Трансплантацията на органи от жив или трупен донор често е единственият шанс на хронично болни пациенти да бъдат излекувани или да бъде подобрено значително качеството им на живот. Новините около присаждането на органи в България обаче са по-скоро минорни. През последните месеци те се въртяха основно около невъзможността на държавата да осигури достатъчно бързо трансплантация на бял дроб и около това, че броят на донорите е все по-малък, а нуждаещите нарастват и достигат около 6000 души.
Кой може да бъде донор?
Обикновено живи донори са най-близките роднини на нуждаещия се пациент, но понякога родителите са несъвместими с детето си. Живото донорство е възможно само в случаи на чифтни органи, при които останалите могат да се възстановят или да продължат да изпълняват функцията – например при трансплантация на черен дроб, бъбреци или тънки черва. При присаждането на сърце, панкреас или очна роговица единственият вариант е това да стане от трупен донор. Чрез органно донорство един донор може да спаси осем човешки живота, ако бъдат трансплантирани неговото сърце, бели дробове, бъбреци, черен дроб, панкреас, черва и роговица. Донорството на тъкани може да помогне да бъдат излекувани между 50 и 80 души.
Кой може да бъде дарител?
В България съгласието за даряване е по подразбиране, освен ако в здравната книжка не е вписано несъгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта и това не е отразено в регистъра на Агенцията за медицински надзор, която пое функциите на Изпълнителната агенция по трансплантация. Дори ако самият пациент не е декларирал изрично несъгласие, даряването на органи може да бъде осуетено от неговите родители, съпруг/а, дете, брат или сестра.
Донор може да бъде всяко лице над 18-годишна възраст, стига органите му да бъдат годни за трансплантация. Ако донорът е мъртъв, трябва да бъде установена трайната му мозъчна смърт.
Органите се получават от пациенти, които са записани в листата на чакащите за съответния орган. Забранено е донорът и реципиентът (получателят на органа) да бъдат идентифицирани.
Какво спира дарителите?
Основният проблем, който желаещите да дарят органите си обикновено посочват, е неубедеността им, че ще бъдат наистина лекувани по всички възможни начини, ако са се съгласили да бъдат донори след смъртта си.
Пречка пред донорството са тежките заболявания, които пациентът има или е имал приживе – рак, ХИВ, хепатит, различни генетични заболявания и др.
Само няколко хиляди души са заявили, че са абсолютно против да бъдат донори след смъртта си.
Обикновено около дискусиите за донорството има и още няколко проблема. Първият е организационно-финансов – болниците не получават финансиране за поддържане на екипите си, които активно търсят подходящи донори.Другият основен проблем е законодателен - в България не са разрешени кръстосаните трансплантации и трансплантациите, при които донорът и реципиентът са от различни кръвни групи, които пък рутинно се извършват в други европейски страни или пък в съседна Турция. Самите трансплантации, които се покриват от държавата, са недобре остойностени и това не мотивира лекарите да ги извършват.
Съществува и психологическата бариера пред близките да вземат решения за даряването на органите.
Всичко това все повече превръща България в държава, в която вторият шанс след трансплантация е все по-трудно постижим.
Трансплантацията на органи от жив или трупен донор често е единственият шанс на хронично болни пациенти да бъдат излекувани или да бъде подобрено значително качеството им на живот. Новините около присаждането на органи в България обаче са по-скоро минорни. През последните месеци те се въртяха основно около невъзможността на държавата да осигури достатъчно бързо трансплантация на бял дроб и около това, че броят на донорите е все по-малък, а нуждаещите нарастват и достигат около 6000 души.
1 коментар
Жалко, ама тя държавта какво ли въобще стимулира...