С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
29 дек 2017, 12:40, 4379 прочитания

Защо имаме нужда от политически партии

Почти десетилетие след началото на финансовата криза икономиките се възстановяват – но не и политиката.

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Tози текст е част от специалното издание World Review на New York Times, издадено на български от "Капитал". Всички текстове по темата може да откриете тук.
За по-малко от десетилетие светът премина от тревоги за финансови сривове към тревоги за сриващи се демокрации.

През 2008 г. треперехме коя ще бъде поредната рухваща икономика и дали следващата банкова криза ще помете спестяванията на хората. Но Голямата рецесия не се оказа толкова продължителна, колкото се страхувахме – най-тежко ударените икономики отново стъпиха на крака или са на път да го направят.

Това, което не се върна към предкризисната си форма, е политиката. Днес политическите партии – съществен елемент на силните демократични системи – се превръщат в нещо като застрашен вид.


Последствията от икономическия крах отвориха пътя за успеха на нетрадиционни политически лидери като Доналд Тръмп и направиха реални доскоро невъобразими идеи като Brexit.
Мозес Наим е старши сътрудник на Carnegie Endowment for International Peace, бивш министър на търговията и индустрията на Венецуела и автор на няколко книги, последната които е The End of Power: From Boardrooms to Battlefields and Churches to States, Why Being in Charge Isn’t What It Used to Be ("Краят на властта: От директорските бордове до бойните полета и от църквите до държавите, или защо да се начело вече не е каквото беше").


Дългосрочните тенденции се затвърдиха още по-силно на Запад. На фона на стагниращите и дори спадащи заплати в САЩ, Великобритания и други икономически развити държави притиснатата средна класа започна да обвинява автоматизацията и глобализацията. Имиграцията и международната търговия вече се виждат като скъпи недостатъци на международната интеграция.

Изненадващо, дори нововъзникващи пазари с бързо растящи икономики и блестящи успехи в изваждането на хора от бедността като Бразилия се изправят пред предизвикателства на гневни граждани, разочаровани от правителствата си и овластени от социалните медии и други нови технологии.

В развиващите се страни е обичайно очакванията на хората да нарастват с по-бързо темпо от капацитета на държавата да ги посрещне. Парите никога не достигат, а публичните институции често са неефективни. Така, макар животът на стотици милиони в Азия, Латинска Америка и Африка да се подобрява, това не означава, че хората са доволни. И става ясно, че икономическият напредък и просперитет невинаги купуват политическа стабилност.



Глобалната вълна от политически гняв, помитаща както бедни, така и богати държави, е подхранвана и от новооткрита нетърпимост към корупцията. През последното десетилетие общества, където корупцията беше считана за житейски факт, развиха силна нетолерантност към публичните кражби и прогониха някога недосегаеми политици. В Бразилия и Индия, Русия и Испания хората излязоха на улицата, за да отхвърлят корупцията сред тези на власт.

Твърде често тези на власт са и лидери на традиционни политически партии. И когато биват хванати да крадат, това е още едно петно върху партиите, чиито престиж и привлекателност са в постоянен упадък. В наши дни политическите партии не са смятани за естествени хабитати за идеалисти, а за бързо говорещи и лицемерни опортюнисти и кариеристи.

Презрението към политиката както досега – а оттам и към партиите, оковани в статуквото – е дълбоко, масово и глобално. Ето защо антиполитиката, отхвърлянето на традиционната политика и онези, които я практикуват, е толкова всеобщ инстинкт днес.

Случаят с Тиририка е ярък пример за това. През 2010 г. Еверардо Оливейра Силва, известен с професионалния си псевдоним като клоун Тиририка, се кандидатира за бразилския Конгрес и води кампания в сценичния си костюм. Посланието му е честно и прямо: "Аз не зная какво прави един представител в Конгреса, но ако ме изпратите там, ще ви кажа." Той също така обяснява, че целта му е "да помогне на хората в нужда в тази страна... но най-вече на семейството ми".

Към онзи момент беше лесно да се омаловажи кандидатирането на Тиририка като краен антиполитически жест, който може да се случи само в буйна млада демокрация като бразилската. Но вече не. Нагласите, които изведоха Тиририка до победа, са подобни на тези, довели до политическия успех на комика Бепе Грило в Италия или на риалити тв звездата Доналд Тръмп.

И двамата успяват да подкопаят могъществото на доминантните партии. Докато движението "Пет звезди" на Грило се стреми да обезсили италианската политическа машина, като се позиционира в ролята на радикален външен играч, Тръмп атакува традиционната политика като радикален вътрешен играч, извършвайки враждебно придобиване на Републиканската партия.

Апелът на Тръмп да "пресуши блатото" във Вашингтон. Унищожителното изобличаване на "кастата", която според Грило е свалила Италия на колене. Лозунгите по протестите в Бразилия, подканващи гласоподавателите "да изхвърлят всички". Тези примери резонират по сходен начин.

В днешно време призивите за нов политически ред обикновено изискват прогонването на политическите партии и избраните лидери. В много случаи – с основание. Корумпираните и неефективни организации трябва да бъдат заменени от ефективни.

Но много активисти живеят с погрешното схващане, че отговорът се крие в неправителствени организации или в нестройни движения без йерархия.

Само че демокрациите се нуждаят от политически партии. Имаме нужда от постоянни организации, които печелят политическа власт и управляват, които са принудени да изразяват различни интереси и гледни точки, които могат да привличат и развиват бъдещи правителствени лидери и които надзирават тези, които вече са на власт.
Недоверието към традиционната партийна политика расте в много страни. Скептицизмът към установените политици отваря възможност нетрадиционни кандидати като италианския комик Бепе Грило да наберат скорост

Фотограф: Marco Bertorello/ Agence France-Presse — Getty Images

Политическите лидери трябва да имат позиция за предучилищното обучение и ядрените оръжия, за здравеопазването и селското стопанство и да предлагат добре артикулирани възгледи за борбата срещу тероризма и регулирането на банките, както и по още безброй политически въпроси. А политическите партии са тренировъчните лагери за тези лидери.

За да оцелеят, политическите партии трябва да възвърнат способността си да вдъхновяват и мобилизират хората – особено младите – които иначе може да презрат политиката или да предпочетат да канализират политическата си енергия през групи, занимаващи се само с една тема. Партиите трябва да имат желание да преобразят изоснови своите структури, начин на мислене и методи, за да се адаптират към новия свят. Нужно е също така да направим обновяването на партиите водеща тема във всяка дискусия за съвременната политика.

В десетилетието след финансовата криза почти всичко, което правим – хранене, четене, пазаруване, флиртуване, пътуване и общуване – беше пренаредено от нови технологии и иновации. Всъщност всичко освен начина, по който се управляваме.

Имаме нужда от пренареждаща иновация, която да вкара демократичните партии в XXI век.

© 2017 Moises Naim. Distributed by The New York Times Syndicate.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Мигрантската криза е тест за нашата колективна съвест Мигрантската криза е тест за нашата колективна съвест

Над 68 млн. души са били принудени да напуснат родните си места. Трябва да направим повече, за да им помогнем

31 дек 2018, 2470 прочитания

Смъртта на демокрацията в Хонконг 4 Смъртта на демокрацията в Хонконг

Само отделяне от Китай може да осигури демократичното бъдеще, което ни беше обещано

31 дек 2018, 3769 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "World Review" Затваряне
Единствената правилна стратегия за Русия

Повече от 25 години след краха на СССР и опита да изгради демокрация на негово място Русия отново се превърна в авторитарна държава

Още от Капитал
Сбогом, кабели

Първите дошли в автосектора се изнасят първи към по-евтини дестинации

Внимавай с Aliexpress

Кои са най-честите рискове при покупки от китайската онлайн платформа

Да копаеш дъното за Доган

Държавата изненадващо отпусна 220 млн. лв. за драгиране на плавателния канал в пристанище Варна. Съмненията са, че пристанището на Ахмед Доган ще е основният печеливш, а държавните терминали ще трябва да го догонват

30 години след 10-и: Каква я мислехме, каква стана

Българите са по-богати от всякога, но и все по-тревожни, че демокрацията, в която живеят, е имитация

Книга: "Истории от 90-те"

Сборникът "Истории от 90-те" дава поглед към размирното десетилетие без излишна сантименталност

Календар и домашно кино

По-интересните събития от уикенда и седмицата

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10