Европа унижава Турция от десетилетия. При управлението на Мустафа Кемал Ататюрк страната взима смелото решение да напусне ислямския свят и да се присъедини към Запада. Турция, член на НАТО, кандидатства за присъединяване към предшественика на ЕС през 1987 г. Получава отказ, докато по-малки държави като Словакия, Латвия и Естония биват приети. Това отблъскване на Турция подкопава политическите позиции на светските прозападни турци, живеещи във и около Истанбул. Те са възприемани като слаби и безпомощни пред лицето на европейските обиди.

Индийският премиер Нарендра Моди отхвърля старите идеи за западна асимилация. Облеклото му, спазването на религиозни практики и употребата на хинди са показателни за желанието му да насърчава индийските традиции и национална гордост

Фотограф: Prakash Singh/Agence France-Presse — Getty Images

Първоначалното избиране на г-н Ердоган през 2003 г. беше израз на силното желание на турците за лидер, който може да се изправи срещу Европа и управлението му беше легитимирано от солиден икономически растеж. Макар популярността му напоследък да е спаднала – той едва спечели референдума през април 2017 г. - турският президент никога не е бил по-могъщ политически. Г-н Ердоган има способността да чертае бъдещето на Турция, като я отдалечава от светското й минало и прави ислямската й идентичност по-видима.

Русия претърпява дори по-голямо унижение от Турция. Едностранното разпускане на Съветския съюз от Михаил Горбачов е невъобразим геополитически подарък за Запада и особено за Америка. Русия, която остава, е незначителна обвивка на някогашната империя. След като спечели студената война, без да изстреля и един куршум, Западът щеше да постъпи мъдро, ако беше последвал съвета на Чърчил: "При победа – великодушие." Вместо това той направи точно обратното. Противно на уверенията, дадени на г-н Горбачов и съветските лидери, Западът разширява НАТО, като включва страните от бившия Варшавски пакт и така накара Русия да се чувства неудобно в своето свиващо се геополитическо пространство. Това унижение доведе до неизбежна ответна реакция.

След избирането на г-н Путин през 2000 г. Западът заплашва да разшири НАТО към Украйна, макар изтъкнати американски държавници като Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински да са против подобен ход. Предупрежденията им биват игнорирани и на г-н Путин не му остава особен избор, освен да вземе обратно Крим, който е бил част от Русия от 1783 г. до 1954 г. Дори прозападният г-н Горбачов подкрепя г-н Путин и казва, че кримският референдум е показал, че "хората наистина искат да се върнат в Русия".

Кримският епизод демонстрира, че има граница на унижението, което един народ може да понесе. Избирането на г-н Путин отразява волята на руснаците. Те искат силен лидер, който може да се опълчи на Запада. Той го прави чрез инвазията в Крим и подкрепата за президента Башар ал Асад в Сирия. В геополитическите игри няма светци. Ако Западът беше показал уважение към Русия, вместо да я унижава, г-н Путин можеше и да не дойде на власт.

Нито Япония, нито Индия са били унижавани от Запада в близкото минало. Всъщност и двете са се приближили геополитически до САЩ, откакто започна възходът на Китай. Но дори и в тези две държави има желание за подкрепа на силни лидери, които могат твърдо да отстояват националната идентичност. Външно г-н Абе изглежда като прозападен лидер, особено с елегантните си западни костюми. Вътрешно обаче той е пламенен японски националист. Баща му Нобусуке Киши е обявен за "престъпник от първа степен" след Втората световна война. Г-н Абе вярва, че той е бил несправедливо обвинен. Японският премиер също така позволява на депутатите си да посещават противоречивия мемориал "Ясукуни", което предизвиква гнева на Китай и Южна Корея.

Външно г-н Абе запазва почитта към Америка. Вътрешно той умира да се освободи от геополитическите си окови. Например дори когато Америка и Европа усърдно маневрираха да изолират Русия, г-н Абе работеше зад кулисите с Москва през април 2013 г. в опит да постигне частна сделка с г-н Путин за оспорваните Курилски острови, които Русия завзема след края на Втората световна война.

Мощното появяване на г-н Моди на световната сцена показва, че Индия вече не е второкласна сила. Той свали много от прозападните декорации, с които индийският елит някога толкова се гордееше. Въпреки наказателния ритъм по време на първата му официална визита в САЩ през септември 2014 г. той пости в продължение на девет дни, за да спази хиндуисткия религиозен празник Наваратри. Г-н Моди рядко носи западно облекло и говори предимно на хинди. Подкрепата му за някои гръмки крайнодесни гласове, включително на главния министър на Утар Прадеш Йоги Адитианант, буди тревога. Но г-н Моди не е демагог. Той е прагматичен националист, фокусиран върху икономическия растеж. В съзнанието на г-н Моди няма никакво съмнение, че вървим към свят на Г-3, в който Индия си осигурява равно място до Америка и Китай.

Докато китайският президент Си Дзинпин функционира в много различна политическа среда от тази на г-н Абе и г-н Моди, културно между тримата лидери има сходство – всеки от тях е дълбоко уверен в своята съответна национална идентичност. Преди сто години индийски, японски и китайски лидери призоваваха народите си да подражават на Запада, за да вървят напред. Гласове като Сун Ятсен в Китай и Рам Мохан Рой в Индия говореха за нуждата да се следва моделът на Запада. Днес подобна мисъл дори не би се появила в главите на г-н Абе, г-н Моди и г-н Си. Вместо това тримата казват на народите си да помнят своята славна история.

Докато все повече и повече държави се отърсват от почитанието си към Запада, продължаващото възраждане на силни националистически лидери е неизбежно. Нашето геополитическо бъдеще вероятно ще бъде определено от тази нова вълна.

© 2017 Kishore Mahbubani. Distributed by The New York Times Syndicate