Петя Кирилова-Грейди

Започваме да говорим за квотите не по лична инициатива. Това е европейска тема от много години, в България не е стояла на дневен ред и според мен ни идва малко преждевременно. В Западна Европа от години се говори за различните условия, при които работят мъжете и жените. Предложението за въвеждането на квоти за жени в управленските органи на компаниите е резултат от сериозни и задълбочени опити да се стесни огромната пропаст между мъжете и жените на работното място и далеч не е единствената програма по рода си. В Европейския съюз данните за различията в заплащането, за неблагоприятните условия за професионално развитие на жените и нуждата от полов баланс на работното място се приемат без възражение. Различията са тактически. С други думи, общата цел е ясна: полово равноправие и пълна равнопоставеност. Водят се спорове как да бъде постигната целта.

В България положението е малко по-различно. Числата и фактите, описващи българската действителност, са аналогични с европейските. Жените получават около 17% по-ниско заплащане за една и съща свършена работа. Продължават да работят в по-ниско платени сфери. Във феминизираните сектори най-високите позиции са запазени за мъже. Така например много често виждаме мъже директори на основни и средни училища, където над 80% от учителите са жени. Присъствието на жените по най-високите корпоративни нива също е доста ниско: между 10 и 20%, в зависимост от конкретната индустрия. Отвъд статистиката, положението е още по-тревожно. Много български работодатели взимат откровено дискриминативни решения, отказвайки да назначават или повишават млади жени, защото в техните очи ние сме потенциални майки и болногледачки, т. е. неизгодни служители.