С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
26 15 ное 2013, 9:11, 9727 прочитания

Заблудите на миналото и проблемите на бъдещето

Какво се обърка в българския политически живот и защо оправянето на грешките ще е трудно

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация



Профил

Веселин Методиев е това, което може да наречете историк с практически опит. Освен че професионално се интересува от история, тъй като преподава в НБУ "История на модерната българска държава" и "История на държавните институции в България", той доста активно участваше и в създаването й. Доц. д-р Методиев е депутат още от началото на демократичните парламенти в България, като участва в пет народни събрания, бил е вицепремиер в правителството на Иван Костов и министър на образованието и науката.
Напоследък Веселин Методиев се занимава много повече с преподаване и история, отколкото с политика, което му позволи да хвърли поглед назад към близкото минало, в което е взел дейно участие, и да види как то ще влияе на бъдещето ни. Както подобава на историк, неговата визия не е оптимистична, но предлага няколко изхода, през които има светлина.
 
Българските депутати не знаеха урока на Марко Балабанов от първото Народно събрание през 1879 г., че никой не може да направи повече от това, което е той самият.

Липсата на хора, които да отделят от свободното си време за укрепване демократичността на партиите, може да е фатална.
Статията е част от юбилейния брой на "Капитал" "Нови 20", в който решихме да погледнем какво ще се случва през следващите 20 години. Попитахме хора с различна история и визия, които мислят добре, работят здраво и говорят честно. Досега ви представихме текстовете на политолога Иван Кръстев, икономиста Стив Ханке, доцента по политики и международни отношения Робърт Филипс и активистите Сърджа Попович и Яна Бюрер Тавание. През следващите дни ще можете да прочетете визиите за предстоящите две десетилетия на писателя Георги Господинов, дипломата Джонатан Алън, културолога Владислав Тодоров и други.
Периодът на последните 20 години бе определен от политологичната мисъл като преход. За част от историците все по-често това отминаващо време се нарича посткомунизъм.

Да се прави прогноза въз основа на него не е работа за историци. Но може да се направи анализ, при който да се сравняват постигнати неща, обществени промени за определен период от време и на тяхна основа да се осмели човек да вдигне очи и да погледне напред.


За държавните институции

Демокрацията зависи от същността и обществената убеденост в смисъла на Народното събрание, Министерския съвет и държавния глава. Днес тези висши институции са в огромна криза. Доверието към тях е толкова малко, че със сигурност доближава доверието, което са имали в тоталитарната държава. Преди 20 години не бе така. Провеждането на избори и формирането на мнозинства, които да излъчат правителство, вече бе работеща демократична система. Хората на посткомунистическа България все по-ясно разбираха, че както гласуват, така и ще ги управляват. В началото на днешния век се оказа, че доверието се дава не с необходимата доза здрав разум, а главно с чувства и емоция, които надминаха допустимите граници. Изборната система се влошаваше и започна да боледува от хронична болест – купуване на гласове. От малцинството това заболяване се прехвърли към мнозинството. Доверието, че гласът на един гражданин е равен на гласа на всеки друг, който участва в изборите, постепенно рухна. Днес това заболяване е в опасно тежка фаза.

Парламентът не успя да се справи и с друга болест, характерна за обществата, които са млади в своята демократичност. Депутатите не успяха да вземат от опита на демократичните си предшественици (онези, които Симеон Радев нарече строители на съвременна България), но мнозина от тях наложиха нахалния тон и наглите похвати на комунистическите стереотипи. Тук не става дума за партийна принадлежност, а за стила, с който Георги Димитров и неговите съратници установяват комунистическата диктатура в месеците след преврата на 9 септември 1944 г. Българските народни представители след 1990 г. не бяха научили урока на Марко Балабанов от първото обикновено Народно събрание през 1879 г., че никой не може да направи повече от това, което е той самият. Така, без да внимават със своето поведение, повлечени от комунистическа наглост и нахалство, съсипваха образа на парламента, като днес той е на споменатото дередже.



Не по-малко трудно налагаха демократичен образ и президентите, министър-председателите и министрите. Тук свързването на институцията с личност, особено при президента, накара политиците да бъдат много по-внимателни. Но и при тях липсваше урокът – каквито са хората, такива ще бъдат и институциите, особено когато се демонстрираше агресивна посредственост и некомпетентност. Имаме своите добри и лоши примери. Това изисква огромно напрежение от онези, които ще заемат посочените позиции. Ако нещата не се променят, деградацията може да се засили до степен хората да не искат повече самата демократична система.
Днес обаче вече има поколение, което отрасна в демократични условия, и неговите изисквания ще бъдат много по-големи, отколкото на тези, които бяхме млади в началото на 90-те години на ХХ век. Тук е и гаранцията, че опитът на по-възрастните и претенциите на по-младите могат да дадат обществен фон, при който се усъвършенствуват демократичните умения и практики. Това ще задължи и тези, които се нагърбват с обществена дейност във висшите държавни институции, да бъдат много по-точни при изпълнение на своите задължения.

Заблудата "експерти"

Централните държавни институции преживяха огромна нормативна промяна. След новата конституция на България от 1991 г. те трябваше да направят сериозни вътрешни и външни промени. На мястото на една партийно-държавна система трябваше да се въведе демократично -административна мрежа с ясни политически отговорности в най-високото ниво на управлението им. Една от големите заблуди в началото бе т.нар. експертност. С нея се злоупотребява и днес. Политическите етажи на властта, уредени със закон след 1997 г., наименувани политически кабинети, имат същностен приоритет и това е политическата воля, а не експертността. Укритието на експертизата бе фактическото запазване на старите комунистически кадри в управлението. Новите бяха хора от научни среди, напуснали професиите си, за да се занимават с радикалната промяна на България. Много често това изискване – за експертност, бе само споменатата мимикрия.

Днес имаме много по-добре подготвено поколение и специалистите наистина не са малко. Експертното изискване вече има своя смисъл. Въпросът е осъществява ли се тази ресурсна промяна в посока на повече знаещи и по-вече можещи. Мисля, че сме в самото начало. Раздута, ненужна и ниско платена администрация ще прави слаби, мудни и немотивирани за реформи институции. Трябват реални съкращения и оптимизиране на човешкия ресурс, вдигнати образователни цензове и високо заплащане. Това е единственият път на развитие, който ще ни премести от второкласното шосе на добре изградена магистрала. Можем да го направим.

Прогнозата ми е обаче, че ще се случи по-трудния и бавен начин. Няма близка перспектива за изпълнителна власт, която е в състояние да проведе подобна реформа.

Сигурно най-болезненото чувство е в липсата на справедливост. Рухването на авторитета на съдебната власт, много бавното разбиране за конституционните недостатъци в тази област и познатото човешко самозабравяне на онези, които изграждат образа на тъй важни елементи на модерната държава, създадоха атмосфера на отчаяност. Тя прогонва не само чуждите бизнеси, а нещо не по-малко важно – мнозина от можещите българи. Тази институционална област се нуждае от най-бързи промени. А те са по силите на самите хора, работещи там. За жалост и тук прогнозите не са оптимистични.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Стари 20 72 Стари 20

Какво изчезна и се появи през изминалите две десетилетия

10 дек 2013, 22234 прочитания

Всяка медия, която няма дигитална стратегия, е обречена на забвение 5 Всяка медия, която няма дигитална стратегия, е обречена на забвение

Андон Балтаков, старши директор бизнес операции в CNN Digital, пред "Капитал"

2 дек 2013, 6902 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Нови 20" Затваряне
...България: Слънчасало мечтание

Времето на неразрушимия пенсионер и на последния атентатор - Пубера

Още от Капитал
Драмата с ТЕЦ "Марица-изток 2" - дълга, скъпа и опасна

Каквито и действия да се предприемат, те ще бъдат закъснели, ще струват скъпо и може да доведат до нови проблеми в сектора

Малайзийски полет към село Щръклево

Община Русе даде предварително съгласие да продаде летището си на дружество с малайзийско участие. Проектът на компанията е за 57 млн. лв.

За дизайнерите с любов

Българският стартъп Artery Team представя местни и международни дизайнерски марки в Etsy

Вирусът, който смрази света

Епидемията от коронавирус за по-малко от месец запали Китай и уплаши целия свят с пандемия, която не е виждана от десетилетия. Рисковете са много, но и възможностите да бъдат избегнати още са живи и съвсем реални

Кино: "Ирландецът"

Елегия за човека между доброто и злото

От Маракеш до Париж и обратно

Писателят и художник Махи Бинбин за живота между две култури и социалната си дейност в Мароко

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10