Най-голямото предизвикателство на ХХI век
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Най-голямото предизвикателство на ХХI век

Най-голямото предизвикателство на ХХI век

Ресурсите на Земята са ограничени и трябва да се намерят механизми за споделянето им

7678 прочитания

© Инна Павлова


Профил

Кейтрин Ричардсън е професор по биологическа океанография в Университета на Копенхаген и директор на Центъра за наука за рационалното използване (Sustainability Science Centre). Тя беше председател на датската комисия за политика към климатичните промени, която през 2010 г. изнесе доклад със стратегия как до 2050 г. Дания може да стане независима от изкопаеми горива. Ричардсън е водещ автор на книгата "Климатичните промени: глобални рискове, предизвикателства и решения". Между 2001 и 2008 г. е вицепрезидент на Европейската научна фондация. Публикувала е повече от сто научни доклади и глави от книги.  

 

"В момента на тази планета живеят седем милиарда души и всички те зависят от ресурсите на Земята, за да оцелеят."

Казаха ми, че най-често сваляната от интернет снимка е тази на Земята, снимана от Космоса. Дори и в момента да няма пред себе си тази снимка, всеки може да си представи какво има на нея – красива (почти изцяло синя!) топка, увита с мозайка от тънки, бели облаци, които като че ли плават по средата на море от нищото. Когато погледнем или си представим тази картина, изглежда, че Земята няма пъпна връв и ресурсите й са ограничени. След като тези ресурси се употребят, откъде могат да дойдат още?

В момента на тази планета живеят седем милиарда души и всички те зависят от ресурсите на планетата, за да оцелеят. Прогнозите са, че към 2050 г. това ще са девет милиарда души. Достъпът до някои от ресурсите вече става очевидно по-труден и нуждата от тях в бъдеще може само да се увеличава. За много от ресурсите въпросът не е дали, а кога ще станат толкова ограничени, че няма да могат повече да участват в продължаващото демографско развитие. За щастие научното и технологичното развитие ще ни даде възможност да намерим алтернативи за някои от тези ограничени ресурси (например нефт), но това не важи за всички. Фосфорът – един от основните елементи на живота и изключително важен за производството на храна, е добиван от подземни находища. На Земята има ограничено количество от този елемент и той не може да бъде заменен от друг. Затова продължаващото демографско и икономическо развитие на човешките общества изисква да си служим с ресурсите на Земята по начин, който гарантира, че нашата нужда ще остане толкова, колкото са запасите й. Или най-малкото да сме убедени, че могат да бъдат намерени алтернативи на тези ресурси, които изчерпаме.

Погледнато от тази светлина, най-важната дискусия на конференцията "Рио+20" през юни 2012 г. избяга от вниманието на международната преса. По време на преговорите Европейският съюз (ЕС) изрази мнението, че текстът на споразумението трябва да вземе предвид факта, че глобалните ресурси и услуги, от които човешките общества зависят, са ограничени. Предложението на ЕС не включваше план как тези ресурси трябва да бъдат споделени, а просто признание, че не са безкрайни. Предложението на ЕС не беше прието и Споразумението от "Рио+20" по никакъв начин не взе предвид факта, че капацитетът на Земята да издържа демографското развитие на човечеството е ограничен.

Както добре развити страни като САЩ, така и развиващи се държави (Г-77) не се съгласиха в текста да бъде включено признанието за ограничения характер на земните ресурси. В крайна сметка обаче тази опозиция произлиза главно от факта, че щом признаем за ограничен запас от ресурси, тогава ще трябва да помислим и за механизми за споделянето му. За много богати държави, където използването на ресурси на глава от населението е значително по-високо от средното за света, единственото справедливо решение от един механизъм за споделяне би бил намален достъп до тях.  Развиващите се държави пък се страхуват, че признанието за ограничения характер на глобалните ресурси и услуги в крайна сметка би довело до международен лимит за тяхната употреба, а впоследствие и до ограничаване на развитието на държавите.

Много отказват да повярват, че нуждата на хората от ресурси някога въобще може да достигне запасите на Земята, но неудобната истина, че Земята не е дошла снабдена с пъпна връв няма да си отиде! Предишните поколения са отказвали да повярват, че нашата планета се върти около Слънцето, но това не е направило този факт по-малко верен. В крайна сметка фактът, че земните ресурси са ограничени, лежи и в основата на текущите обществени дискусии за смекчаване на климатичните промени. Имаме общо атмосферно бунище, в което изхвърляме своя боклук от парникови газове. Те влияят на количеството слънчева топлинна енергия, която се задържа близо до повърхността на Земята. Откритието за парниковия ефект от тези газове не е ново – знае се още от 1824 г., когато е описано от Жозеф Фурие, т.е. то е една от онези неудобни истини, които са тук, за да останат. Колкото повече парникови газове слагаме в бунището, толкова по-топла става Земята.

Световните лидери са заявили, че не трябва да се допуска климатичните промени, причинени от хората, да надхвърлят 2o C. При това положение е сравнително лесно да се сметне колко голямо е бунището, т.е. приблизителното общо количество CO2, което можем да изхвърлим в бунището с парникови газове и въпреки това да задържим глобалното затопляне, причинено от човека, в границите от 2o. Можем да видим, че бунището е около наполовина пълно – и знаем точно кой е употребил първата половина. Международните преговори за климата в такъв случай са наистина само за това да се реши кой трябва да има правото да използва останалия капацитет на това атмосферно бунище, иначе казано, общия глобален ресурс. Разбира се, ние не признаваме това или не го дискутираме по този начин – засега. Но се приближаваме към това!

"Ню Йорк таймс" съобщи след презентацията на първия доклад на работната група от Междуправителствения панел по климатичните промени (IPCC) през септември 2013 г., че последните часове от преговорите са се въртели основно около желанието на група учени да "определят световен лимит на глобалните емисии от парникови газове – "въглероден лимит", който ще се приложи, ако държавите държат сериозно на оставането под горния лимит на глобалното затопляне, около който има международен консенсус. Това беше само един параграф (в текста на преговорите), но имаше огромни последици и всеки човек в залата го знаеше. Ако беше приет, щеше напълно да осветли колко далече остава светът от това да има някаква смислена политика  по отношение на климатичните промени". Статията продължава така: "Всъщност учените поставиха голяма въглеродна торта на масата и попитаха: Как ще разрежем това нещо?"

Разбира се, те така и не определиха никакъв "въглероден лимит". Но, къкрейки точно под повърхността на дебата за климатичните промени, остава неудобната истина, че за да посрещнем успешно общественото предизвикателство на климатичните промени, трябва да се научим да споделяме общия глобален ресурс. И нашето общо атмосферно бунище въобще не е единственото, което трябва да се научим да споделяме, ако нашите общества продължат да се развиват.

Ресурсите и услугите на Земята, от които зависим, са разпределени глобално, но неравно между държавите и някои като тези в океаните и атмосферата дори не попадат под управлението на отделни държави. Най-големите предизвикателства на ХХI век са да признаем в нашите системи на управление ограничения характер на капацитета на Земята да продължи да посреща човешката нужда от ресурси и услуги и да развием механизми за споделянето им сред всички обитатели на планетата. Предизвикателството е плашещо, но посрещането му е изключително важно, ако искаме бъдещите поколения да се радват на обществен растеж.

Профил

Кейтрин Ричардсън е професор по биологическа океанография в Университета на Копенхаген и директор на Центъра за наука за рационалното използване (Sustainability Science Centre). Тя беше председател на датската комисия за политика към климатичните промени, която през 2010 г. изнесе доклад със стратегия как до 2050 г. Дания може да стане независима от изкопаеми горива. Ричардсън е водещ автор на книгата "Климатичните промени: глобални рискове, предизвикателства и решения". Между 2001 и 2008 г. е вицепрезидент на Европейската научна фондация. Публикувала е повече от сто научни доклади и глави от книги.  

 


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

8 коментара
  • 1
    gligi avatar :-|
    gligi

    Аман от еко-талибани, които с комплексираните си умове вярват, че човекът влияе повече от слънцето върху температурата на планетата...

    Борбата със затоплянето е борба с вятърни мелници, докато замърсяването, обезлесяването, деграацията на почви и води, изчезването на екосистеми и видове са съвсем реални проблеми. Но от тях не падат далаверки с въглеродни квоти, нали?

  • 2
    skitnikapozemqta avatar :-|
    skitnikapozemqta

    Трябваше да бъде кръстена: Най-голямото предизвикателство от началото на човечеството, защото залога вече е много голям - Всичко

  • 3
    carmello avatar :-|
    carmello

    До коментар [#1] от "gligi":

    аман от кретени като теб, я се ка4и на някой комин и подишай малко свеж въздух ??
    я сега си помисли милиони такива заводи които бълват всякакви вещества и променят състава на атмосферата

    егати талибана си, копеле !

    пс; не 4е няма далаверки с квотите, но това е реален проблем

  • 4
    just_a_girl avatar :-?
    Just_a_girl

    Истината е, че има прекалено много хора на тази планета. И че хората ставаме все по-алчни и все по-зависими и привързани към ресурсите. Кой е готов днешно време да се лиши от удобствата като пътуване със самолет (мноооого вредно за природата!), колите, мобилните телефони, тоновете облекло, подовото отопление, безумното разнообразие от хранителни стоки, от които 50% се изхвърлят непокътнати...

  • 5
    zogorsone avatar :-|
    zogorsone

    "Центъра за наука за рационалното използване (Sustainability Science Centre)"

    Доста актуален център.

  • 6
    izabell avatar :-|
    izabell

    Най-голямото предизвикателство е да спрем замърсяването на планетата с отпадъци.

  • 7
    istorik avatar :-?
  • 8
    johnniewalker avatar :-|
    johnniewalker

    Интересно как много хора пропускат един много по-важен и неудобен извод от статията. Когато има ограничени ресурси и експоненциално нарастващ организъм зависещ от тях няма начин да не се стигне предела дори и да се ограничи до минимум потреблението на ресурси на глава от населението. Истинският проблем е безконтролното умножаване на най-неразвитите общества на планетата. Ако ще и аз да потребявам само хляб и вода след 200 години пак ще сме 20 милиарда и системата няма да може да ни понесе. Но този проблем е явно крайно неприятен за дискутиране на лъскавите форуми. Все пак как така ще кажат на бангладешците да имат само по две деца щото им свърши земята. Или на арабите. Египет е 90 милиона, които без доставки на храна отвън нямат посмъртно шанс да се изхранват ако ще и по една филия на ден да ядат. Ама за сметка на това е признак на положение да имат по 5 деца. При положение, че чудесно ще си живеят ако бяха 20 милиона. Ама учените от ООН нещо все пропускат да направят един семинар на Тахрир по въпроса...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Стари 20

Стари 20

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK