Зрънце над водата
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Зрънце над водата

Полетата край пазарджишкото село Мало Конаре са едни от първите засети с ориз още през XV век. Оризищата са там и днес

Зрънце над водата

Оризопроизводството отново достигна нивата от пиковата 2011 г. и има експортен потенциал

Калина Горанова
9846 прочитания

Полетата край пазарджишкото село Мало Конаре са едни от първите засети с ориз още през XV век. Оризищата са там и днес

© НАДЕЖДА ЧИПЕВА


"Покрай кметството - вдясно. После минавате през селскостопанския двор. Покрай тополите, покрай тополите и ще видите ориза." Така звучат инструкциите на местен жител на село Мало Конаре към колата със софийска регистрация, търсеща полетата с въпросната не много популярна за страната култура.

По този въпрос обаче може дълго да спорите с оризопроизводителите, по думите на които оризът е по-традиционен за България от картофа, домата и пипера. През XV век село Мало Конаре става едно от първите, произвеждащо ориз за Османската империя. Така поне разказват днешните оризопроизводители, които си спомнят с носталгия за 80-те години на миналия век, когато оризопроизводството е било най-силно. Все пак в полетата около Мало Конаре наред с царевицата и слънчогледа все така могат да се видят заблатените площи, засадени с ориз, а успоредно на тях и част от малкото все още работещи канали на държавната фирма "Напоителни системи".

Сериозната нужда от напояване винаги се е явявала рисков момент за това производство на фона на лошата ситуация, в която от години се намира дружеството, отговарящо за осигуряването на вода за земеделските стопани. Едновременно с това обаче оризопроизводителите определят този тип култура като печеливша и перспективна. Причините за това се крият в големия преработвателен капаците и експортния потенциал.

Българското ризото

В добрите си години, т.е. 80-те на миналия век, с ориз са били засети около 220 - 250 хил. декара. Като при всичко останало и при ориза през 90-те години на миналия век, настъпва огромен спад. През 1995 г. площите с ориз са едва 13 - 14 хил. декара. Сега то е на половина от най-добрите си времена, като за най-добра година се води 2011 г., когато с оризища са заети 121 хил. дка. После то започва да се свива. През 2012 г. насажденията са 80 хил. дка., през 2013 г. - 96 хил. дка, 2014 г. - 90 хил., до настоящата 2015 г., когато отново има възход до 119 хил. дка. В засетите площи, разбира се, има динамика, като добрата земеделска практика изисква през 3-4 години културата да се сменя. Оризопроизводството в страната е концентрирано в Пловдивско, Пазарджишко и Старозагорско, където полетата се напояват гравитачно, като лидер е Пловдивско, където са повече от половината площи.

Около 30% от консумацията на ориз в страната е родно производство, казват производители. Местните производители имат интерес към износа, като основна дестинация е Турция, която е нетен вносител на тази земеделска култура. Освен експортните възможности в страната има и преработвателни, като "местният преработвателен капацитет е за около 1 млн. тона на фона на само 70 хил. тона производствена оризова арпа (ориз с люспите), коментира Антон Джоглев, председател на земеделската кооперация "Единство", която е типичен арендатор, занимаващ се с отглеждането на ориз. За да осигурят суровина, преработвателите внасят от държави като Гърция например, обяснява Савина Влахова, председател на Съюза на оризопроизводителите в България. Друга потенциална суровина за преработка е кафявият азиатски ориз. По думите на Влахова българските оризопроизводители имат голям експортен потенциал, тъй като са част от пазар - нетен вносител на ориз, т.е. Европа. 

Пред сектора обаче има два основни проблема. Нуждата от добра водна инфраструктура заради големите количества вода, необходими за това производство, и неконкурентното положение на местните оризопроизводители спрямо колегите им от другите южни европейски държави - износителки на ориз. В България оризът не е признат за чувствителен продукт, както в други европейски държави. Това означава, че оризопроизводителите получават субсидии на декар като всички останали производители на различните видове зърнени култури, въпреки че разходите за производство на ориза са по-високи. Оризът не е чувствителен продукт и за новата европрограма в сектор земеделие, където акцентът ще бъде поставен върху плодове, зеленчуци, биопроизводство и т.н.

Изворът на добива

Преди време от израелската компания за капково напояване Netafim изчисляват, че за производството на 1 килограм ориз са необходими 3400 литра вода. За напояването на 1 декар пък са необходими 2400 куб. м вода, изчислява Антон Джоглев. В страната на остарелите напоителни системи това представлява сериозно предизвикателство. Държавната компания "Напоителни системи" от години живее в относителен комфорт, тъй като земеделието в страната се разви в посока отглеждане на жито и само жито, което не изисква поливки. Така по информация от държавната компания поливните площи (където се отглеждат ориз, зеленчуци, лозя и др.) са малко над 300 хил. декара (от 5.3 млн. декара поливни площи по данни от 1999 г.). Помпените станции на "Напоителни системи" от началото на 90-те години насам са намалели от 800 на 400. Помпите са стари и енергийно неефективни, което оскъпява водата, а голяма част от нея се губи по трасето. Така дори страна като България, която няма проблем с водните количества, се оказва в трудна ситуация, когато въпросната вода трябва да бъде доставена до потребителите. 

Оризопроизводителите са най-големите клиенти на "Напоителни системи" и съответно най-зависими от лошото състояние на активите на държавната фирма. Производители си спомнят как през 2013 г. от "Напоителни системи" са ги "помолили" да намалят площите, които смятат да засеят с ориз, тъй като язовирите са се оказали празни и няма да може да бъде осигурено нужното водоподаване. Активният сезон за напояване е от началото на май до началото на септември. "Ние сме зависими от водата. В момента сме на ръба на водоподаването", коментира Антон Джоглев. Язовирите бяха пълни в началото на годината, но вече са празни. От трите области, в които се отглежда ориз в страната, в най-рисковано положение е Пловдивска, където се разчита в голяма степен на язовир "Пясъчник", които в определени периоди е завирен с по-малко от нужните кубични метри. Според производителите оризовите напоителни полета са важни не само сами за себе си, но и за екосистемата като цяло. "Оризовите напоителни полета са се оформили като своеобразни екологични системи, които поддържат биологичното равновесие между растителните и животинските видове, имат решаващ ефект върху захранването на подпочвените води, почистени през най-съвършения биологичен филтър. Освен това те създават условия за поддържане на висока атмосферна влага в обкръжаващите ги зони, с което повишават продуктивността и на другите култури", пишат на сайта си от Съюза на оризопроизводителите.

В полетата на големите

Въпреки водните проблеми на сектора той представлява интерес за стопаните. Според тях основните проблеми, зависещи вече от самите производители, са нуждата да се използват по-високодобивни и по-висококачествени сортове ориз, да има по-голяма разпознаваемост на българските марки и максимално използване на българските преработвателни мощности.

Според последното преброяване на земеделските стопанства в страната има 126 различен тип производители на ориз.  Размерът на стопанствата е различен, въпреки че според оризопроизводители, за да е ефективно производството, стопанството трябва да е над 1000 декара. Добивът на декар пък е между 600 и 800 кг ориз.

Сред най-големите производители и преработватели на ориз е групата "Арон", собственост на Георги Видолов и Мирослав Праматаров, която преди няколко години пусна в експлоатация предприятие за производство на ориз заедно със силозно стопанство за съхранение на 12 хил. тона зърно. През годините компанията постепенно увеличава площите си с ориз. Производителят на оризова арпа е групата "Арон". За 2014 г. приходите на компанията са почти 7.6 млн. лв., а година по-рано са били 5.2 млн. лв. С преработката на ориза и със силозното стопанство пък се занимава другото дружество на Видолов и Праматаров - "Арон райс". За 2014 г. то има приходи от 4.7 млн. лв., а за предходната година - 3.9 млн. лв. Компанията е официален представител на тайванската фирма за сушилни за ориз Suncue, работи в голяма степен на едро, като е и един от българските износители. 

Друга голяма компания е "Екоприм", с. Белозем, община Раковски, която също е затворила цикъла от производство, преработка и търговия. Дружеството е собственост на Ангел Ангелов и Тодор Петров. За 2014 г. компанията има приходи от 3.8 млн. лв., като в сравнение с предходната има лек ръст от 300 хил. лв. Дружеството е на печалба и двете години. За себе си компанията казва, че разширява всяка година обема на своето производство чрез закупуване и аренда на земеделска земя с изградени съоръжения за оризопроизводство.

Основно в преработката пък се развива компанията "Агрино", която за 2014 г. има приходи от 6.4 млн. лв. От сайта на фирмата става ясно, че първоначално тя се занимава с търговия и обработка на ориз, след като закупува оборудване от Индонезия. През 2012 г. първоначалният капацитет на продуктовата линия е увеличен от 2.5 тона на час на 16 тона на час. Компанията реализира продукта си както на местния пазар, така и в Турция, Румъния, Словакия, Чехия, Полша и Албания.

"Покрай кметството - вдясно. После минавате през селскостопанския двор. Покрай тополите, покрай тополите и ще видите ориза." Така звучат инструкциите на местен жител на село Мало Конаре към колата със софийска регистрация, търсеща полетата с въпросната не много популярна за страната култура.

По този въпрос обаче може дълго да спорите с оризопроизводителите, по думите на които оризът е по-традиционен за България от картофа, домата и пипера. През XV век село Мало Конаре става едно от първите, произвеждащо ориз за Османската империя. Така поне разказват днешните оризопроизводители, които си спомнят с носталгия за 80-те години на миналия век, когато оризопроизводството е било най-силно. Все пак в полетата около Мало Конаре наред с царевицата и слънчогледа все така могат да се видят заблатените площи, засадени с ориз, а успоредно на тях и част от малкото все още работещи канали на държавната фирма "Напоителни системи".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.