Всичко по две прави безкрайност

Изповедта на една майка на две първолачки за първия учебен ден и всички след него, особено когато са в условия на локдаун

Shtterstock    ©  Shtterstock

Ето ни - аз и моите две момичета - бодро крачим към училището, въоръжени с маски, раници и нетърпение. Както се казва, каквото успях да оплескам през първите седем - оплесках, оттук нататък всички дружно ще поправяме.

Накратко за мъката по приема в кварталното училище. Оказа се, че за да запишеш децата си в него, освен че Слънцето и Луната трябва да са в правилна позиция, ние също е трябвало да бъдем закотвени и немърдащи от подходящия адрес минимум три години. Пък ние, видите ли, сме имали неблагоразумието да се преместим преди шест месеца. И не просто така от любов към местенето, а по семейни причини, но кого го интересува. Разбирам защо това абсурдно изискване е наложено, но в динамичния свят, в който живеем, не става да действаме по този чиновнически начин. Затова на 15 септември вървим в индийска нишка по един тесен тротоар към съседния квартал.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал