Ненаучените уроци от КТБ

Илюстрация Увеличаване Смаляване

Ако питате Цветан Василев, историята на Корпоративна търговска банка е тази на успеха на българския предприемач. Той я взима през 2001 г. като джудже и благодарение на далновидната политика и перфектното обслужване успява да я издигне до четвъртата по големина в страната. Въпреки конкуренцията, въпреки това че чуждите банки ползват гърба на централите си, въпреки световната криза...

Тази версия с променлив успех можеше да минава до преди една година, когато седеммилиардната институция се срути. И тогава истината, чиито завеси медиите можеха само да повдигнат, стана болезнено очевидна и се издигна до тема номер едно в дневния ред на обществото. Историята на КТБ е описвана периодично и старателно от "Капитал" през годините и на следващите страници можете да видите една по различна истина за случилото се. Банка, която е расла благодарение на политически протекции, медийни бухалки и порочни практики. Именно тази истина се потвърди след краха на банката и сега всички институции са склонни да признаят провала. Предходните години обаче очите бяха широко затворени и малцина в държавата желаеха да се изправят срещу масивната всепоглъщаща корпорация.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Тя имаше две лица - финансовия гръб, представен от КТБ и Василев, и политическия гръб - воден от ДПС и Делян Пеевски. Тази комбинация успя да изгради перфектна машина за засмукване на  публичен ресурс и канализирането му за съвсем частно придобиване на ключови активи в държавата. Първоначално бяха използвани парите на държавните компании, а после чрез високи лихви бяха привлечени и депозитите на гражданите, за да се стигне до институция с над 7 млрд. лв. активи. Тази схема беше изградена порочно, като за да е възможна, бяха овладяни, подчинени или изключени всички институции, които можеха ефективно да попречат. И тя работеше като перфектно смазан механизъм, който през годините засмука компании като "Булгартабак", БТК, "Техномаркет", "Петрол", "Дунарит"...

Крахът на КТБ беше просто последната и най-голямата пукнатина в корпорацията, образувана от собствената й тежест и от безграничната алчност.

Затова и всъщност истински важните години са седем. Поне от толкова време медиите - поне тези, които не бяха пряко купени или финансово подчинени, отразяваха създаването на този гигант стъпка по стъпка. От създаването на вестникарска империя, ръководена от майката на депутата Делян Пеевски Ирена Кръстева с пари от КТБ, през осребряването на това влияние (за предлагане на политически комфорт и разгромяване на корпоративни противници), упражняване на политическите лостове да осигурят евтин ресурс на КТБ, за да се стигне до изключването на регулаторите, които биха спрели неконтролируемото разрастване на банката и канализирането в нарушение на закона на милиарди към мрежа от свързани лица.



Веднъж допусната, тази дълго изграждана паяжина не може да се разпадне отведнъж с гръмването на една банка. Василев сега е обвиняем, в изгнание и се бори отчаяно да запази частица от завладяното, но Пеевски продължава да е депутат, продължава да декларира, че няма никаква собственост и по нищо не личи влиянието и желанието му за придобивки да са отслабнали. Така всъщност историята на корпорацията не е изчерпана и последните глави не са в тази книга - те продължават да се пишат.

От всички нас зависи какви ще са те. Затова и равносметката една година след като КТБ обслужи последните си клиенти не е особено радостна. Вместо уроците да са научени и моделът да се разгражда, а институциите - наново да се изграждат, всъщност продължаваме да сме на същото мястото където и преди година. Нито една от важните промени, които изглеждаха неизбежни при фалита на КТБ, не се е случила.

Историята обаче може да се развие и в друга посока. Припомнянето на десетки статии, описващи възхода (доколкото тази дума е подходяща) и падението на КТБ не е самоцелно, защото за България е ключово да разгради моделът напълно и да не позволи създаването му в нова, още по-злокобно еволюирала форма.

Затова и е важно да се изследват причините промените да не се случват. Те са заровени в миналото в пленената държава, в зависимостите на политици и регулатори и в страха, че всичко това може да бъде използвано.

Корпорацията, менажирана от Пеевски-Василев, започна своето развитие поне от 2007 г. и обхвана правителства с всякакви окраски и в различни конфигурации. И това прави кръга на съучастниците толкова широк, че донякъде става ясно защо реакциите по темата са толкова приглушени. Както и защо досега няма оставки, няма осъдени и защо няма изгледи Фондът за гарантиране на влоговете да си върне повече от 20-30% от изплатените 3.5 млрд. лв.

Трудно е да се отсеят кои фактори повлияха най-силно за това през тази година реално напредъкът да е нулев. За част от политическите игрaчи това може и да е съвсем рационален страх от сблъсъка с целия прокурорско-медиен апарат на Пеевски. По времето на възхода на КТБ имахме възможност нееднократно да наблюдаваме действието му. А по времето на срутването й видяхме механизма в най-чистата му и смазана форма. Разбира се, тогава ДПС беше във властта, което даваше възможност за действия с доста по-твърда ръка. Но дори и хватката от тогава да е отслабнала все пак за всеки политик е въпрос на преценка с какви карти може да влезе в подобна схватка.

Със сигурност има и други фактори за бездействието. Може би част от тях се крият в тези прословути сейфове, които Цветан Василев размахва из интервютата си. А може би е в съвсем искреното притеснение, че след годините на затворени очи, ако се разровят проблемите, ще стане публично достояние, че КТБ макар и най-фрапантен случай, далеч не е била уникален. Нещо, което след годините на мълчание, прикрито зад кухите фрази, величаещи уникалната финансова стабилност, може да се окаже неконтролируемо.

До голяма степен обаче липсата на чувствителна промяна обаче се дължи и на умишлено търсеното уморяване на публиката от темата. Уличните протести са силен механизъм за въздействие, но те не могат да продължават вечно и да избухват за всяка нередност. Ако никоя институция не подеме енергията за реформа, тя просто се изгубва в атмосферата. А за да не се случва всичко това отново, можем да се надяваме, че следващия път при зараждането на нов мащабен проблем, същите тези институции ще са си взели поука. И ще се възползват от първия и най-естествен клапан за идентифициране на нередности - медиите.