Глобалното разпространение на демокрацията – дар от Запада за света – трябваше да доведе до избирането на либерални, прозападни лидери. Вместо това на власт дойде вълна от автократични управници, много от които с ясни антизападни идентичности. Списъкът включва Шиндзо Абе в Япония, Родриго Дуерте във Филипините, Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Нарендра Моди в Индия и ако погледнем малко по-назад, Владимир Путин в Русия. Китайският президент Си Дзинпин може да бъде добавен в листата, след като изплува сред жестоката конкуренция в редиците на 80-милионната Китайска комунистическа партия.

Възходът на тези лидери може би отбелязва нова глава в историята. През последните 200 години Западът беше необичайно силен и доминираше глобалната история дори в постколониалната епоха. Но направените от него грешки доведоха до остра реакция от силно антизападно настроени лидери като г-н Путин и г-н Ердоган. И докато мощта на Америка и Европа намалява, се случва глобално възраждане на антизападни нагласи. Дори прозападни лидери като г-н Абе и г-н Моди заявяват твърдо своите антизападни идентичности.
Европа унижава Турция от десетилетия. При управлението на Мустафа Кемал Ататюрк страната взима смелото решение да напусне ислямския свят и да се присъедини към Запада. Турция, член на НАТО, кандидатства за присъединяване към предшественика на ЕС през 1987 г. Получава отказ, докато по-малки държави като Словакия, Латвия и Естония биват приети. Това отблъскване на Турция подкопава политическите позиции на светските прозападни турци, живеещи във и около Истанбул. Те са възприемани като слаби и безпомощни пред лицето на европейските обиди.

Първоначалното избиране на г-н Ердоган през 2003 г. беше израз на силното желание на турците за лидер, който може да се изправи срещу Европа и управлението му беше легитимирано от солиден икономически растеж. Макар популярността му напоследък да е спаднала – той едва спечели референдума през април 2017 г. - турският президент никога не е бил по-могъщ политически. Г-н Ердоган има способността да чертае бъдещето на Турция, като я отдалечава от светското й минало и прави ислямската й идентичност по-видима.
Русия претърпява дори по-голямо унижение от Турция. Едностранното разпускане на Съветския съюз от Михаил Горбачов е невъобразим геополитически подарък за Запада и особено за Америка. Русия, която остава, е незначителна обвивка на някогашната империя. След като спечели студената война, без да изстреля и един куршум, Западът щеше да постъпи мъдро, ако беше последвал съвета на Чърчил: "При победа – великодушие." Вместо това той направи точно обратното. Противно на уверенията, дадени на г-н Горбачов и съветските лидери, Западът разширява НАТО, като включва страните от бившия Варшавски пакт и така накара Русия да се чувства неудобно в своето свиващо се геополитическо пространство. Това унижение доведе до неизбежна ответна реакция.
След избирането на г-н Путин през 2000 г. Западът заплашва да разшири НАТО към Украйна, макар изтъкнати американски държавници като Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински да са против подобен ход. Предупрежденията им биват игнорирани и на г-н Путин не му остава особен избор, освен да вземе обратно Крим, който е бил част от Русия от 1783 г. до 1954 г. Дори прозападният г-н Горбачов подкрепя г-н Путин и казва, че кримският референдум е показал, че "хората наистина искат да се върнат в Русия".
Кримският епизод демонстрира, че има граница на унижението, което един народ може да понесе. Избирането на г-н Путин отразява волята на руснаците. Те искат силен лидер, който може да се опълчи на Запада. Той го прави чрез инвазията в Крим и подкрепата за президента Башар ал Асад в Сирия. В геополитическите игри няма светци. Ако Западът беше показал уважение към Русия, вместо да я унижава, г-н Путин можеше и да не дойде на власт.
Нито Япония, нито Индия са били унижавани от Запада в близкото минало. Всъщност и двете са се приближили геополитически до САЩ, откакто започна възходът на Китай. Но дори и в тези две държави има желание за подкрепа на силни лидери, които могат твърдо да отстояват националната идентичност. Външно г-н Абе изглежда като прозападен лидер, особено с елегантните си западни костюми. Вътрешно обаче той е пламенен японски националист. Баща му Нобусуке Киши е обявен за "престъпник от първа степен" след Втората световна война. Г-н Абе вярва, че той е бил несправедливо обвинен. Японският премиер също така позволява на депутатите си да посещават противоречивия мемориал "Ясукуни", което предизвиква гнева на Китай и Южна Корея.
Външно г-н Абе запазва почитта към Америка. Вътрешно той умира да се освободи от геополитическите си окови. Например дори когато Америка и Европа усърдно маневрираха да изолират Русия, г-н Абе работеше зад кулисите с Москва през април 2013 г. в опит да постигне частна сделка с г-н Путин за оспорваните Курилски острови, които Русия завзема след края на Втората световна война.
Мощното появяване на г-н Моди на световната сцена показва, че Индия вече не е второкласна сила. Той свали много от прозападните декорации, с които индийският елит някога толкова се гордееше. Въпреки наказателния ритъм по време на първата му официална визита в САЩ през септември 2014 г. той пости в продължение на девет дни, за да спази хиндуисткия религиозен празник Наваратри. Г-н Моди рядко носи западно облекло и говори предимно на хинди. Подкрепата му за някои гръмки крайнодесни гласове, включително на главния министър на Утар Прадеш Йоги Адитианант, буди тревога. Но г-н Моди не е демагог. Той е прагматичен националист, фокусиран върху икономическия растеж. В съзнанието на г-н Моди няма никакво съмнение, че вървим към свят на Г-3, в който Индия си осигурява равно място до Америка и Китай.
Докато китайският президент Си Дзинпин функционира в много различна политическа среда от тази на г-н Абе и г-н Моди, културно между тримата лидери има сходство – всеки от тях е дълбоко уверен в своята съответна национална идентичност. Преди сто години индийски, японски и китайски лидери призоваваха народите си да подражават на Запада, за да вървят напред. Гласове като Сун Ятсен в Китай и Рам Мохан Рой в Индия говореха за нуждата да се следва моделът на Запада. Днес подобна мисъл дори не би се появила в главите на г-н Абе, г-н Моди и г-н Си. Вместо това тримата казват на народите си да помнят своята славна история.
Докато все повече и повече държави се отърсват от почитанието си към Запада, продължаващото възраждане на силни националистически лидери е неизбежно. Нашето геополитическо бъдеще вероятно ще бъде определено от тази нова вълна.
© 2017 Kishore Mahbubani. Distributed by The New York Times Syndicate
Глобалното разпространение на демокрацията – дар от Запада за света – трябваше да доведе до избирането на либерални, прозападни лидери. Вместо това на власт дойде вълна от автократични управници, много от които с ясни антизападни идентичности. Списъкът включва Шиндзо Абе в Япония, Родриго Дуерте във Филипините, Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Нарендра Моди в Индия и ако погледнем малко по-назад, Владимир Путин в Русия. Китайският президент Си Дзинпин може да бъде добавен в листата, след като изплува сред жестоката конкуренция в редиците на 80-милионната Китайска комунистическа партия.

5 коментара
"Глобалното разпространение на демокрацията – дар от Запада за света – трябваше да доведе до избирането на либерални, прозападни лидери."
Тая параноидна глупост още в първото изречение тактично предупреждава читателя какво ще разлее сингапурецът... Подреждането под някакъв общ знаменател на Дутерте, Ердоган, Си, Моди, Путин, Абе и пр. е доста несериозен подход, а пък когато общото помежду им се окаже обидата от някакви САЩ-действия, ситуацията си става наистина за доктор.
Наивни са прокарваните от The New York Times в подборката материали, слугински препечатени без коментар от Капитал, внушения, че несхождащите си с американските виждания национални политики на изброените държави се обяснява или с авторитаризъм на президентите им (при по-хард отношенията), или с отстъпление от демокрацията (при по-послушните).
Болезнено елементарно.
Дано преписването на глупости приключи със старата година. ..
До коментар [#1] от "
D-r D
":
Докторе, преписването на глупости в К. няма как да свърши със старата година. Но и на мен ми е любопитно кога ще обърнат палачинката...
Демокрацията е нещо като медал на Държавния департамент - дава се само на заслужили. Дутерте беше върл демократ до миналата година, докато ръмжеше на Китай заради островите в Южнокитайско море. После прие с реверанс няколко млрд. инвестиции от Пекин, каза на Обама, че е копеле и дотам с демократа Дутерте. Американците свещи за здраве трябва да палят за Путин, защото при тенденциите в Русия, следващият предисент ще е по-суров и от Сталин. И първото, което по един или друг начин ще изчезне оттам, ще е американската пета колона.
За много години!
Добре де, искам поне веднъж да видя черно на бяло, обещанието НАТО да не се разширява, защото тази мантра сме я чували:
Противно на уверенията, дадени на г-н Горбачов и съветските лидери, Западът разширява НАТО
От друга страна Будапещенският меморандум го има публикуван и Русия се е подписала под него.
До коментар [#2] от "
borodino
":
Честита да е и за вас.
От подборката материали от The New York Times, изсипвани тук, които стоически изчетох, си потвърдих два неоригинални извода:
1. Типът възприятие на интелигентната българска публика ужасно се различава от типа възприятие на тамошната публика, мишена на американската газета. Комплиментът е за сънародниците ми;
2. Редакционната политика на Капитал явно цели да ни промие мозъците и засипвайки ни с медийно ГМО да опростачи ценностната ни система.
Питате ли се защо така упорито публиката се залива с мнения-полуфабрикати? Друг е въпросът защо след като в Капитал видимо няма кой да се заеме с тая работа, не се препечатват различни мнения на английски, френски, руски, германски, гръцки, турски, сръбски, китайски и т.н. експерти и медии.
До коментар [#4] от "
D-r D
":
Пуста либерална пропаганда!Под юргана на Америка за България.