С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
  • K:Reader - изданията
18 май 2019, 12:31, 3274 прочитания

Гватемала – земята на маите

Защо се влюбихме в Гватемала и нейния народ

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае"
Лао Дзъ
Когато ми казват, че пътувам много, се съгласявам, въпреки че не го правя толкова често, колкото ми се иска. Добре е човек да преследва и реализира мечтите си, но за съжаление съвременното общество е така устроено, че твърде често сами си поставяме ограничения. Оправдания да не направиш нещо винаги има, но по-важното е да намерим причина да го изпълним. И така, нека тръгнем отново на път!

За Латинска Америка най-често се лети през Мадрид. Понякога Париж, Лондон и Амстердам също са подходящ трамплин, но испанските авиокомпании имат най-богат летателен план към тази част на света по съвсем разбираеми причини. Всички полети ще ви отведат до международното летище в столицата – Гватемала сити. По мое мнение, най-доброто нещо, което можете да направите, след като кацнете, е да се придвижите възможно най-бързо до старата столица на страната – Антигуа, намираща се на 40 км от летището. Защо най-бързо и защо там? Славата на Гватемала не е особено добра по отношение на престъпността, но смело мога да твърдя, че това не се отнася за цялата държава, а само за нейната столица. Освен че това е едно от малкото места, на които може да имате неприятни срещи с джебчии, там ще се сблъскате с неприятен трафик, а от всичко най-непривлекателното е, че няма какво да видите. Не така стоят нещата обаче с Антигуа.


Диего е професионален псевдоним на нашия екскурзовод. Както споменах, той е много млад и самоук. Сам е научил английски, за да може да упражнява занаята на своя баща. Сега вече се е записал и учи в университет. Всяка сутрин става рано, за да може преди ангажиментите си с туристи да ходи на уроци по английски. И така, упражявайки своя английски, младежът ни разказва част от историята на мястото по един доста интересен начин.

На 6 декември 1523 г. испанският конкистадор Педро де Алварадо, дясна ръка на Ернандо Кортес, тръгва с 3000 войници от територията на днешно Мексико, за да завладее Гватемала. Бил известен със своята жестокост, която проявил за пръв път спрямо ацтеките в Теночтитлан.

Гватемала – земята на маите

Фотограф: Станислав Бояджиев

И така, конкистадорите тръгнали на юг към Гватемала, за да търсят злато и сребро. Техният поход бил улеснен от това, че по онова време по тези земи живеели 4 народности на индианците маи, които враждували помежду си – киче (Quiché), какчикел (Kakchiquel), цутухил (Tzutujil) и мам (Mam). Алварадо покорил първо племето киче и се съюзил с тях, за да завладее и останалите. Така с коварство и жестокост цялата територия на четирите племена паднала в негово владение. Злато и сребро не намерили, защото маите не ценят тези метали, но открили големи количества от свещения камък джейд. Това е един от най-твърдите камъни и има особена религиозна стойност за местното население и жреците.



Първата столица на Гватемала била основана на 25 юли 1524 г. на територията на град Ишимче – столица на маите от племето какчикел. След многократни въстания на индианците и разтрогването на съюза с киче, испанците решили да основат собствен град и така на 22.11.1527 г. бил основан Сантяго де лос Кабайерос. Алварадо получил от краля на Испания титлата губернатор на Гватемала. Установен в новия град, конкистадорът изпращал отряди за покоряване на териториите на днешен Белиз, Хондурас и Салвадор. 14 години по-късно, през 1542 г., изригване на вулкана Ел Агуа погубило населението на града и го разрушило. Наложило се да построят нов град на по-сигурно място.

На 10 март 1543 г. новопостроеният град бил наречен отново Сантяго де лос Кабайерос и станал третата столица на Гватемала. По-късно бил прекръстен на Сантяго де Гуатемала, а след това на Антигуа. В онези години се явявал столица на цяла Централна Америка.

През 1773 г. унищожителното земетресение Санта Марта разрушило града и това наложило за трети път столицата да бъде преместена. Поради това през 1776 г. на 24 км от старото място, бил основан Гватемала сити. Било наредено Антигуа да бъде изоставена, но не всички жители изпълнили заповедта. Половината останали по домовете си. По този начин Антигуа просъществувала до наши дни. Нещо повече, градът е обявен за паметник на световното културно наследство на ЮНЕСКО със запазена испанска колониална архитектура, антични руини и... най-ценното – великолепна атмосфера.

Градът е разположен

на 1533 м надморска височина върху две от трите тектонични плочи на държавата Гватемала. Затова тук доста често се усещат сериозни трусове. Освен всичко лесно се виждат и трите вулкана, които го заобикалят като стражи – Ел Агуа (водата), Фуего (огън) и Акатенанго. Най-близо е водният вулкан, но не той ме притеснява. Огненият периодично изпуска дим и се води действащ. Във всеки момент може да изригне и да ни подгони.

Разказите за историята на Гватемала и Антигуа продължават през целия ден, през който се разхождаме по красивите и изключително цветни улички, разминаваме се с не по-малко колоритните местни жители и от време на време се оглеждаме да не ни отнесе някой от автобусите, изрисувани кичозно, но напълно подходящо и съответстващо на цялостната атмосфера на градчето.

Гватемала – земята на маите

Фотограф: Станислав Бояджиев

Докато целенасочено обикаляме

улиците, използвам Диего като източник на информация за това как живеят обикновените хора. От 17 милиона население на Гватемала 60% са преки потомци на индианците маи, а останалите имат смесена кръв. В столицата Гватемала сити живеят около 3 млн. души, а в Антигуа едва 35 000.

За да добием представа за стандарта на живот, трябва да се информираме за доходите. Диего започва с това, че Антигуа, столица на департамента Сакатепекес, е един много добър център за изучаване на испански език от чужденци. Срещу 150 щатски долара седмично можеш да спиш, да ядеш и да учиш езика. Доста приемливо. А колко получава един местен работник?

Заплатата на един обикновен продавач в магазин е 2000 кецала, или наши пари около 370 лв. Лекарите попадат в по-висока категория – 5000 до 10 000 кецала на месец. Някои с частни практики имат значително по-високи доходи. Държавните служители са още по-добре платени – 10-15 хил. кецала на месец, а премиерът на страната получава 50 000. Има логика в заплащането според заеманите постове и образованието, което е справедливо.

И като говоря за местната парична единица – кецал, нека кажа откъде произлиза това име. Кецал е всъщност птица. Прилича много на папагал с красиви зелени, червени и сини пера. За маите е била свещена птица, а перата ù са използвани като парична единица преди хиляди години. През 1925 г. е основана централната банка на Гватемала и съществуващата парична единица – гватемалско песо, логично е била заменена от кецал – паричната единица на древните маи.

Движейки се по улиците на Антигуа, стигаме до една от забележителностите на града – Къщата-музей "Санто Доминго". В действителност още от входа се вижда, че това е 5-звезден хотел. Оказва се и най-луксозният в града, но как се е появил и каква му е историята? Влизаме през портата във вътрешния двор и още от първите думи на Диего разбираме, че "Санто Доминго" е бил женски манастир.

Руините на манастира "Санто Доминго"

Руините на манастира "Санто Доминго"

Фотограф: Станислав Бояджиев

Монасите от Доминиканския орден

пристигнали тук почти веднага след основаването на града. През 1538 г. изградили манастир и го нарекли на името на своя патрон – Санто Доминго. През годините монашеската обител се напълнила със завидно количество скъпоценности. Вече споменах за земетресението Санта Марта от 1773 г., разрушило почти целия град. Е, манастирът също не успял да му устои. Потънал в руини, той бил изоставен. Години по-късно руините били откупени от един от най-богатите гватемалци – господин Кастанеда. Негова е заслугата развалините да се превърнат в археологическа забележителност, да бъдат реставрирани и на мястото на манастира да се появи музей и луксозен хотел със 127 стаи, ресторант и шоколадова фабрика. Готвачът тук е най-добрият в цяла Централна Америка. На входа са показани някои от най-важните му награди от конкурси, както и готварската книга, написана от него. Ако сте ценители на качествената храна с фин и изтъчен вкус, обичате да вечеряте на свещи под звуците на испанска музика, изпълнена на живо, и да бъдете обслужени като крале – този ресторант е за вас.

Една от най-важните и интересни сгради на централния площад е настоящото кметство, или Дворецът на капитаните. Това име е от времето, когато управлението на цяла Централна Америка е било съсредоточено именно в тази постройка. На втория етаж, най-вдясно, се намира канцеларията на кмета, но него го няма в момента и както Диего казва, скоро няма да се появи. Учудването ни бе парирано с добавката, че бил в затвора, защото отраднал 20 млн. кецала.

Дворецът на капитаните

Дворецът на капитаните

Фотограф: Станислав Бояджиев

Катедралата "Свети Джоузеф"

на централния площад е официално открита на 5 ноември 1680 г. след 11-годишно изграждане. Построена е на мястото на стара катедрала от 1541 г., която била силно пострадала от земетресенията.

Градът е пълен със забележителности, но едно от тях е може би най-сниманото място в Гватемала – арката на манастира "Санта Каталина". Ще кажа няколко думи и за това място, което често се асоциира с града и може да се нарече символ на Антигуа.

"Санта Каталина" е най-сниманото място в Гватемала

"Санта Каталина" е най-сниманото място в Гватемала

Фотограф: Станислав Бояджиев

През 1613 г. е бил построен

Женски манастир,

наречен "Санта Каталина". С годините той се разраснал. Наложило се да го разширят и от другата страна на улицата. Тъй като послушничките не са имали право да контактуват с външния свят, се наложило през 1693 г. да построят арка над улицата, която да свързва двете части на манастира. Всеки ден монахините ходели на училище през прохода в арката, без да нарушават забраните за илизане. Часовникът на кулата е добавен по времето на Централноамериканската федерация – през 1830 г. В наши дни манастирът "Санта Каталина" е преобразуван в хотел.

***
Няма как да споделим всичко, което харесваме в Гватемала, но има места, които е задължително да получат своето място във всеки разказ за земята на маите.

Езерото Атитлан се намира на около 80 км от Антигуа, пътят не е дълъг, но с автобус се пътува бавно. Първото място, от което зърваме езерото, е една панорамна площадка, която наричат Мирадор Сан Хорхе. Малко след това стигаме до град Панахачел на брега на езерото. Спокойствие, красота, добро настроение Това са усещанията, които ви посрещат тук.

Най-добрият начин да опознаете района е да наемете лодка или корабче, с което да обиколите крайбрежните селца на местните индианци. Езерото е заобиколено от три вулкана – Сан Педро, Атитлан и Толиман. Намираме си лодка и тръгваме с нея право към лагуната между вулканите. Езерото има площ 130 кв.км и достига дълбочина до 350 метра.

Маите Цутухил

са мигрирали тук от Мексико около 900 г. пр.н.е. Атитлан означава "място на много води" или "хълмът, заобиколен с вода". Те са владеели района на езерото Атитлан и съседните селища Сан Лукас Толиман и Патулул. Техният церемониален и религиозен център е бил Чутинамит (Устата на селото/Входът на селото), намиращ се северно от входа при залива Сантяго. Днес го наричаме Сантяго де Атитлан. Своята търговска и военна мощ племето разпростирало в различни периоди от време от град Кетцалтенанго до брега на Тихия океан. Цутухилите не са сключвали съюзи с другите племена на маите и са били завладени през 1524 г. от едно обединение на испанци, индианци от Мексико и маите какчикел, за което вече споменах.
По улиците на Сантяго де Атитлан

Фотограф: Станислав Бояджиев

Градчето е населено

от около 60 000 души – предимно маи цутухил. По уличките е пълно със сергии и малки магазинчета, в които се продават продукти на техните занаятчии, както и дрехи с ярки цветове. Възрастните жители не говорят добре испански. Езикът е цутухил и се налага Диего да ни превежда, когато спираме за демонстрация на традиционна местна женска "шапка", която всъщност е една лента с дължина 20 бара, което е приблизително 20 метра. Числото 20 идва от броя на дните в месеца от календара на маите. Толкова е специфична, че е влязла сред символите на страната и е увековечена от 1950 г. насам върху монетата от 25 сентавос (четвърт кецал). Даже има паметник на тази монета в селото. Жената, изобразена върху монетата, се казва Чонита. Оттам и самата монета наричат чока.
Традиционна шапка на маите цутухил

Фотограф: Станислав Бояджиев

Всяка година един от частните домове приютява божеството – покровител на града – Машимон. От времето, когато испанците завладели маите цутухил, този идол на града се крие всяка година в различна частна къща. Това продължава до ден днешен и изборът на фамилията, чиято чест е да се грижи за божеството през годината, става от старейшината. Машимон на езика цутухил означава възел. Куклата, която изобразява божеството, е облечена с 12 панталона и 12 ризи. Периодично я хранят, дават ù да пуши, да пие даже уринира. Вътре се извършват церемонии само от шамани.

***
Като територия Гватемала е почти колкото България, но като население, разнообразие от етноси и колорит ни изпреварва значително. Карибското крайбрежие на страната се обитава от тъмнокожите наследници на робите, които някога англичаните са докарали в Централна Америка от Африка, за да работят на плантациите от захарна тръстика. Наричат се гарифуна и ще ги срещнете в град Ливингстън. Името на града идва от американския политик Едуард Ливингстън, който е написал "Кодекса на Ливингстън", послужил за основа на законите на либералното правителство на Обединените провинции на Централна Америка през ранните години на XIX век.

Този град дълго време е бил най-голямото гватемалско пристанище на карибския бряг, докато не е бил изместен от Пуерто Бариос. Връзката на Ливингстън с останалата част от страната става само по вода – няма пътища. Тук освен преобладаващите гарифуна живеят също така и малко маи, афро-карибски етнос и ладино, които са смесица от метиси и испанци (думата произлиза от латино). Мнозинството от гарифунска общност определя и езиците, които се говорят тук – гарифунски, испански, малко английски и кечи на индианците маи.

Местните много обичат

да седят пред дома си, магазина или кафенето и да обсъждат непознатите, които явно рядко минават оттук. Нищо лошо. Всеки опит за любезна комуникация с тях е възнаграден с усмивка. Помежду си се държат като едно голямо семейство. Често ще ги видите да свирят гарифунска музика и да танцуват свой вид танци с очевиден африкански произход.

***
Като говорим за колорита на Гватемала, най-важната част са историята, битът и животът на преобладаващото население – маите.

Цивилизацията на маите, една от великите култури на Новия свят, обитавала села и градове, пръснати из низините на Гватемала, Белиз, Хондурас и Южно Мексико. Ранни селища като Куейо в Белиз били открити в района и датират от 1000 г. пр.н.е. Големи ранни градове като Мирадор и Накбе в Гватемала започнали да се развиват около 400 г. пр.н.е. Това развитие довело до създаването и използването на сложна календарна система, цялостна писменост (която все още се разшифрова) и скулптурно каменоделие, описващо владетелите и техните семейства.
Около 800 – 850 г. класическият свят на маите се сблъскал с неясни и загадъчни проблеми, довели до срив и упадък в тяхното общество. Многобройни селища в южните низини били обезлюдени. Градове като Тикал, Каракол, Калакмул, Дос Пилас и други били изненадващо изоставени. Само някои от тях като Шунантунич и Ламанай в този южен регион успели да преживеят колапса и да продължат в различна културна насока. Основният фокус върху света на маите се изместил на север към градове като Чичен Итца, Маяпан и др. Когато испанците пристигнали в началото на XIV век, само малки градчета по Карибското крайбрежие, като Тулум все още били обитавани.

Социалният упадък на маите не се дължи на преселение на големи групи индианци на север, нито на епидемия. Не се дължи и на земетресения или урагани. Колапсът, все още много обсъждан от археолозите, най-вероятно е бил резултат на социалнo, политическo и икономическo разложение на древното им общество.

Милиони индианци маи все още живеят из Мексико, Гватемала, Белиз и Хондурас. Народът им не е изчезнал по време на упадъка на градовете. Маите и днес продължават да са важна част от населението на Централна Америка. През 1525 г. испанците открили град Ламанай – все още населен. Той съществува и до днес в северната част на Белиз и вероятно е оцелял заради лагуната, до която се намира.

Продължаваме пътешествието си към най-големия известен град на древните маи – Тикал. Навлизаме в горски район и по средата на пътя ни спира бариера, а надписът на кафява табела подсказва, че сме пред прага на Тикал, паметник на световното културно наследство. След като си купим билети, имаме възможност да се настаним в един от трите хотела на територията на националния парк.

Националният парк "Тикал" е част от ядрото на голям био­сферен резерват на териториите на маите. Открит е през 1848 г. и е обявен за национален парк през 1955 г. През 1979 г. е включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Искам да поясня, че в националния парк има строги правила за опазване на културното наследство и природата. В парка се намират безброй забележителни руини на най-големия град на маите, а около него се простира джунгла с най-голямото в Гватемала биоразнообразие. Тук се срещат множество растителни и животински видове, някои от които застрашени от изчезване, включително и ягуари. Странно е, но не необяснимо, защо в хотела електричество има само сутрин за два часа и вечер за 3-4 часа. Електропроводите в парка са забранени. Няма и асфалтирани пътища. Намесата на човека трябва да бъде минимална.

Пристигайки следобед, имаме възможност да наблюдаваме красив залез направо при руините на Тикал. На следващия ден можем да посрещнем изгрева и след това да разгледаме и останалата част от града.

Гватемала – земята на маите

Фотограф: Станислав Бояджиев

Тръгваме от хотела, като задължително носим фенерчета – поне по едно на няколко души. Ако закъснеем, ще трябва да се ориентираме в тъмното, а на непознато място с богато биоразнообразие това не е много желателно. С бърза крачка минаваме покрай информационния център за туристи и продължаваме напред по утъпканите пътеки през гората. Не се ходи малко, но трябва да сме бързи, защото в 18:00 слънцето ще залезе. Целта е да си намерим подходящо място, откъдето да наблюдаваме красивия залез. Подминаваме няколко малки пирамиди, но това, което виждаме, излизайки на централния площад на Тикал, направо спира дъха! Две големи пирамиди и два комплекса с много постройки

Централният акропол,

Северният акропол, храм I на Големия ягуар и храм II, познат като Храма на маските... Всичко това ни зашеметява на централния площад на античния град. Както знаем, всеки залез е различен. Маите така са построили храмовете си, че гледката сякаш показва божествената сила на слънцето, а изкусната ръка на природата рисува картини, които предизвикват у нас усещане за величие и вечност. Същите гледки са наблюдавали нашите предшественици преди хиляди години. Усещането е невероятно!

В хотела се прибираме с помощта на фенерчетата и се подготвяме за ранно ставане на следващата сутрин. Повечето нормални хора не биха разбрали защо трябва да станем в 4:00 сутринта и в 4:30 да крачим в тъмнината по пътеките на Тикал Само авантюристите го разбират чудесно!

Каква е идеята? От хотела до главния площад на античния град разстоянието е 1,5 км. Взема се за 30 минути. Местният екскурзовод ни води още 1 км по-нататък под светлината на фенерчетата – целта е върхът на най-високата пирамида в Тикал, преди слънцето да е изгряло. Ще посрещаме изгрева.

Тикал е възникнал около 400 години преди новата ера и е просъществувал почти 1400 години. Развитието му е започнало през късния пред­класически, преминало през целия класически и завършило с изоставянето му през посткласическия период на маите. Не са много градовете, просъществували толкова дълго. В разцвета на развитието си Тикал е бил господстващ в икономическо, политическо и военно положение град – най-големият в цяла Централна Америка. През 830 г. населението му е достигнало невероятните 120 000 души. Оригиналното име на Тикал е Яш Мутал, което означава "свещено място" или "птиче място". Съвременното име, Тикал, означава "град на гласовете" или "град на ехото". А защо? За да стане ясно, гидът ни плясва с ръце и ни кара да се заслушаме Откъм Храма на маските се чува ехо, което наподобява крясъка на свещената птица кецал – "Ку". Опитваме го няколко пъти и да, наистина има такова ехо.

Този град е изоставен през 980 г.,

но не е бил забравен. Хората от околността идвали тук да се молят на боговете и точно те му дали името Тикал. Площта на града е 16 кв.км и това го прави най-големия от епохата на маите. Заедно с жилищата на обикновените обитатели територията му е достигала невероятните за древността 65 кв.км.

Минаваме тези 2,5 км и в 5:30 се настаняваме на върха на храм IV, за да чакаме изгрева. За съжаление нямаме абонамент за красивите гледки и изгрева не може да се мери по красота със залеза, но бяхме длъжни да опитаме. Понякога гледките са зашеметяващи, но непредсказуеми.

Посрещане на изгрева на върха на храм IV, Тикал

Посрещане на изгрева на върха на храм IV, Тикал

Фотограф: Станислав Бояджиев

От върха на Храм IV

се виждат храмове I, II и малко по-високият III. Питаме нашия водач коя е най-високата пирамида в Тикал и той ни казва с усмивка, че сме застанали на нейния връх в този момент.

Почти всички храмове в Тикал, оцелели до наши дни, са построени между 600 и 810 г. Били са цветни и много красиви. Доста реликви от тях са били изнесени от чуждестранните учени в различни музеи по света под предлог, че ще бъдат съхранени най-добре.

По обратния път към хотела минавам покрай свещеното дърво на маите – Сейба. Досега не му бяхме обърнали внимание, тъй като или бързахме или беше твърде тъмно. За маите това дърво символизира оста на живота – корените му се свързват с подземния свят, стъблото със земната действителност, а короната с небето. Достига до внушителните 70 м на височина, а стволът до 2 м диаметър.

Общото впечатление е, че Тикал е изключително завладяващо място, пропито с автентична история и непокътната природа. Един ден определено не е достатъчен, за да бъдат разгледани тези 16 квадратни километра с антични паметници. Много може да се пише, но най-важното е да се усетят духът, атмосферата и енергията тук, на място, сред пирамидите на великата цивилизация на маите.

***
Както всяка приказка и нашата си има край. Влюбих­ме се в Гватемала и нейния народ. Много сърдечни, топли и услужливи хора. Добри, въпреки бедността си Щастливи в своя свят. Придаващи живот на всяко от забележителните кътчета, до които се докоснахме през това пътуване.

Надяваме се това пътешествие да е възбудило у вас интерес към красотата на тази страна и загадъчното наследството на една от най-великите цивилизации на древността.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Три бели и едно розово за цвят Три бели и едно розово за цвят

Време е да помислим за прилични освежаващи напитки – като ледено студени бели вина

1 юни 2019, 1772 прочитания

5 неща, в които Баухаус успя 5 неща, в които Баухаус успя

През 2019 г. отбелязваме 100 години от основаването на експерименталната немска архитектурно-дизайнерска школа Баухаус

24 май 2019, 2548 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "KStyle" Затваряне
Защо четем

Новата книга на Мария Попова A Velocity of Being: Letters to a Young Reader е посветена на значението и удоволствието от четенето

Формулата на Манолова: кмет-омбудсман

Обещанието за допитване до хората по всички важни въпроси носи предизборни дивиденти, но и рискове от прекомерни очаквания и блокажи

Борис Бонев: между гражданите и политиката

Единственият непартиен кандидат се бори за гласове с малък бюджет и без подкрепа от партийни структури

Предизборният "Route 66" на арх. Игнатов

Според кандидата на "Демократична България" електронното управление на София ще реши два ключови проблема - с бюрокрацията и с корупцията

Кеч с корупцията

За близо две години съществуване антикорупционната комисия не само не постигна резултати, но и създаде корупция

Изкуство на ръба

"Фриндж" в Единбург е най-големият фестивал на изкуствата в света

В Белград, на чисто

С изложбата The Cleaner Марина Абрамович показва творчеството си в родния Белград след 44-годишно отсъствие