Милион и едно желания
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Милион и едно желания

Милион и едно желания

Защо само едно призвание не е достатъчно

2911 прочитания

По образование съм графичен дизайнер. Цялото наименование на специалността, която съм завършила е "Компютърни технологии в графиката и мултимедията". Състудентите ми се шегуваха, че името на специалността е толкова дълго, че първата година се учи само това. Не беше вярно: учихме и други неща, които за мен по онова време бяха много интересни, като например операционна система "Уиндоус 3.1" на компютър с процесор 386. Програмиране на "Турбо Паскал". И правопис. Оказва се, че огромна част от студентите първи курс не могат да пишат грамотно. Но това е една друга тема.

След като завърших, известно време работих в рекламни агенции – една малка, българска и една голяма, международна. Нали знаете "Приста ойл"? Е, визуалната им реклама със състезателна кола, която влиза с висока скорост в завой от 1998 г., аз съм я правила.

Най-дългият ми стаж обаче е като търговец и производител на дрехи. В продължение на десет години бях собственик на магазини – единият от които в Лондон, на една пряка на "Оксфорд стрийт", останалите в София.

Понастоящем пиша книги.

На някои тази биография може да се стори странна, особено ако споделят мнението, че човек трябва да е тясно профилиран специалист, който цял живот се учи как най-добре да завива третото болтче най-отдолу, на опората на задната вилка на колела с двадесет и четири спици. Моето разбиране за света и живота е друго.

Аз вярвам, че всяко "постигане на равновесие" е всъщност хлъзване по плоскост с много малък наклон; толкова малък, че сетивата ни не го регистрират, но той е там и ни се случва; че покоят е измамно състояние на пропадане.

През 1956 г. (годината, в която е родена майка ми) средната продължителност на живота общо за всички раси и континенти е била 45 години. В това се включва Африка и Азия, където животът все още е по-тежък от този в Европа или Америка и достъпът до качествено или каквото и да било здравеопазване е ограничен. Миналата година по данни на Световната здравна организация средната продължителност на живота общо за всички раси и континенти е била 68 години.

През 2045 г. се очаква да стане 75.

Ако приемем, че съзнателният живот на един човек започва на 18 – очаква се той да е приключил с образованието си дотогава или да е близо до финала; да се е научил да кара кола, да пие, да е правил секс; вече може да има деца и да сключва брак, без да пита никого; дори да гласува – тогава, докато на средностатистическия човек от 1956 г. са му оставали 27 години живот, на човека от 2014 г. му остават 50.

Почти двойно повече.

И благодарение на съвременната медицина това са години, в които индивидът може да изпълнява целия списък от гореизброени занимания (включително секс), но също така и да упражнява професия. Не е ли логично поради това удвояване на броя очаквани години продължителност на живот всеки да може да има повече от една професия? Според мен да. Може да има две. Може дори три. А защо не и повече?
Със сигурност имаме достатъчно време за това. За мен тези допълнителни години живот са израз на свобода. Свободата да се опиташ да намериш това, което те прави щастлив, с повече от един опит. В момента избираме професия, преди да сме навършили пълнолетие и преди да знаем каквото и да било за себе си и за света. Как е възможно на крехката възраст от седемнадесет години да дадем отговор на въпроса 42?
За мен не беше възможно. Когато навърших 25, вече знаех, че работата на графичен дизайнер, която бях избрала само преди седем години, вече ми прави мазоли на петите и протърква врата и нямах търпение да я сменя с нещо друго. Увеличената продължителност на живота има огромно въздействие върху обществото. Никой не знае по-добре това от европейските правителства, на които им се налага да вдигат пенсионната възраст почти ежегодно, защото, противно на предвидените средно 10 години следпенсионен живот, хората живеят много по-дълго.

Но промените в последните 50 години във всеки аспект са толкова много, че реакциите ни към възможностите, които тези промени предоставят, закъсняват.

Да вземем например зъболекарите.

През 1970 г. в Северна Америка жените зъболекари са били под 1%. Причината е била както продължителното и скъпо обучение, което след това – ако си жена – би могло да има трудна или дори невъзможна реализация, така и че физически мъжете са били по-подходящи. Машините са били много по-тежки и обемни, а упойките по-слаби и нетрайни. Четиридесет години по-късно жените зъболекари са 30% и нарастват с всяка изминала година. През 80-те години на миналия век Карън Уолтън решава, че иска да учи дентална медицина в Канада, но препятствията, през които й се налага да премине, я разубеждават и тя става асистент зъболекар. Години по-късно, когато децата й заминават да учат в университет, на Карън й попада брошура за преквалификация на "зрели студенти" (mature students), които имат опит в областта, в която искат да учат, но искат по-висока квалификация.  Карън Уолтън се записва да учи дентална медицина и става първата жена в Канада, която завършва тази специалност много след като е навършила 40. След нея вече не е необичайно тридесет-, четиридесет- и дори петдесетгодишни да се записват да учат медицина. Когато навърших 35 и осъзнах, че съм надраснала професията търговец, и аз като Карън се обърнах към първата ми мечта – писането. Докато миех чинии един ден и си разказвах наум историята на малка овчарка, с бяло боне и гега, която не подозира, че някой я дебне в храстите, и се питах дали това ще е фарс или трагедия, осъзнах, че не мога повече, без да разказвам истории. Доизмих чиниите, изправих гръб и започнах да правя място в живота си на това ново поприще.
Обстоятелствата около нас се променят, но нашите идеи за "позволено" и "възможно" често изостават. Ако Карън не беше се интересувала активно от технологичните и социални промени в избраната от нея област, може би никога нямаше да разбере, че мечтата й вече е осъществима.

Ако аз бях изпуснала от поглед моята детска мечта да стана писателка, може би нямаше да имам този момент на "Еврика! Вече съм готова да пиша."

Има и изключения, разбира се.

Миналата седмица четох във фейсбук историята на един 86-годишен българин, който живее в Ню Йорк. Дотук нищо необичайно: по последни данни над 2 милиона от сънародниците ни живеят извън пределите на страната. Историята на този човек е необичайна с това, че той заминава за Ню Йорк на 78-годишна възраст. Без да познава никого там, без да има роднини. Причината да замине, както казва той, е, защото е имал мечта. Историята на столетника Фред Хейл не е много по-различна. Той е роден през 1890 г. в щата Мейн и умира през 2004 г. на 113 г. Жени се през 1910 г. и живее със съпругата си цели 69 години, до нейната смърт през 1979 г. Когато Хейл навършва 99 години, той отива на екскурзия до Япония, като по пътя спира в Хавай и кара сърф за пръв път в живота си. Когато навършва 100, за пръв път посещава Европа. До 103-годишна възраст сам си почиствал снега в двора и е карал кола до 108. На 109 се преселва при сина си в Ню Йорк, но там не му харесва и на 110 се заселва в малко градче наблизо, където умира три години по-късно. Повечето от нас няма да имат късмета (или проклятието) да доживеят до 113. Но много от нас ще доживеят до 86.

Колко мечти ще сме осъществили дотогава?

Когато бях на осем, имаше един дядо в блока, който питаше всички деца какво искат да станат, като пораснат. Като му отговориш, възнаграждаваше те с лукче. Аз и до ден днешен много обичам лукчета.

Питаше ни също и кой обичаме повече - мама или тате, и дали си имаме гадже в училище. Така разбрах, че да делиш родителите си и да ги оценяваш все едно си жури в "България търси талант" си е в реда на нещата. А не да ги обичаш безусловно, както аз си мислех, че е редно (поне до пубертета, когато намразваш всички така или иначе).
Та, за какъв искам да стана, когато порасна: брат ми казваше, че иска да стане "магаретар". Това много разсмиваше дядото. Стела от съседния блок казваше "отличничка" и получаваше 2 лукчета. Аз казвах Маргарет Тачър и не получавах лукче. Това много ме объркваше, защото по това време според мен Маргарет Тачър беше най-невероятната жена на земята. Затова я наричаха Желязната лейди. Веднъж видях дядото как идва отдалече и приклещих Стела в ъгъла. "Ти наистина ли искаш да станеш отличничка, попитах я аз. Нали знаеш, че това не е истинска професия?"
"Не, отговори ми тя хладнокръвно, но ми носи лукчета. Твоята Маргарет Тачър какво ти е донесла?" Ще ми се да можех сега да напиша, че аз отстоях идеалите си тогава, макар да съм била на осем. Ще ми се да можех да напиша, че не се промених заради едното лукче (заради по-добра позиция във фирмата; за да ми дадат служебна кола; за повече пари...), но не стана така. Този ден, когато дядото се приближи и ме попита какво искам да стана, като порасна, му казах: Валентина Терешкова. И получих лукче.
След известно време, когато избирах университет и заявих на баща ми, че искам да стана журналист, той ми забрани и станах графичен дизайнер. Дали предателството ми онзи ден към Маргарет Тачър има нещо общо с отказа ми по-късно да се боря за избраната професия? Никога няма да разберем. Пътят, който имаме, е повлиян от прекалено много фактори, за да знаем какво надделява и какво не; какво има истинско значение и какво само привидно такова. Когато десетилетия по-късно приключих с търговията и започнах да пиша, осъзнах, че никога не е късно да поемем по път, който си мислим, че сме изпуснали. Много хора казват: "За мен вече е късно." Но какъв е смисълът да упорстваме в посока, която е очевидно грешна? Много хора си мислят: "Нямам време." А защо да пропиляваме малкото ни останало на тази земя само защото се опасяваме, че е възможно да не ни стигне? Ако не завием сега, няма да стигнем така или иначе. Нищо не губим. Три години след деня, в който аз завих, и пет книги по-късно (повечето от които ще прекарат живота си в прашни чекмеджета и бързо остаряващи харддискове) съм убедена, че засега, за мен това е най-правилното решение.

Ако четете тази статия и за трета поредна седмица ставате от леглото, питайки се накъде, за бога, сте тръгнали, тогава си задайте и този въпрос: сигурен ли сте, че се занимавате с правилното нещо за вас? Точно с това, за което сте мечтали?

Статистически време за промяна все още имате.

По образование съм графичен дизайнер. Цялото наименование на специалността, която съм завършила е "Компютърни технологии в графиката и мултимедията". Състудентите ми се шегуваха, че името на специалността е толкова дълго, че първата година се учи само това. Не беше вярно: учихме и други неща, които за мен по онова време бяха много интересни, като например операционна система "Уиндоус 3.1" на компютър с процесор 386. Програмиране на "Турбо Паскал". И правопис. Оказва се, че огромна част от студентите първи курс не могат да пишат грамотно. Но това е една друга тема.

След като завърших, известно време работих в рекламни агенции – една малка, българска и една голяма, международна. Нали знаете "Приста ойл"? Е, визуалната им реклама със състезателна кола, която влиза с висока скорост в завой от 1998 г., аз съм я правила.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK