Гари Стейджър: Успехът в училище се измерва по това дали децата намират радост и смисъл

Профил Гари Стейджър е американски образователен експерт, консултант, учител. Поддръжник е на компютърното програмиране, роботиката и ученето през правене в класните стаи. Повече от 30 години се занимава с това да помага на учителите да направят света по-добър за децата. Стейджър е един от авторите на книгата "Създаване за учене", определена като "библията" на Движението на създателите (The Maker Movement) в училищата.

Текстът е част от специалното издание на "Капитал" Образование. Всички статии по темата може да намерите тук.

Кои са трите качества, които училищата трябва да дават на децата, за да ги подготвят за бъдещия пазар на труда, според вас?

- Децата трябва да прекарват колкото се може повече време с интересни възрастни хора. Те трябва да имат възможността да станат добри в нещо и да знаят какво се изисква за това.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Едно от нещата, които считам за проблемни в училище, е, че учителите нямат достъп до величието. Не знаят как изглежда то, какъв е вкусът му. Имам един приятел, който строи къщи на дървета в телевизионно предаване и печели милиони долари от това. Той има висше образование по икономика, не съм убеден, че то го е подготвило за това как се строят къщи на дървета. Но някъде по пътя си той имаше преживяване, което му даде усещането за способността да учи, да решава проблеми, да мечтае и да създава възможности за себе си.

Ние подготвяме децата да решават проблеми, които ги няма в учебника. Понякога учителите казват неща от типа, че се страхуват от това, че не знаят всичко. Винаги съм изумен откъде изобщо им е дошла абсурдната идея, че някога са знаели всичко. Мисля, че по-здравословният подход е да кажат на децата: "Нека да видим какво можем да открием заедно. Или познавам някого, на когото можем да се обадим. Или защо да не потърсим в интернет?"

Но учителите се притесняват, ако не се придържат към учебната програма. Цялата система се върти около нея.



- Има много страх. Не съм сигурен за България, но на повечето места по света в средата на 80-те години преподаването беше депрофесионализирано и всичко, което остана, беше изпълнението на учебната програма и "животински" контрол.

Когато аз станах учител в началното училище, трябваше да се науча да свиря малко на пиано, да преподавам наука, математика и история, да водя разходки сред природата, обучения по физическо. Около 1985 г. се реши, че изкуството на преподаването е нищо и всичко, което остана, е механика. Когато отнемеш личната преценка и авторитета на учителите да взимат решения, те започват да се замислят по-малко. Тогава резултатите се влошават, отнема им се още повече от ролята на посредници и цялата спирала повлича крак.

Много от работата ми се състои в това да помагам на учителите да разберат какво е да са по-добри в това, което правят, и да попълнят дупките в образованието си като учители. Това им помага да разберат причините, поради които са избрали да прекарат живота си, преподавайки. А именно, за да са от полза на децата.

Работите с учители, които използват иновативни методи в класната стая. От какво имат нужда учителите, за да се почувстват уверени да опитват нови неща?

- Лидерство. Малко смелост. Аз често казвам на учителите: "Какво ще стане, ако направите това? Някой ще направи физиономия? Какъв е действителният риск?" Стремя се да им покажа, че когато правят неща, които са по-творчески, които се въртят около детето, които са повече "истинският живот", ако използвам термина на Марк (Марк Пренски - бел. ред.), родителите прегръщат идеята. Моят опит е, че ако създадеш алтернатива, хората ще се затичат към нея. Трябва да създадем ситуация, в която могат да възникват алтернативи. Училищата не инвестират изобщо в R&D (проучване и развитие - бел. ред.). Boing инвестират милиони долари на година в самолети, които никога не летят. Трябва да опиташ неща, да видиш как работят. Ако са успешни - увеличаваш мащаба, ако не - спираш да ги правиш.

Как да направим училищата по-малко контролиращи институции? Аз израснах в училище, в което компютрите стояха в заключена стая и децата не можеха да ги пипат дори по време на час, докато не им кажат.

- Мисля, че първото, което трябва да направим, е да намерим начини да намалим антагонизма между деца и възрастни. Аз никога не се притеснявам как да управлявам учениците в класната стая. Защото никога не влизам в класна стая с мисълта, че трябва да я управлявам. Просто се появявам, казвам: "Здрасти, аз съм Гари. Имаме работа да вършим. Хайде да започваме."

Миналата седмица бях в Германия, в стая със 70 седмокласници, които след час упражнение по математика накрая ръкопляскаха и ми казваха: "Най-яката математика някога." Но аз влизам в час с отворено съзнание и отворено сърце и не очаквам, че децата са животни, които само се опитват да ми спретнат нещо подло, което ще подрони авторитета ми.

В България обаче много се държи на дисциплината. Дори училищата непрекъснато биват критикувани по медиите, че не поддържат дисциплината "като едно време", в социалистическото общество.

- Имате история с авторитаризма и сервилността. Но аз познавам няколко от най-добрите ви математици и те всичките са луди в добрия смисъл. Трябва да създавате възможности и модели, в които децата да правят нещо различно.

Естествено, че децата ще се държат като животни, ако им се казва, че трябва да седят и мълчат в продължение на 12 години.

Работил съм в детски затвор в продължение на три години и нямах нито едно дете, което да бъде изгонено от час поради липса на дисциплина. Нито веднъж. Там имаше деца, които не бяха стъпвали в училище, откакто са били на 10 или на 11 години. Казвано им е, че са глупави, че са провалени, но някои от тях влязоха в университети и бяха успешни. Защото създадохме място, в което сложихме интересите на децата, уменията им, това, което обичат да правят, преди някакъв тираничен списък с неща. Давахме им да работят по проекти през целия ден и ги подкрепяхме в това. И децата искаха да бъдат там.

Наблюдавам колко време се губи в училище, за да накарат децата да спазват неща, които нямат никакво значение. Защо не можеш да им кажеш "отивайте във физкултурния салон"? Защо трябва да ги подреждаш в редица и да ги караш да маршируват дотам? И след това да им шушкаш да мълчат. Да крещиш на тези, които не го правят. И след това да ги наказваш. Това е лудост. Моята тайна се състои в две неща: първо, аз наистина харесвам шантавите деца, и второ - има супермного неща, важни за учителите, които за мен нямат никакво значение - дисциплина, учебна програма, оценки, домашно, училищния звънец. Мога да продължа

Как да измерваме успеха в училище, а и после в живота?

- По това какво могат да правят децата - с ума си, с ръцете си. По това дали са щастливи, дали могат да се грижат за себе си. Дали намират смисъл, радост и цел в това, което правят.

Кой ви е любимият пример за учене чрез правене, който сте наблюдавали в класна стая?

- Много са, но ще разкажа един от Германия. Там влязох при група петокласници и им казах: "Добре дошли, най-добри математици на света. Днес ще си играем с един проблем, а компютърът ще е нашият асистент в лабораторията. Няма нужда да му плащаме или да го храним, само ще му даваме хипотези, а той ще ни събира данни и ние ще се опитаме да намерим смисъл във всичко това. Когато мислите, че сте открили нещо, споделете го и ние останалите ще се опитаме го да опровергаем."

Децата бяха страшно активни през цялото време - формираха хипотези, доказваха ги и ги опровергаваха. А в края на часа им казах: "Между другото този проблем не е разрешен все още." Идеята, че има мъже и жени, които стават всяка сутрин, къпят се, закусват и след това отиват в офис, където играят проблема по този начин, може би през цялата си кариера, е нещо, което беше толкова извънземно за децата. Страшно им хареса тази идея.

Често ми се случва учителите да искат да ми посочат малкото индийско момиче в класа, което е наистина добро по математика, и да ми кажат: "Виж колко е умна." И аз им отвръщам: "Да, но пропускате дебелото дете с шоколад по лицето, чийто очи ще експлодират. То може да не схваща напълно, но никога не е виждало нещо толкова яко в живота си." Не разбирам защо учителите не разпознават колко по-впечатляващо е това от това да бъдеш добър в училище.

Моята голяма страст е джазът и съм щастлив, че мои приятели са някои от най-добрите джаз музиканти по света. Едно от нещата, които съм научил от тях за ученето, е, че могат да прекарат година от живота си върху нещо, което ги дразни. И това не им е поставено от някой друг. То е нещо, което кара самите тях да стават рано сутрин и да работят върху него.

Каква е ролята на родителя в процеса на учене чрез правене?

- Да създава възможности из вкъщи. Да излиза на разходки с лупи, когато децата са малки. Да идва в класната стая и да участва. Родители, които в миналото не са имали роля в училище, защото са били бедни или не са имали добро образование, също притежават знания и умения, които са безценни. И също могат да допринасят. Това, което те знаят е също толкова важно и ценно като това, което се цени като училищен успех.

Аз имах много лоши оценки в училище. Имах средно тройки и четворки по математика и наука, а сега имам докторантура по образование по математика и наука. Аз исках да бъда джаз музикант, ходих в музикално училище, но след това моята очевидна липса на талант ме застигна и си промених мнението. Което също е окей. Мисля, че светът е малко по-прощаваш и гъвкав, отколкото си мислим. И че това да се научиш да бъдеш добър в нещо има склонност да продължава и в други сфери.