А може ли легенда за възглавницата?

Shtterstock

А може ли легенда за възглавницата?

След десетилетия затишие днес българската литература за деца е пъстър свят, в който съжителстват феи и буболечки, вършат се чудеса и "глупости", а най-важният герой е детето

175 прочитания

Shtterstock

© Shtterstock


"Мамо, разкажи ми истинска легенда", казва петгодишната ми дъщеря в очакване на редовната приказка преди заспиване. "Има ли легенда за луната?"

"Има", казвам и започвам да разказвам за прекрасната девойка - луната, и силният горд момък - слънцето, за техния спор кой свети по-силно, кой е по-красив, по-важен и по-любим на хората. Този спор ги скарва и разделя и в крайна сметка ги обрича на безконечна гонитба. Получава се една легенда за невъзможната любов, която подсказва, че "любовта не завижда".

"Мамо", прекъсва ме моята слушателка, ама това истинска легенда ли е или ти си я измисляш?" "Истинска е." Бързам да не я разочаровам и продължавам нататък, като съм напълно убедена, че все някъде човечеството е поместило подобна легенда или басня за небесните тела. Завършвам разказа си и питам: "Хареса ли ти?" Тя казва: "Дааа! А Може ли сега легенда за възглавницата?"

Големи теми или ежедневни истории?

По времето, когато аз бях дете, всички приказки бяха дълги, с драматичен сюжет и поучителни. Приказки за възглавници, за някой, който си мие зъбите или избира подарък за мама, който се учи да казва "моля" или "извинявай", приказки за ежедневни ситуации просто нямаше. Днес наред с традиционните приказки има изобилие от полезни и увлекателни истории, които помагат на родителите и на децата да оприказнят, вместо да оприказват поведението, което искаме да насърчим у децата. Това без съмнение е богатство и се цени от родителите, които в групите за споделяне на опит в социалните медии често търсят препоръка за книжки, с които да помогнат на децата си да се приучат към ползване на гърне, да си мият ръцете, да преодолеят скръбта от загуба на близък човек или да се отнасят по-милостиво към домашната котка. И добрата новина е, че понякога тези книжки наистина помагат. Тогава, когато са успели да намерят някаква вълшебна ключалка, през която детското въображение да прокара себе си в образа на главния герой.

Най-добрият от двата свята, разбира се, е този, в който книгата успява да постигне и двата ефекта - да заплете в големите теми ежедневните ситуации и да създаде от скритото послание живо същество - образ и подобие на самото дете у самото дете. Детето да си представи, че говориш за него, а не на него, чрез героя и неговите преживелици.

Героите вчера и днес

Очаквано, книгите за най-малките са населени с герои животни: патета, мишлета, птичета, лисички, мечета. Но в сравнение с героите преди днешният свят на детските герои се "демократизира" и включва все повече червеи, охлюви, паяци и калинки, змии и гущери, които не са непременно злодеи. Принцесите вече не мечтаят само за красиви принцове, а искат да станат лекарки и дори се сдружават с изконния си враг - дракона, който пък става летящата линейка Зог. И ако в миналото приказките са били инструмент за патриархално възпитание, днес "поуките" са в синхрон с веруюто, че всеки може да стане какъвто си поиска, стига да иска. Това естествено ни отвежда в свят, в който децата искат твърде много неща, и на помощ идват книжките, посветени на ежедневни ситуации за справяне с проблема "искам" или с проблема "не искам (например да си подреждам стаята)".

В книгите за по-големи деца има естествено повече герои деца, но също и феи, еднорози, суперсили и заклинания. Само че и феите не са каквито бяха. Вече не са само добри закрилници, а могат много неща да объркат със своите капризи, претенции и досадно бръщолевене. Всъщност се оказва, че децата трябва да се грижат за феите вместо обратното, както е познато от класическите приказки. Дали това учи децата в ежедневието си да се грижат за своите по-малки братя и сестри или домашни любимци, не знам. Дали развенчаването на мита за принцеси и феи и замяната на сватбения хепиенд с триумфа на личностното развитие подготвя децата по-адекватно за днешния свят, знам още по-малко. Но наблюдаваният факт е, че приказките днес отразяват света на възрастните и представата им за това какви трябва да бъдат децата в не по-малка степен от класическите приказки, спомагали в миналото на патриархалното възпитание. Или и преди, и сега приказката провежда някаква педагогика (от гр. детеръководство), където възрастният ръководи детето.

Преди няколко месеца на фестивала "ВарнаЛит" участвах в дискусия за детска литература и книгите за деца, която беше озаглавена "Деца, възрастни, деца". Дискусията беше между автори, а не между критици, професионална критика на детска литература, доколкото ми е известно, у нас няма. Разговорът беше между автори за писане на книги, но той беше и среща с деца читатели, които също задаваха въпроси и се нареждаха за автографи. Самото заглавие на панела "Деца, възрастни, деца" даде път на въпроса: "С какво в себе си се свързвате, когато пишете?" Да, писането на детска литература се прави от възрастни и е насочено към деца. Но интересно е първото "деца", началото, искрата на волтовата дъга деца-възрастни-деца. Авторите дадоха различни отговори - детето в мен, което отказва да порасне напук на всички отговорности; детето, което съм била преди време, нещата, които си спомням от своето детство, но не като конкретни случки, а като гледна точка; децата около мен, тези, които съм родила и познавам, или тези, на които съм преподавател и търся тяхната безпогрешна обратна връзка. За мен е важно в тази верига от елементи "деца-възрастни-деца" връзката да бъде искрена. Никой няма нужда от вдетинени, разлигавени, пълни с умалителни и възклицателни фантасмагории. Децата усещат фалша и нерядко го назовават, като използват думата "глупости". Често многото думи водят до излишност и неразбиране, което затормозява децата, дори когато книгата е за тяхната възраст. От друга страна, ако историята им е интересна, ще слушат и книги за по-големи. Като автори е важно да имаме какво да кажем, да сме наясно какво е то и да го кажем пестеливо, с възможно най-малко, но най-точните и красиви думи. Но още по-важно е да сме възрастни, т.е. да сме отговорни за думите си. Всичко, което казваме на децата (а може би и на възрастните), поставя у тях зрънце, което после расте, захранвано от въображението и играта. Докъм петата си година те изживяват всичко наистина. Но, разбира се, ако твърде много се разстроят от някоя книга, сте длъжни да им кажете, че тя е само гледната точка на автора и това, което той или тя си представя. Понякога авторът може и да не знае по-добре, написал е каквото разбира. Ако насърчаваме детето да знае по-добре или по-различно от автора за феите, принцесите, драконите и гущерите, ние го учим на критическо мислене. А да научиш детето, че не всичко, което чете, е вярно, е много важен съвременен урок. Някои възрастни също могат да си го припомнят.

И накрая за Езика

Това е наистина вълшебната пръчица в занаята. Близък до децата, разбираем, но и изкусителен, в езика трябва да има и нови думи и непознати фрази, изразителни форми, не ежедневни по възможност, а такива, които да отварят хоризонти. Езикът създава свят, но нека фикционалният свят бъде по-интересен от функционалния. Нека прагматиката на общуването с текстови съобщения, изпратени между другото по вайбър, инстаграм, уотсап, фейсбук месинджър или каквото там праща днешните есемеси, да не заразява света на детската литература. Технологията променя езика, а с него се променя цялата комуникация. В ерата на уикипедия и гугъл се появиха и много книги с приказки, които предават съкратени версии на старите приказки в сборници, като включват легенди от Африка, Индия, племенното население на Австралия и Канада, от Виетнам и други места по света. И въпреки че краткостта сама по себе си е добродетел за всеки текст, езикът на тези "приказки" не е приказен. Той е прерàзказен. И забелязвам, че често в тази форма се губи не само поуката, но и емоцията. Липсва най-важното - способността на езика да предизвика съпреживяване у детето. А както казахме за децата, това идва доста естествено и да го похарчиш е, меко казано, безотговорно. Отговорно е, струва ми се, да се пише с редактор. Не знам защо толкова много съвременни детски автори в България избират да не работят с редактор и често сами да издават своите детски книги. Вероятно причината е маркетинг и тя, сигурна съм, е напълно уважителна. Но невидимата и всеобхватна работата на редактора е много важна и когато той отсъства, си личи най-вече в езика. Не толкова в структурата или фабулата, не в идеята или в кулминацията, не в пролога или във финала, а в езика. А приказките освен своята дидактична, педагогична и психотерапевтична функция правят нещо много по-важно. Учат децата да говорят родния си език. Затова наша отговорност като родители, учители, автори е да ги запознаем с неговата красота и да им помогнем да го заобичат.



*Вера Асенова е икономист, политолог, университетски преподавател, преводач и редактор. Образователните и творческите й търсения я отвеждат от Централноевропейския университет в Будапеща до Калифорнийския университет в Бъркли; от Института за хуманитарни и социални науки във Виена до Центъра за европейски интеграционни програми в Ковънтри, Великобритания. Вера е майка на две дъщери и автор на детската книга "Птичето и дървото", изд. "Софтпрес"

"Мамо, разкажи ми истинска легенда", казва петгодишната ми дъщеря в очакване на редовната приказка преди заспиване. "Има ли легенда за луната?"

"Има", казвам и започвам да разказвам за прекрасната девойка - луната, и силният горд момък - слънцето, за техния спор кой свети по-силно, кой е по-красив, по-важен и по-любим на хората. Този спор ги скарва и разделя и в крайна сметка ги обрича на безконечна гонитба. Получава се една легенда за невъзможната любов, която подсказва, че "любовта не завижда".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал