Мечтаем да живеем в свободна Венецуела

Tози текст е част от специалното издание World Review на New York Times, издадено на български от "Капитал". Всички текстове по темата може да откриете тук.

Когато моят съпруг, лидерът на венецуелската опозиция и "затворник на съвестта" Леополдо Лопес ми предложи брак през 2006 г., той ми каза, че да се омъжа за него означава да се омъжа за Венецуела. Винаги съм била предпазлива спрямо политиката, но бях толкова развълнувана от идеализма на Леополдо и любовта му към нашата страна, че казах "да".

По онова време Леополдо беше кмет на района "Чакао" в Каракас. През 2009 г., година след като правителството му забрани да се кандидатира за публични постове, той стана общностен организатор и основа партията Voluntad Popular (Обществена воля). Аз бях майка на нашите две деца и ръководех местна фондация.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Наблюдавахме бързата ерозия на венецуелската демокрация при режима на президента Николас Мадуро. Храната ставаше оскъдна, а насилието растеше. Но ние бяхме убедени, че като запазим вярата си и останем силни в нашите протести, ще успеем да преодолеем кризата и да живеем щастливо в свободна Венецуела.

Лилиан Тинтори е активист за човешки права и съпруга на венецуелския опозиционен лидер Леополдо Лопес.

Разбрахме нерушимата връзка между човешките права и демокрацията. Автокрацията не се случва за една нощ – тя е бавен преход. Режим, който нарушава правата на хората, за да захранва собствената си власт и алчност, не може да се счита за легитимен. А без истински ангажимент към човешките права демокрацията във Венецуела ще загине.

Животът ни такъв, какъвто го познавахме, свърши на 18 февруари 2014 г., когато Леополдо влезе в затвора и аз разбрах какво означава да бъдеш омъжена за Венецуела. Той работеше със студенти и други опозиционни лидери за организиране на мирни протести. В отговор, режимът го нарече терорист и го обвини в подбуждане на насилие. Вместо да избяга от страната, Леополдо се предаде сам. Той знаеше, че няма какво да крие, и искаше да демаскира режима като диктатура.

Леополдо излежава по-голямата част от присъдата си при строг режим във военния затвор "Рамо Верде". Отказват му се лични срещи с адвокатите му и цялата комуникация между нас се записва. Нашият син направи първите си стъпки в затворническата килия на Леополдо.



С влизането на Леополдо в затвора на мен се падна да продължа битката му. Първоначално никой в региона не искаше да се среща с мен. Режимът очевидно беше убедил света, че Леополдо е радикал. Неколцина смели правителствени служители пожелаха да се видят с мен – но прикрито, в кафенета и хотелски лобита.

Не се отказах, дори когато опозиционен лидер беше застрелян на метри от мен, на сцената по време на публична среща на 25 ноември 2015 г. Бавно светът започваше да проглежда за нашите беди. Това лято 12 страни от Организацията на американските държави (ОАД) се събраха в Лима, Перу, за да реагират на задълбочаващата се криза. В съвместна декларация блокът заклейми "срива на демократичния ред" във Венецуела. Това е знак колко далече сме стигнали.

Опозиционният лидер Леополдо Лопес прегръща националното знаме пред поддръжници близо до дома си в Каракас, след като е освободен от затвора и поставен под домашен арест през юли. През август броят на политическите затворници във Венецуела надхвърля 600 души. Фотограф: | Juan Barreto/Agence France-Pres

Съседите ни, изглежда, най-после разбират, че трябва да предприемат действия. Подписалите Интерамериканската демократична харта на ОАД са дали клетва да пазят човешките права и да защитават демокрацията в региона. Ако не го направят, това ще има глобални последствия и ще окуражи други авторитарни държави да затегнат хватката си.

Много неща са се променили през последните три години и половина. Леополдо е под домашен арест, аз съм бременна в петия месец с третото ни дете и правителствени служители от целия свят ни приветстват радушно. Но Венецуела още препуска към катастрофа. Правителството се е прицелило в мен повече от всякога. На 1 септември получих призовка да се явя в съда, без да бъдат посочени конкретни обвинения. На следващия ден научих, че ми е забранено да напускам страната. Режимът смята, че като ми вземе паспорта, ще спре битката ми за човешки права.

Режимът на Мадуро превръща в посмешище Всеобщата декларация за човешките права на ООН. Ние нямаме свобода на словото; над 600 души са хвърлени в затвора за протести срещу правителството. Нестихващата престъпност по улиците, съчетана с репресиите на режима, означава, че сега нямаме гаранции дори за правото си на живот.

Венецуела се намира също така в разгара на хуманитарна криза. Изпитваме толкова остър недостиг на храна и лекарства, че ни е отказано правото на здравословен начин на живот. В изследване миналата година, проведено от три венецуелски университета, три четвърти от анкетираните казват, че са изгубили тегло заради оскъдната храна – средно по 9 килограма всеки. Нивата на смъртност при родилките и бебетата са скочили.

Режимът на Мадуро потиска и политическите ни права. Протестите са преобладаващо мирни, но правителствените въоръжени сили изстрелват сълзотворен газ и едри сачми в тълпите от близко разстояние. Смъртните случаи от протестите надхвърлят 120 от април насам.

Дори правото ни да гласуваме е застрашено. Последното крещящо нарушение е, че президентът на практика елиминира демократично избраното и доминирано от опозицията Национално събрание и постави на негово място нелегитимен заместител, чиято цел е да пренапише конституцията и който формално превзе законодателната власт през август.

След вот през юли за създаване на народно събрание, което да замени парламента на страната и да има правомощията да променя конституцията, разузнавателните служби вкарват в затвора опозиционните лидери Леополдо Лопес и Антонио Ледесма. Лопес е освободен от затвора само седмица по-рано. Човек стои пред къщата на Лопес сутринта след ареста. Фотограф: Ronaldo Schemidt/Agence France-Presse — Getty Images

Венецуелската криза няма да остане в рамките на нашите граници. Вътрешното разселване е на рекордно ниво и режимът отказва да допусне хуманитарна помощ в страната. Миналата година десетки хиляди венецуелци избягаха от държавата. През 2016 г. повече венецуелци са кандидатствали за политическо убежище в САЩ в сравнение с всички останали националности. За да сложи край на тази принудителна миграция, международната общност трябва да настоява г-н Мадуро да позволи в страната да започне хуманитарна програма на ООН.

Дългосрочното решение на неволите ни е ясно – нужно е пълно възстановяване на демокрацията ни. Това включва освобождаването на всички политически затворници, уважение към демократично избраното Национално събрание и парламентарни избори, проведени от новоназначена и независима изборна комисия. Международната общност може да помогне, като отказва всякакъв диалог, който оставя пространство за маневриране на режима на Мадуро.

Въпреки страданията във Венецуела емоцията, която най-често асоциирам с нашия народ, е надеждата. Ние вярваме, че ще спасим нашата демокрация с помощта на международната общност. Знаем, че бъдещето ни е в нашите ръце. Отвъд това просто да заклеймяваме престъпленията на настоящия режим ние се подготвяме за демократичен преход. И никой няма да ни спре.

© 2017 Lilian Tintori. Distributed by The New York Times Syndicate