Първата жертва на COVID-19

Няколко седмици след началото на годината К. решава, че трябва да отиде на лекар. Кабинетът е съвсем близо, на края на улицата. Веднъж-дваж му хрумва просто да се отбие, както е правил в миналото, но бързо отхвърля идеята. Човек не се отбива ей така на места, където не знае кой може да е седял на този стол или да e разгръщал страниците на този брой на сп. "Дом и градина". К. трябва да го обмисли. И все пак е ясно, че е нужно да направи нещо. Защото, макар животът му да е съвършено комфортен и успешен, той е започнал да се чувства неспокоен.

Някога той се носеше по света, безгрижен като птичка. Повечето сутрини скачаше от леглото, вдигаше щорите, отваряше прозореца и вдишваше дълбоко сутрешния въздух. Сега се надига по-предпазливо, сякаш да не намачка завивката и да не си навехне нещо. Навива щорите внимателно, тъй като не е сигурен, че ще намери кой да ги поправи, ако се повредят. И ако чуе, че съседът от долния етаж отново кашля в кухнята си, пропуска глътките сутрешен въздух.