Деца, пазете се от хора, които имат всички отговори

Статията е част от юбилейния брой на "Капитал" "Нови 20", в който решихме да погледнем какво ще се случва през следващите 20 години. Попитахме хора с различна история и визия, които мислят добре, работят здраво и говорят честно. Досега ви представихме текстовете на политолога Иван Кръстев, икономиста Стив Ханке, доцента по политики и международни отношения Робърт Филипс и активистите Сърджа Попович и Яна Бюрер Тавание. През следващите дни ще можете да прочетете визиите за предстоящите две десетилетия на писателя Георги Господинов, дипломата Джонатан Алън, културолога Владислав Тодоров и други.

Ако преходът се беше провалил, щяхме да намерим много причини за това, а сега е трудно да открием аргументите защо сме успели. Демокрацията е непрекъснато заплашвана и трябва непрекъснато да се защитава и позицията "това не ме засяга" не е продуктивна.

Като се има предвид, че първото задържане на Адам Михник от властите става малко след като той навършва 18 години, а по собствените му признания между 1965 и 1989 г. той губи бройката на арестите, главният редактор на "Газета виборча" сега звучи доста небунтарски. "След 20 години искам да сме като Бенелюкс." На вметката, че това е малко бюргерско желание за ляв интелектуалец, който може да изкара извън кожата си Владимир Путин и да размаха среден пръст на всеки, с изключение може би на папата, публицистът отговаря: "Това е просто човешко желание за по-добър живот. За да можеш да живееш праведно и почтено, трябва да имаш подходящ стандарт на живот."

Радикалният борец за бюргерски живот

Михник е поляк с еврейски корени (както той сам се определя), син на предвоенни комунисти, оцелели по време на окупацията на Полша (но по-голямата част от роднините му загиват в Лвов), видели след това реалното лице на социализма и станали негови противници. За него търсенето на компромис и съгласие и по възможност избягването на всякакви революции е в кръвта. Един от големите успехи на Полша, казва той още в средата на 90-те години, е, че страната е станала скучна за западните журналисти.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Като всеки по-интересен човек той е изтъкан от противоречия. При Михник те често стигат да крайности, които му създават врагове навсякъде. Даже и в България. През 1993 г. той е твърдо за президента Желю Желев и се скарва с вече покойната Блага Димитрова (и по време на появата с във "Всяка неделя" показва среден пръст на горящите в "Града на истината" "Фашизмът" на Желев). "Като всяко чудовище аз имам две лица – едното е главен редактор на "Газета виборча", другото е приятел на Желю Желев", казва тогава в интервю за "Стандарт" Михник. Борецът срещу комунистическия режим бързо скъсва с Лех Валенса, лидерът на "Солидарност" (защото бил непоправим и националист), по-късно води нормален диалог с ген. Войчех Ярузелски, който през 1981 г. въвежда военното положение в Полша и го праща в затвора. А след това обявява левия президент Александър Квашневски, които разводни лустрационните закони в Полша, за почти образцов.

Тези крайности обаче печелят и уважение, защото Михник винаги заема принципна позиция, поне според своите разбирания. От върл противник на режима на Аугусто Пиночет в Чили той се превръща в негов защитник, поне що се отнася до опитите той да бъде съден в Европа. Логиката му е, че само чилийците могат да направят това и ако не са сложили бившия диктатор на съдебната скамейка, те са преценили, че това е част от компромиса и помирението в страната.

Михник е автор на схемата за споделяне на властта – президентът ваш, премиерът наш, която позволи на Полша от средата на 1989 г. плавно да премине от тоталитарно към демократично управление (докато Николае Чаушеску призоваваше по румънската телевизия за намеса Варшавския договор). Полската кръгла маса и споделянето на властта по-късно бяха репликирани и в България (Желев президент, но Луканов премиер) - нещо, което често се определя като колаборация между СДС и БСП, отровила прехода в България.

Животът извън затвора може да бъде тежък



"Най-лошото на комунизма е това, което следва след него" е една от емблематичните фрази на Михник. Току-що изпеченият политик казва това още в началото на 90-те и познава. Източноевропейските страни са социално и политически опустошени и вакуумът на прехода ражда какво ли не, но не и надеждата за честно и уредено общество.

Усещането за несправедливост Михник обяснява със синдрома на освободения затворник, който за кратко се радва на птичките и слънцето, но после установява, че няма къде да живее или работи. "Падането на Берлинската стена донесе чувството за елементарната свобода, обаче премахна чувството за сигурност и безопасност. Това започна да поражда отчаяние и фрустрации."

Това усещане за безтегловност е засилено от пропадането на комунистическата държава, на чието място не се е появява социалната държава като коректив на пазара.

Въпреки това Михник е оптимист за случилото се в последните три десетилетия. "Полша никога не е била в по-добра ситуация в последните 300 години", казва той преди време. Сега допълва: "Ако преходът се беше провалил, щяхме да намерим много причини за това, а сега е трудно да открием аргументите защо сме успели."

• 1
• 2
• 3
• Следваща страница » "Позицията "това не ме засяга" е опасна"