Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Мая Ценова

арабист, преводач и преподавател в СУ

Жени Колева
24716 прочитания

Всъщност "палестинска автономия" не съществува. Автономията е "политическо или административно-териториално самоуправление на част от държавата, обособена най-често въз основа на национална, етнографска или религиозна общност на населението." (Речник на българския език, т.1, БАН 1977) Палестинските територии не са част от никоя държава и палестинците, живеещи на тях, не са граждани на никоя държава, освен на тая, която светът упорито отказва да признае и да приеме за пълноправен член на своята световна организация. При това палестинците не живеят на земя, която Израел им е обособил, предоставил или отстъпил, а точно обратното – през 1947 светът е отделил и предоставил 55% от земята на Палестина, за да се създаде върху тях държавата Израел. При това днес палестинците дори не претендират за останалите 45% - те настояват просто да бъдат приложени резолюциите на ООН, признаващи за граници между Израел и държавата, която те самите искат да създадат, границите от 4 юни 1967 г. – границите на т.нар. днес "окупирани територии", в чиито очертания се включват 22% от историческата територия Палестина. Набелязан по този начин, не е ли проблемът за признаване на Държавата Палестина на първо място въпрос на съвест и морал – понятия, задължителни за човечеството от началото на третото хилядолетие на неговата цивилизация, ако то има намерение да просъществува…

В още по-голяма степен това се отнася за позициите на европейските държави. От една страна Европа е най-големият донор за Палестинската власт, но твърде често обектите, построени със средствата на европейските данъкоплатци, биват разрушени от израелски бомбардировки непосредствено след завършването им – такъв беше случаят с международното летище и пристанище в Газа. От друга страна обаче отношението на Европа към проблема не е лишено от определена историческа обремененост и това като че ли я кара да се ограничава до икономическо участие, но без заемане на ясни политически позиции. Само че в желанието си да поправи злото, сторено на евреите в годините на нацизма, няма ли след време Европа да се окаже заложник на същата обремененост по отношение на палестинците – позволявайки днес те да бъдат обект на практики, които имат аналог тъкмо в онова нейно минало, от което тя търси катарзис? Арестите, изправянето на 13-15-годишни палестински деца пред израелски военен съд без адвокат и дори преводач и осъждането им само за това, че са замеряли израелската окупационна армия с камъни, конфискациите на имущество и земя, разрушаването на домове, опустошаването на посеви, изкореняването на трайни насаждения, отклоняването на води, заселническата колонизация, 8-метровата стена с дължина повече от 700 км, която при това дори не следва трасето на границите от 1967, а навлиза по няколко десетки километри навътре в окупираните територии – всичко това са анахронизми, които съставляват абсурда на явлението окупация и го поставят в разрез със самата идея за нов световен ред, който претендира за свобода, демокрация и човешки права. Но това не пречи на провеждането на европейски регионални конференции (СЗО – Европейско регионално бюро, 28-29 ноември т.г.) в "Йерусалим, Израел" (а Йерусалим по всички международни резолюции от 1967 г. се квалифицира като част от окупираните територии), нито на включването на израелските отбори в европейските спортни турнири… Като че ли светът, в това число и Европа, забравиха как успяха да се преборят през ХХ в. с уродливото явление апартейд в Южна Африка. Тогава беше достатъчно само да се прояви воля и да се бойкотира практикуващият го режим така, че да бъде поставен в политическа, икономическа и социална изолация.

Между другото, при това не на последно място, признаването на Държавата Палестина и налагането на практическото й създаване дори чрез оказване на натиск с международен бойкот би било в интерес на самата Държава Израел, защото ако тя продължи да държи със сила окупираните палестински територии и да отказва разрешаване на проблема, обществото в Израел неминуемо ще се превърне в копие на южноафриканското общество от годините на апартейда. И с течение на времето човечеството няма как да не си спомни опита си от миналото. Но такова развитие на ситуацията ще означава още няколко поколения израелски и палестински деца да се родят и да израснат под дулата на оръжията, които едните ще носят готови за стрелба срещу другите. А нали Европа се стреми да определя позициите си в хода на този конфликт, като изхожда от това, кое би благоприятствало и кое би възпрепятствало мирния процес?

Всъщност "палестинска автономия" не съществува. Автономията е "политическо или административно-териториално самоуправление на част от държавата, обособена най-често въз основа на национална, етнографска или религиозна общност на населението." (Речник на българския език, т.1, БАН 1977) Палестинските територии не са част от никоя държава и палестинците, живеещи на тях, не са граждани на никоя държава, освен на тая, която светът упорито отказва да признае и да приеме за пълноправен член на своята световна организация. При това палестинците не живеят на земя, която Израел им е обособил, предоставил или отстъпил, а точно обратното – през 1947 светът е отделил и предоставил 55% от земята на Палестина, за да се създаде върху тях държавата Израел. При това днес палестинците дори не претендират за останалите 45% - те настояват просто да бъдат приложени резолюциите на ООН, признаващи за граници между Израел и държавата, която те самите искат да създадат, границите от 4 юни 1967 г. – границите на т.нар. днес "окупирани територии", в чиито очертания се включват 22% от историческата територия Палестина. Набелязан по този начин, не е ли проблемът за признаване на Държавата Палестина на първо място въпрос на съвест и морал – понятия, задължителни за човечеството от началото на третото хилядолетие на неговата цивилизация, ако то има намерение да просъществува…

В още по-голяма степен това се отнася за позициите на европейските държави. От една страна Европа е най-големият донор за Палестинската власт, но твърде често обектите, построени със средствата на европейските данъкоплатци, биват разрушени от израелски бомбардировки непосредствено след завършването им – такъв беше случаят с международното летище и пристанище в Газа. От друга страна обаче отношението на Европа към проблема не е лишено от определена историческа обремененост и това като че ли я кара да се ограничава до икономическо участие, но без заемане на ясни политически позиции. Само че в желанието си да поправи злото, сторено на евреите в годините на нацизма, няма ли след време Европа да се окаже заложник на същата обремененост по отношение на палестинците – позволявайки днес те да бъдат обект на практики, които имат аналог тъкмо в онова нейно минало, от което тя търси катарзис? Арестите, изправянето на 13-15-годишни палестински деца пред израелски военен съд без адвокат и дори преводач и осъждането им само за това, че са замеряли израелската окупационна армия с камъни, конфискациите на имущество и земя, разрушаването на домове, опустошаването на посеви, изкореняването на трайни насаждения, отклоняването на води, заселническата колонизация, 8-метровата стена с дължина повече от 700 км, която при това дори не следва трасето на границите от 1967, а навлиза по няколко десетки километри навътре в окупираните територии – всичко това са анахронизми, които съставляват абсурда на явлението окупация и го поставят в разрез със самата идея за нов световен ред, който претендира за свобода, демокрация и човешки права. Но това не пречи на провеждането на европейски регионални конференции (СЗО – Европейско регионално бюро, 28-29 ноември т.г.) в "Йерусалим, Израел" (а Йерусалим по всички международни резолюции от 1967 г. се квалифицира като част от окупираните територии), нито на включването на израелските отбори в европейските спортни турнири… Като че ли светът, в това число и Европа, забравиха как успяха да се преборят през ХХ в. с уродливото явление апартейд в Южна Африка. Тогава беше достатъчно само да се прояви воля и да се бойкотира практикуващият го режим така, че да бъде поставен в политическа, икономическа и социална изолация.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Искра Михайлова

Искра Михайлова

Марк Лайтай

Марк Лайтай

Марк Лайтай

Марк Лайтай

Искра Михайлова

Искра Михайлова

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK