Представете си Алекс. Той ходи на училище с желание. Знае, че ако иска да има хубава професия и да живее добре, има нужда от подготовка. Благодарен е на учителите, които го мотивират и уважават. Предметите са му интересни, любознателен е и иска да се развива. Това е почти невъзможно днес в България.
Оценяването, зазубрянето, попълването на графи в дневника и механичното следване на учебни програми няма връзка с това, от което Алекс реално ще има нужда в живота. Училището днес не е за него, защото той е над средното ниво. Както не е и за тези, които не могат да достигнат това ниво.
Сега да поговорим за Иван. Той ходи на училище, за да не го изключат. Не носи учебници в раница, стига му само смачканата тетрадка в задния му джоб. По време на час си разменя съобщения по мобилния телефон със съученици от съседните класове, играе карти, слуша музика и рядко участва. Иван е будно, любопитно момче. Интересува се от компютърни игри, обича да рисува и да мисли сценарии. Мечтае някой ден да създаде игра. Учителите нямат представа за интересите му.
Днес учениците в България са умни, имат много различни интереси, знаят откъде да търсят ресурси, постоянно са в интернет, получават огромен поток от информация. Това, което търсят, го няма в училище. Учениците на бъдещето посещават училище от миналото.
В България от няколко години все по-усилено се говори за образователна реформа, правят се различни предложения за промени, но те са частични и недостатъчни. Основният въпрос, на който трябва да получим отговор, е защо искаме промяна и каква е мисията на образованието в XXI век.
Училището преди и сега
Още от миналото училището е парадигма на властта, там комуникацията тече еднопосочно – от учителите към учениците, като от последните се изисква подчинение, послушание, а целта е уеднаквяване на децата. Механично се натрупват знания, няма примери и лични истории. Самостоятелното мислене, любопитството, търсенето на информация извън учебниците и работата в екип са на заден план.
Ролята на учителя основно е директивна и се основава на властта, с изявени предпочитания към мотивираните, активни ученици и пренебрегване на онези деца, които се нуждаят от повече внимание и усилия. В резултат учениците бързо губят желание и се демотивират. Сами започват да вярват, че са "слаби" ученици и няма смисъл да полагат усилия. По данни на Националния статистически институт (НСИ) от общо 781 665 учещи през учебната 2010-2011 година 18 766 са напуснали училище. По данни на Eurostat за 2009 г. функционално неграмотните ученици на възраст до 15 години в България са 41%. Това нарежда страната ни на първо място по функционална неграмотност в ЕС.
Училището утре
В училището на бъдещето няма силни и слаби ученици. Всички развиват потенциала си и се фокусират върху качествени резултати. Насърчават се аналитичното мислене и самостоятелно получените изводи от учениците. Те се учат да откриват, да правят избор и да носят последствията от него. Решават се практически проблеми, учениците работят в екип и получават редовна обратна връзка. Така те по-лесно откриват силните си страни, окуражават се от постигнатото и си създават нагласа за учене през целия живот.
Основната цел на задължителното образование и ученето през целия живот трябва да бъде постигане на функционална грамотност за всички деца, независимо от техния социален и етнически произход, увреждане или друго различие. Ученето през целия живот е ключов фактор за постигане на общата за ЕС цел – конкурентна и динамично развиваща се икономика, базирана на знанието. На 16 години всички български граждани трябва да бъдат подготвени за самостоятелен живот и способни да се адаптират към промените на пазара на труда, така че със сравнително малко усилия да променят при необходимост професионалната си специализация.
Вярваме, че училището може да възвърне естествената си възрожденска функция на център на общността. Да се превърне в място, където учениците, учителите и родителите се чувстват приети, подкрепени и се опират на споделени ценности. В такова училище учениците ще търсят баланс между конкурентност и сътрудничество и ще бъдат водени от принципа, че всички трябва да успяват.
Предназначението му не е просто учителите да предадат знания на децата, а да е място за взаимно учене, за търсене на информация и за сформиране на екипи по интереси. То е образователен, културен, спортен център на местната общност, основен двигател за изграждане на социални и граждански компетентности. Има силна, сплотена, активна и автономна общност.
В такова училище ръководството е отговорно за напредъка на всички ученици, за организационното развитие на училището и осигурява прозрачност и достъп до данните за състоянието му. Педагогическите и непедагогическите екипи правят мотивиран и прозрачен избор по отношение на образователните и управленските методи, които използват, признават и обсъждат грешките. Родителите са пълноценни партньори при вземане на значимите въпроси и са информирани за това какви са целите за класа на техните деца и какви са начините да подпомогнат постигането им.
От изключително значение е образованието да се ориентира към осем ключови компетенции. Те са: комуникация на роден език, комуникация на чужд език, математически и базови технологични компетенции, дигитални компетенции, умения за учене, социални и граждански умения, инициативност и предприемачески дух и познание за културата на общността. Учениците трябва също да се научат да мислят критично, да решават проблеми и взимат решения, да работят в екип, да имат добра здравна и сексуална култура.
Въвеждането на индикатори за качество на образованието на всички нива - при учителите, при резултатите на учениците и при директорите като ефективно управление на училището, ще помогне за запълване на пропастта между тези с най-високи и най-ниски постижения и за изравняване на качеството на образование между всички училища.
Училището на XXI век е автономна структура, където директорите са овластени да вземат решения за училищните политики в диалог с учители, родители и ученици. То предлага универсално образование, не се допуска отпадане на ученици, приобщават се младежи, които не са успели да завършат задължителния училищен етап от образованието си. Има възможност за гъвкави алтернативни форми на обучение. Не се използват наказателни санкции като изключване и преместване в друго училище, а децата в риск се насочват заедно със семействата си към социални работници и други специалисти. Педагогическите кадри в училище постоянно се адаптират и развиват спрямо нуждите на учениците и постигнатите от тях резултати. Цялостната философия на училището е то да се пригоди към нуждите на децата със съответните учебни програми и планове, възможности за самостоятелно и дистанционно учене и работа в екип между учениците.
Училището ще стане място, където основното правило е уважение към всички. Има толерантност към различията и зачитане на мнението на другия. Властовата роля на учителя е заменена с тази на учител довереник, който разбира и разпознава нуждите на учениците, помага им да намерят мястото си и да се почувстват приети. Учителят подпомага личностното развитие на учениците и се отнася към всички деца с еднакво високи очаквания.
Пропуснатите шансове за всяко дете в училище днес са пропуснати възможности за развитието на икономиката и човешкия капитал утре. Инвестициите в промяна на образованието ще доведат до по-малко разходи за компенсиране на загубите от неравенствата. Училището на бъдещето ще предложи и на Иван, и на Алекс равни шансове за развитие и среда, където да могат да реализират интересите си и да получат подкрепа, уважение и възможност да разгърнат потенциала си. От нас зависи да не чакаме дълго за това.
43 коментара
Пожелателна статия. Мечтите са хубаво нещо, но не виждам реализация на тази утопия в скоро време.
До коментар [#1] от "ПАВЛА - SorryLol":
Права си. Не е непостижима цел, обаче трябва да се прави нещо по въпроса, дори и малки стъпки... Тази статия ми се вижда стъпка в правилната посока, трябва да се започне от някъде. Оптимист съм донякъде, защото мисля че : "Има ли желание, има и начин." :)
До коментар [#2] от "Велислав":
[quote#2:"Велислав"]"Има ли желание, има и начин."[/quote]
Съгласна съм. Като начало трябва да се накарат учителите да заобичат професията си и да и се отдадат напълно. Не всички, разбира се, много го правят и в момента. Но е нужно да се замислим върху ученически реплики от типа "обичам математиката, но мразя математичката", примерно.
До коментар [#3] от "ПАВЛА - SorryLol":
[quote#3:"ПАВЛА - SorryLol"]Като начало трябва да се накарат учителите да заобичат професията си и да и се отдадат напълно. Не всички, разбира се, много го правят и в момента. [/quote]
Да, обаче как да накараш някой да заобича професията си... то ако не ти идва отвътре, дори и президент и премиер не могат да те накарат. По-скоро трябва да бъдат мотивирани, но за това пак трябва да има някакви промени в образованието, за да не се обезкуражават съвестните и модерни учители. Много се радвам, когато чуя за такива положителни примери и дано сред по-младите учители да има много по-голям % на обичащи професията си.
Отново пожелания на тема "Училището трябва да е ...". И нито дума или идея как да дойде това светло бъдеще.
