Той само обича да си крещи

На две малки улички разстояние от дома ми в Токио се излиза на един от най-големите столични булеварди - "Роппонги". Всяка сутрин в точен час неголям червен автобус чака учениците на предварително определено място на ъгъла. Неведнъж случайно съм го виждала, когато пристига за тях или ги връща от занятия. Защото той е училищен рейс и това е неговото предназначение. Забелязах, че някои от децата са с Даун синдром, други с гръбначни изкривявания, с аутизъм. Близките им ги придружават до него и остават на улицата. Шофьорът на червения автобус с червена шапка и униформа, каквато никога не бях виждала, слиза, обръща глава към децата, усмихва им се, приветства ги едно по едно с кратък поздрав, помага им да се качат. Те заемат местата си. Този утринен ритуал се повтаря и следобед, когато ги връща - помага им да слязат. Преди да потеглят в 8:00 ч. за училището, което е извън Токио, виждам, че в рейса винаги има придружител. Говори им нещо, внимателно ги настанява на седалките, слага предпазните колани. След това потеглят. Следобедите им помага с раничките - те са в червен цвят и от олекотена материя. Предава едно по едно децата на родителите. А с малчуганите се разделят с прегръдка.

Впечатли ме следното - върху раничките на учениците и на автобуса пише GIFTED (НАДАРЕНИ). В пресата и по телевизията така ги наричат - надарените деца на Япония. И наистина те са надарени!