Когато получих предложението за този текст, първо отказах. Защото предпочитам миналото пред бъдещето. В бъдещето съм слаб, а миналото ми е слабост. Помислих си, че не искам да се упражнявам в това с колко ще дръпнат нано-технологиите, ще има ли колонии на Марс, ще се телепортираме ли в следващите 20? Литературата и киното направиха каквото могат с бъдещето. И сега все едно сме го живели. Каквото и да се случи, ще ни е дежа вю.
Всъщност какво стана с бъдещето? Ето нещо, над което си струва да си поблъскаме главите. Миналото беше пълно с бъдеще. Във всеки случай с повече бъдеще, отколкото разполагаме сега. Само преди 20 - 30 години, време, което лично помня, ресурсите от бъдеще бяха почти неограничени. Изобилие от бъдеще. Политически конкретно по тези земи. Системата се сменяше пред очите ни и златните жилки на демокрацията чертаеха един необятен клондайк, хубав живот, отворени граници, нови правила... И то в съвсем къси срокове, днес-утре. Любопитно е тогавашното ни усещане за близко бъдеще. По площадите на 1989 и 1990 г. можеха да се чуят следните диалози: "А, бе колко време ще трябва нещата да влязат в ред сега?" "Сигурно поне година-две", плахо предположи едни приятел. "Може и цели 5", каза друг, и веднага беше освиркан. "А, да, бе, ще чакаме пет години, аре стига с тия петилетки". Бъдещето добре се е забавлявало с чувството ни за бъдеще. Но по-важно за нас беше, че ние го бяхме съчинили вече, предвидили по години. Поне в едно близко биографично време. (Защо ми е историческо бъдеще вън от нашето биографично време.) Сега, двайсет и колко години по-късно, онова бъдеще се е изчерпало. И никакви политически илюзии – дори за година, две, че и за пет, вече са невъзможни. Future canceled.
Миналото беше пълно с бъдеще. Във всеки случай с повече бъдеще, отколкото разполагаме сега.
Освен политическото и много от другото прогнозирано бъдеще също се оттече. В медицината – лек провал. Смъртоносните преди 20 години болести са смъртоносни и сега. С безсмъртието или онези нищожни 100 - 150 години стандартен живот, почти сигурен за някогашната футуристика, също ударихме на камък. И с Космоса малко изостанахме. След края на студената война той като че ли мина на заден план. Редовните междупланетни полети на хора, които изглеждаха почти сигурни преди 20 - 30 години, още не са се случили.
Без да усетим, се е случило нещо друго. Залежите на бъдеще неусетно са се изчерпали. И докато преди миналото беше пълно с бъдеще, сега стоим на ръба на едно задънено настояще, опразнено от бъдеще, несъблазнително, до голяма степен лишено от смисъл. Бъдеще, което не ни кара да го съчиняваме, измисляме, очакваме. Нищо особено добро не очакваме там, глобално. Напротив, дебнат кризи - икономически, ресурсни, екологически, етнически, религиозни... И онази все по-видима криза на смисъла. Технологиите, финансите, медицината, политическото – всичко е стигнало някакъв предел, отвъд който ще трябва да се влезе в качествено нова ситуация, но ние не сме съвсем готови. Мисля си, че бавно започнахме да разбираме – полетите до Марс няма да ни спасят от тъгите ни, Голямата депресия не е икономическо понятие... Не е сигурно дали сме по-щастливи от онези, живели в ХІХ век. Казват, че след случилото се на 11 септември 2001 рязко се увеличили посещенията в музеите, театрите и художествените галерии. И то в разделите за старо изкуство. В един момент имаш нужда да се хванеш за нещо здраво, обръщаш поглед назад за сигурно място, все по-назад до детството – на човек или на човечеството, все едно. Бъдещето ни е пълно с минало.
В този ред на мисли моята най-оптимистична прогноза за следващите 20 години е, че най-важните неща ще останат същите, а именно:
Хората ще продължат да четат книги и да плачат над измислени герои, ще изпитват съчувствие и любопитство, ще стоят на слънце до късна есен и ще се радват на сняг през зимата, днешните деца ще имат свои деца и всичко ще бъде така, както е било преди 20 години или 20 века. Това никак не е малко. И всъщност е всичко.
Визитка
