Първата жертва на COVID-19
Кажете сбогом на безгрижното съществуване от времето на предпандемичния свят
Няколко седмици след началото на годината К. решава, че трябва да отиде на лекар. Кабинетът е съвсем близо, на края на улицата. Веднъж-дваж му хрумва просто да се отбие, както е правил в миналото, но бързо отхвърля идеята. Човек не се отбива ей така на места, където не знае кой може да е седял на този стол или да e разгръщал страниците на този брой на сп. "Дом и градина". К. трябва да го обмисли. И все пак е ясно, че е нужно да направи нещо. Защото, макар животът му да е съвършено комфортен и успешен, той е започнал да се чувства неспокоен.
Някога той се носеше по света, безгрижен като птичка. Повечето сутрини скачаше от леглото, вдигаше щорите, отваряше прозореца и вдишваше дълбоко сутрешния въздух. Сега се надига по-предпазливо, сякаш да не намачка завивката и да не си навехне нещо. Навива щорите внимателно, тъй като не е сигурен, че ще намери кой да ги поправи, ако се повредят. И ако чуе, че съседът от долния етаж отново кашля в кухнята си, пропуска глътките сутрешен въздух.
Преди често взимаше закуска на път - грабваше нещо, което го привличаше, от нечии необлечени в ръкавици ръце и после се спускаше, разплитайки слушалките си в движение, през главната улица, махайки на автобуса да изчака. Или пък схрускваше нещо, ако му се приискаше, от щанда за плодове до метрото. Да захапе директно ябълка, взета от отворен кашон - или пък фалафел или скариди в хартиен плик - без изобщо да се замисли! Сега обаче, ако перифразираме Дж. Алфред Пруфрок, би ли се осмелил да изяде праскова? Или каквото и да било друго неопаковано нещо?
Докато дъвче домашно накиснатите си мюсли, К. трезво дебатира със себе си, както почти всеки ден, дали е нужно да отиде до офиса или не. Няма да отиде просто защото внезапно така му идва. Трябва да бъде отговорен. Самата дума "внезапно" винаги е подозрителна. Трябва да има уважителна причина. Някога градът беше място, в което се гмуркаше всеки ден като плувец, приемайки всичко, което то може да хвърли към него. Сега беше място, на връщане от което незабавно и старателно си миеше ръцете.
Колко необмислено изглежда онова старо съществуване! Колко непроучено, колко безразсъдно! В миналото той често се измъкваше от офиса, когато му се приискаше. Пробваше сака просто за удоволствие или прекарваше по час в книжарница, преглеждайки в един миг Зола, в следващия - Плат. Защо пък не? Сега, ако изобщо се наложи да се впусне в тази примитивна форма на пазаруване, той първо решава какво иска и отива директно да го вземе, целенасочено и без разсейване - сериозен гражданин с подредени мисли.
Сега те винаги са подредени. Някога той и колегите му вечер в бар си подхвърляха цял куп луди идеи от това внезапно да се съблекат голи и да скочат в реката до стартиране на нова "Понци" схема. Глупаво, разбира се. Кой би могъл да знае какви подводни скали или потънали колички за пазаруване се крият в реката? И кой знае какво се е случило с всички побъркани схеми? Те изглеждат толкова празни, колкото всички "дай пет" и потупвания по гърба, вървящи с тях. Що се отнася до онези продуктивни скупчвания около компютърен екран за измисляне на нови схеми - защо да се поема риск? Защо дори да си даваш труд да забелязваш онова светване като крушка от идването на озаряваща идея?
В онези негови толкова скорошни дни на кръстосване по улиците се случваше да улови погледа на млада жена, която да отвърне на усмивката му, да започне случаен разговор и с малко късмет тя да се озове в леглото му. #MeToo вече беше започнало да пречи на това. Сега цялата работа изглеждаше силно непрепоръчителна. Той вече не искаше да рискува да отиде в техните апартаменти, нито да ги покани в своя. Целувка, натискане или просто отъркване на коляно о коляно на задните седалки в кино Arthouse са немислими. Дори офисът е станал безрадостен. Идеята за случайна връзка, започнала по време на рейд срещу офисния шкаф за бисквити, изглежда също толкова безотговорна, колкото трупането на въздушни мили с бърз уикенд във Венеция, както беше направил веднъж.
Диагностициране на смъртта
Той все още мечтае, уви - с либидо, безгрижно както всякога - да сграбчи Дорийн от Data в прегръдките си, да зарови лицето си в пламналите й червени кичури и да прелети половината свят с нея. Но сега знаеше в будните си часове, че не бива и да си помисля за нещо подобно без подробна оценка на риска. И внезапно осъзна, със силно треперене, че може би наистина е болен.
Онлайн консултацията му с д-р М. беше кратка. Милият лекар нямаше нужда от много време да постави диагнозата. Спонтанността на К. беше умряла. И тази смърт, увери го д-р М., беше масова.
2020, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved