Демокрацията все още може да ни изненада

Атинската демокрация, привилегия за мъже и далеч от всеобща, се проваля, когато й идва времето за това. И все пак гледката на онази бяла цитадела на фона на изгрева в Атина напомня за хилядолетния човешки стремеж към намиране на политическа система, позволяваща на гражданите да упражняват власт чрез бюлетина – правителство на хората, от хората, за хората, както го формулира Линкълн.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.

Важно е да поставим нашите настоящи демократични неволи в перспектива. В най-доброто си проявление демокрацията е култура, която упълномощава свободни граждани да участват във формирането на съдбата си. В най-лошото си проявление тя е шарада, в която гражданските връзки ерозират, властта се полага на малцина, собственото въздигане се превръща в норма, а толерантността и въздържането биват погълнати от крещящата тълпа. Тогава самата дума се превръща във фалш, в преструвка, подигравана от автократи като Владимир Путин.

Партенонът ни призовава да бъдем упорити в отстояването на светостта на истината.



По време на Атинския демократичен форум, организиран от New York Times, слушах как гръцкият външен министър Никос Кодзиас (той междувременно подаде оставка – бел. ред.) говори за "недемократичния либерализъм" като катализатор на настоящата вълна на "нелиберална демокрация" в страни като Полша и Унгария. Гласоподавателят е мъдър. Гласоподавателите ни казват нещо за провалите в последните няколко години. Да игнорираме тези провали – включващи безнаказаност, арогантност, неравенство и отдалеченост – означава да поканим разрухата.

Хората мислят различно. Представителната демокрация предоставя начин за осъществяване на посредничество между тези различия в името на общо благо. Ключът е в признаването, не в погазването на различните мнения.

"Демокрацията е в опасност" се превърна в съвременен лозунг. Нека не забравяме, че Гърция и Южна Африка, издържали на кризи, както и Малайзия и Индонезия, показват обратното. Човешкият стремеж към свобода няма да умре през XXI век.

Но, да, западната демокрация изживява катаклизъм. Напоследък тя концентрира богатство, но не го разпространява и създава впечатление, че не е нищо повече от инструмент за несправедливост.

Технологиите, с две души като Фауст на Гьоте, променят света за добро и лошо. Харесваме. Не харесваме. Следваме. Спираме да следваме. Излъчваме на живо нашия живот. Изпадаме в мълчание. Адреналинът скача. Следва безпокойството след публикуване на статус. Съвременният живот е трескав експеримент по глобална пряка демокрация. Свързани сме. Facebook има над 2.2 млрд. активни потребители месечно. Та имаме ли наистина нужда от представителна демокрация? Не е ли тя просто способ за богатите глобализирани елити да контролират нашия живот?

Изтърканите формули няма да помогнат за разрешаване на този въпрос. По време на конференцията в Атина Каролина Вигура, полски социолог, поиска нов "оптимизъм на волята". Тя призова либералите да бъдат по-забавни, по патриотични – да размишляват без предварително зададени идеи какво работи в съвременната икономика. Либералите, посочи тя, са се превърнали в досадници.

Яша Мунк, преподавател по управление в Harvard University, каза, че разразилите се антидемократични пожари не бива да бъдат подценявани. Всеки граждански акт, посочи той, е чаша вода, която може да помогне за потушаване на пламъците.

Което ни води до американския президент Доналд Тръмп, огнепръскачът, който прави новини дори с изпадането си в мълчание. Обикаля една шега. Когато Путин и Тръмп се срещнали в Хелзинки, те се ръкували. "Аз съм Владимир Путин, президент на Русия", казал Путин. "Аз съм Доналд Дж. Тръмп, президент на САЩ", казал Тръмп.

"О, а какво означава това Дж.?", попитал Путин.

"Джениален!" отвърнал Тръмп.

Това е ерата на Гения.

Геният няма време за демократични проверки и баланси. New York Times е "фалшиви новини". Геният осмива архитектурата на следвоенната стабилност, гарантирана от американската мощ. "Америка на първо място!", декламира той. Той вярва във "волята на хората" - опасна фраза, както отбелязва британският философ Анджи Хобс.

Ако Тръмп е фашист, Маркс е бил прав – историята се повтаря, първо като трагедия, после като фарс. Чудя се.

Със сигурност е лесно да изгубиш ориентирите си в неговия водопад от лъжи. Лесно е да свиеш рамене. Най-грозните глави в историята са застлани със зяпачи.

И така, за какво се тревожа? За истината преди всичко, моля, защитете я; за арогантността, която прозира под свръхупотребата на думата популизъм – дума, претоварена с презрение. Тревожа се за атомизирането, за свеждането на човешките същества до продължение на техните електронни устройства. Тревожа се за коварството на моралната поквара на Тръмп. Тревожа се за стойността на думата на Америка, която е лепилото на съюзите, крепящи свободния свят.

И все пак съм оптимист. Демокрацията е упорита. Тя вдига погледа ни нагоре. Тя е системата, която най-добре съхранява непоколебимото човешко желание за свобода. Атина ни напомня това. Америка ни напомня това. Тя се проваля. Не успява да изпълни мечтата за "града на хълма" на Джон Уинтроп. Все още се стреми да се провали по-добре.

Вероятно знаете историята за стареца на неговото смъртно ложе, заобиколен от децата си.

"Тате, казват те. Бояхме се да те попитаме, но може би моментът е дошъл. Какво е твоето желание – да бъдеш погребан или кремиран?"

"О, не зная," отговаря той. "Изненадайте ме!"

Демокрацията все още може да ни изненада.

Роджър Коен е колумнист на New York Times от 2009 г. Неговите колонки се появяват в сряда и събота. Той се присъединява към New York Times през 1990 г. и е бил чуждестранен кореспондент и международен редактор.

© 2018 Roger Cohen. Distributed by The New York Times Licensing Group.
Поръчайте изданието »
На хартия или PDF