдат децата в не по-малка степен от класическите приказки, спомагали в миналото на патриархалното възпитание. Или и преди, и сега приказката провежда някаква педагогика (от гр. детеръководство), където възрастният ръководи детето.

Преди няколко месеца на фестивала "ВарнаЛит" участвах в дискусия за детска литература и книгите за деца, която беше озаглавена "Деца, възрастни, деца". Дискусията беше между автори, а не между критици, професионална критика на детска литература, доколкото ми е известно, у нас няма. Разговорът беше между автори за писане на книги, но той беше и среща с деца читатели, които също задаваха въпроси и се нареждаха за автографи. Самото заглавие на панела "Деца, възрастни, деца" даде път на въпроса: "С какво в себе си се свързвате, когато пишете?" Да, писането на детска литература се прави от възрастни и е насочено към деца. Но интересно е първото "деца", началото, искрата на волтовата дъга деца-възрастни-деца. Авторите дадоха различни отговори - детето в мен, което отказва да порасне напук на всички отговорности; детето, което съм била преди време, нещата, които си спомням от своето детство, но не като конкретни случки, а като гледна точка; децата около мен, тези, които съм родила и познавам, или тези, на които съм преподавател и търся тяхната безпогрешна обратна връзка. За мен е важно в тази верига от елементи "деца-възрастни-деца" връзката да бъде искрена. Никой няма нужда от вдетинени, разлигавени, пълни с умалителни и възклицателни фантасмагории. Децата усещат фалша и нерядко го назовават, като използват думата "глупости". Често многото думи водят до излишност и неразбиране, което затормозява децата, дори когато книгата е за тяхната възраст. От друга страна, ако историята им е интересна, ще слушат и книги за по-големи. Като автори е важно да имаме какво да кажем, да сме наясно какво е то и да го кажем пестеливо, с възможно най-малко, но най-точните и красиви думи. Но още по-важно е да сме възрастни, т.е. да сме отговорни за думите си. Всичко, което казваме на децата (а може би и на възрастните), поставя у тях зрънце, което после расте, захранвано от въображението и играта. Докъм петата си година те изживяват всичко наистина. Но, разбира се, ако твърде много се разстроят от някоя книга, сте длъжни да им кажете, че тя е само гледната точка на автора и това, което той или тя си представя. Понякога авторът може и да не знае по-добре, написал е каквото разбира. Ако насърчаваме детето да знае по-добре или по-различно от автора за феите, принцесите, драконите и гущерите, ние го учим на критическо мислене. А да научиш детето, че не всичко, което чете, е вярно, е много важен съвременен урок. Някои възрастни също могат да си го припомнят.

И накрая за Езика

Това е наистина вълшебната пръчица в занаята. Близък до децата, разбираем, но и изкусителен, в езика трябва да има и нови думи и непознати фрази, изразителни форми, не ежедневни по възможност, а такива, които да отварят хоризонти. Езикът създава свят, но нека фикционалният свят бъде по-интересен от функционалния. Нека прагматиката на общуването с текстови съобщения, изпратени между другото по вайбър, инстаграм, уотсап, фейсбук месинджър или каквото там праща днешните есемеси, да не заразява света на детската литература. Технологията променя езика, а с него се променя цялата комуникация. В ерата на уикипедия и гугъл се появиха и много книги с приказки, които предават съкратени версии на старите приказки в сборници, като включват легенди от Африка, Индия, племенното население на Австралия и Канада, от Виетнам и други места по света. И въпреки че краткостта сама по себе си е добродетел за всеки текст, езикът на тези "приказки" не е приказен. Той е прерàзказен. И забелязвам, че често в тази форма се губи не само поуката, но и емоцията. Липсва най-важното - способността на езика да предизвика съпреживяване у детето. А както казахме за децата, това идва доста естествено и да го похарчиш е, меко казано, безотговорно. Отговорно е, струва ми се, да се пише с редактор. Не знам защо толкова много съвременни детски автори в България избират да не работят с редактор и често сами да издават своите детски книги. Вероятно причината е маркетинг и тя, сигурна съм, е напълно уважителна. Но невидимата и всеобхватна работата на редактора е много важна и когато той отсъства, си личи най-вече в езика. Не толкова в структурата или фабулата, не в идеята или в кулминацията, не в пролога или във финала, а в езика. А приказките освен своята дидактична, педагогична и психотерапевтична функция правят нещо много по-важно. Учат децата да говорят родния си език. Затова наша отговорност като родители, учители, автори е да ги запознаем с неговата красота и да им помогнем да го заобичат.