А нужните мерки за съжалениое са брутални и съответно крайно непопулярни. А именно масови уволнения на некомпетентни и немотивирани учители- това са поне 50%, закриване на всички килийни училища по страната. Тотална реформа на учебните предмети - съдържания, начин на поднасяне на материала, разпределение по години. Ограничаване на глупости като литература, граматика на българския преди гимназията, психология , философия и сие. Премахване на всякаква плява от всички други предмети. Тотално засилване на научната тематика - математика/физика/химия.
Това са само малка част от нужните мерки. Но те разбира се никога няма да бъдат взети и държавното образование ще продължава да си потъва.
До коментар [#5] от "m17":
Мухи се ловят с мед, а не с оцет.
Достатъчно е "Парите да следват ученика... и да съответстват на успеха му по PISA".
Статията е бетон. Кратко и ясно обяснява как трябва да се подходи към образованието. И е предназначена по-скоро за родителите, а не толкова за учителите.
Задължителното образование в сегашният му вид, подготвя учениците да могат да пишат, смятат и изпълняват заповедти. Докато в реалния живот човек трябва да е адаптивен, комуникативен, колаборативен и най-вече да умее да има критично мислене.
В съвременното образование трябва да толерираме форми на обучение които представят ролята на учителя по-скоро като на ментор, човекът който предоствя на децата необходимия ресурс да постигнат поставените им цели.
Защото основният демотивиращ фактор за усвояването на знания е липсата на идея къде ще бъдат използвани в бъдеще.
(Справка: Айде питайте който и да е средношколец защо трябва да учи логаритмуване, производни и прочее).
До коментар [#6] от "gost22":
Парите никак не са достатъчни, но са необходими.
Едно добро начало е да се намали размера на класовете постепенно до под 15 в клас.
Сегашните 25+ деца в клас са невъзможни за качествен учебен процес. Учителя няма как да обърне внимание на всяко дете.
Принципно трябва да се премахне идеята за "преписване" - това е нормална работа в екип и трябва да се поощрява не наказва. Разбира се със съответната оценка за целия екип.
Оценяването със сегашната с-ма е неадекватно, а и не е необходимо до 6-7 клас.
Основна цел на висшето образование трябва да е да те изгради професионално и да ти намери работа - за завършване трябва да се изисква 1г. стаж по специалността като университета трябва да осигури достатъчно възможности за стаж за специалностите, които предлага. Защото сега повечето специалности са неадекватни и безсмислени.
До коментар [#7] от "buiko":
Отговор - за да може да си смята финансите като порасне - р-ди по кредити/приходи/ инвестиции и т.н. Проблема е, че математиката се преподава сухо, а не като решения на реални проблеми и въпроси, както са и възникнали тези производни и логаритми.
Лесен начин да зарибиш мъж на 18 за производните е да се вкарат в задачи за ДВГ, мощност, скорост, ускорение и т.н.
Всичко зависи от това как се представя. И разбира се не всички ще стават инженери и за много от тях определени теми са безсмислени.
Един от основните проблеми, който, може да се каже, не е засегнат, е насилието в училище. Детето ми е в предучилищна, а вече се сблъскваме с втори случай на дете-насилник, което тормози всички и не може да бъде усмирено от учителите. Първият случай беше в детската градина. И в двата случая става въпрос за деца от малцинствата, които (по слухове) са пребивани у дома. Насилници, разбира се, има не само сред малцинствата. Вероятно не са виждали нищо друго у дома и отиват на училище с идеята да стъпят на врата на другите - това им се задава от родителите и общността, в която живеят. Ние трудно можем да ги променим, а е ясно че проблемът не се осъзнава от родителите на тези деца - иначе не би се стигнало до тук. Учителите се страхуват да направят каквото и да е, имало е случаи на пребити учители. И на двете места досега проблемът се замазва, уж го няма. Какво могат да направят в такава ситуация родителите? Струва ми се, че сме обречени да водим безумни разговори с учители и директори, да пишем жалби ... до инспекторат, полиция може би, всеки ще прехвърля топката. А междувременно детето ми отива на училище с усещане за битка, не за учене. И дори да го преместя, откъде да знам, че и на следващото място няма да попаднем пак на същото, такива деца не са едно и две, насилието като че ли е повсеместно. Идеи?