Като се има предвид, че първото задържане на Адам Михник от властите става малко след като той навършва 18 години, а по собствените му признания между 1965 и 1989 г. той губи бройката на арестите, главният редактор на "Газета виборча" сега звучи доста небунтарски. "След 20 години искам да сме като Бенелюкс." На вметката, че това е малко бюргерско желание за ляв интелектуалец, който може да изкара извън кожата си Владимир Путин и да размаха среден пръст на всеки, с изключение може би на папата, публицистът отговаря: "Това е просто човешко желание за по-добър живот. За да можеш да живееш праведно и почтено, трябва да имаш подходящ стандарт на живот."

Радикалният борец за бюргерски живот

Михник е поляк с еврейски корени (както той сам се определя), син на предвоенни комунисти, оцелели по време на окупацията на Полша (но по-голямата част от роднините му загиват в Лвов), видели след това реалното лице на социализма и станали негови противници. За него търсенето на компромис и съгласие и по възможност избягването на всякакви революции е в кръвта. Един от големите успехи на Полша, казва той още в средата на 90-те години, е, че страната е станала скучна за западните журналисти.

Като всеки по-интересен човек той е изтъкан от противоречия. При Михник те често стигат да крайности, които му създават врагове навсякъде. Даже и в България. През 1993 г. той е твърдо за президента Желю Желев и се скарва с вече покойната Блага Димитрова (и по време на появата с във "Всяка неделя" показва среден пръст на горящите в "Града на истината" "Фашизмът" на Желев). "Като всяко чудовище аз имам две лица – едното е главен редактор на "Газета виборча", другото е приятел на Желю Желев", казва тогава в интервю за "Стандарт" Михник. Борецът срещу комунистическия режим бързо скъсва с Лех Валенса, лидерът на "Солидарност" (защото бил непоправим и националист), по-късно води нормален диалог с ген. Войчех Ярузелски, който през 1981 г. въвежда военното положение в Полша и го праща в затвора. А след това обявява левия президент Александър Квашневски, които разводни лустрационните закони в Полша, за почти образцов.

Тези крайности обаче печелят и уважение, защото Михник винаги заема принципна позиция, поне според своите разбирания. От върл противник на режима на Аугусто Пиночет в Чили той се превръща в негов защитник, поне що се отнася до опитите той да бъде съден в Европа. Логиката му е, че само чилийците могат да направят това и ако не са сложили бившия диктатор на съдебната скамейка, те са преценили, че това е част от компромиса и помирението в страната.

Михник е автор на схемата за споделяне на властта – президентът ваш, премиерът наш, която позволи на Полша от средата на 1989 г. плавно да премине от тоталитарно към демократично управление (докато Николае Чаушеску призоваваше по румънската телевизия за намеса Варшавския договор). Полската кръгла маса и споделянето на властта по-късно бяха репликирани и в България (Желев президент, но Луканов премиер) - нещо, което често се определя като колаборация между СДС и БСП, отровила прехода в България.

Животът извън затвора може да бъде тежък

"Най-лошото на комунизма е това, което следва след него" е една от емблематичните фрази на Михник. Току-що изпеченият политик казва това още в началото на 90-те и познава. Източноевропейските страни са социално и политически опустошени и вакуумът на прехода ражда какво ли не, но не и надеждата за честно и уредено общество.

Усещането за несправедливост Михник обяснява със синдрома на освободения затворник, който за кратко се радва на птичките и слънцето, но после установява, че няма къде да живее или работи. "Падането на Берлинската стена донесе чувството за елементарната свобода, обаче премахна чувството за сигурност и безопасност. Това започна да поражда отчаяние и фрустрации."

Това усещане за безтегловност е засилено от пропадането на комунистическата държава, на чието място не се е появява социалната държава като коректив на пазара.

Въпреки това Михник е оптимист за случилото се в последните три десетилетия. "Полша никога не е била в по-добра ситуация в последните 300 години", казва той преди време. Сега допълва: "Ако преходът се беше провалил, щяхме да намерим много причини за това, а сега е трудно да открием аргументите защо сме успели."

Позицията "това не ме засяга" е опасна

Преди няколко месеца в интервю за "Шпигел" Михник каза, че демокрацията не е само за красивите и умните. Това естествено веднага резонира в България и противниците на протестите в страната видяха оправдание на своята теза, че те са безцелни и рушат демократичния ред. Това роди поредната контрареакция срещу Михник (това, че не сте я чули, означава не само, че не четете в. "Култура", но и че интелектуалният дискурс в България съвсем се провинциализирал), който е подозиран от много десни интелектуалци в България, че всъщност е борец за статуквото.

Контекстът на Михник обаче беше съвсем друг. Това е старата му теза, че дори да не харесваш някого, например Лех Валенса, щом той е демократично избран, трябва да се подчиняваш на процедурите. Нищо повече – нито критика на протестиращите, нито пък подкрепа на управляващите в България.

Михник по принцип отказва да говори за България, тъй като не следи процесите в страната. "Газета виборча" няма кореспондент в региона отдавна, а и ролята на "България като единствена крепост на разума на Балканите" отдавна е отминала. Сега той предпочита да коментира Украйна, Италия или Русия.

Затова уточнявам въпроса: какво правим, ако изборите са само фасада за задкулисно управление, въпреки че знам какво е мнението му – опитът за търсене на "тайните сили" е първата стъпка към лова на вещици, а журналистиката е тази, която трябва да прави тайното явно. "За да няма такава потьомкинска демокрация, просто не трябва да се избират хора и партии, които позволяват това", отговаря накратко той. "Затова сме и ние, независимите медии, за да гледаме в ръцете на политиците."

В същото време в последните няколко години Михник се е концентрирал върху феномена на "пълзящото превземане" на демокрацията, когато тя става само формален костюм на откровено авторитарни управления като това в Русия, опитите за реплика в Унгария или бутафорната медиатура на Силвио Берлускони.

"Демокрацията е непрекъснато заплашвана и трябва непрекъснато да се защитава, казва той, и позицията "това не ме засяга" не е продуктивна."

Това е едно от типичните и само на пръв поглед противоречиви твърдения на Михник – от една страна, трябва да спазва демократичният ред и да се признава изходът от изборите, но от друга, ако демокрацията е заплашена, никой не трябва да стои със скръстени ръце. Въпросът е да се прецени заплахата и реакцията да е адекватна. "Наше задължение е да се караме с тоталитаризма, но не трябва да превръщаме караницата в инструмент", казва той преди няколко години. Михник винаги е бил срещу постоянното дисидентство, чиято единствена цел е да се бунтува. В същото време той отхвърля и позицията на всички онези, които обичат да стоят отстрани и само да си намират основания да не подкрепят по-смелата гражданска позиция, тъй като тя била "контрапродуктивна". През 1973 г. той пише: "Реалистичното" мислене в политиката често се разминава с материалната действителност." Поводът за тези думи са полският шовинизъм, който вижда в Солженицин "реакционен славянофил", но не и човека, борец срещу тоталитарната система. Сляпата антируска омраза пречи да се види какво става под привидното. Нещо подобно на случващото се и у нас, когато много хора предпочитат да гледат на протеста като нереалистичен, обслужващ нечии други интересни, а не виждат създаването на новата, много по-информирана и критична обществена нагласа към политиката и обществените проблеми.

Михник обаче предупреждава: "Нека не търсим някакво гениално решение на проблемите на демокрацията." Той е много чувствителен на тема универсални решение, защото това му напомня за всяка тоталитарна идеология или революция, която обещава светло бъдеще.

Съпротивата според него обаче трябва да е чрез ограмотяване. "Това също е борба", казва бившият дисидент, прекарал три години по затворите. Свободна перифраза на неговите думи сигурно би звучала нещо като "ако искат красивите и умните да печелят избори, в крайна сметка някой трябва да възприеме идеите им".

Няма място за старите идеологии

Михник не се притеснява от разпадането на традиционното идеологическо деление. "Какво сега, да съжаляваме за бонапартистите ли?" Левицата си е отишла, защото нейните цели са вече изпълнени. Десницата пък е възприела много от културните ценности на лявото, смята той. На практика сега има една мейнстрийм партия, която обаче отваря пространството за всякакви радикални движения, националисти и антисемити (само преди няколко месеца лекция на Михник беше прекъсната от привърженици на крайнодясна полска организация).

"Всъщност бъдещета идеологическа битка ще е между привържениците на отвореното и затвореното общество, между подкрепящите модерната социална държава и тези, които я отхвърлят и отляво, и отдясно." Концепцията е малко неясна, защото на практика казва, че статуквото е по-добро от всички алтернативи, но не казва как то да бъде подобрено и Михник съзнава това. Полският публицист смята, че ще бъде голямо предизвикателство да устоим това, което сме спечелили в последните години. "Примерно аз ще се боря с всички сили Европейският съюз да не се разпадне."

Какво ще правят децата на копелетата

Още през 1990 г., изморен от постоянните караници в полската политика, Михник казва, че сме "копелетата на комунизма". Тоталитарната система, в която всички решения се взимаха и налагаха отгоре, е лишила homo post-sovieticus от елементарна чуваемост и политическа култура, умението да постига компромис между различните интереси, а езикът не се използва за разбиране, а за унищожение. Наскоро той повтори тази фраза и отново предизвика фурор.

По-важният въпрос обаче е друг. Какво ще правят децата на тези копелета? Научили ли са нещо? "Това е въпрос номер едно. От децата ни зависи как ще изглеждат страните ни." Михник казва, че те трябва да има достатъчно разум поне да запазят Европейският съюз.

"Бих казал им казал да се пазят от тези, които твърдят, че притежават отговор на всички въпроси и знаят как да осигурят щастие. Политиката няма да осигури щастие на хората, може да ги предпази от някои нещастия, но не и да им даде щастие."

Интервюто е взето с помощта на преводача Силвия Борисова

P.S. В хартиеното издание на статията е допусната техническа грешка с името на преводача. Редакцията се извинява на г-жа Борисова за неволната неточност.