Мая Ценова

арабист, преводач и преподавател в СУ

Жени Колева
25849 прочитания

Всъщност "палестинска автономия" не съществува. Автономията е "политическо или административно-териториално самоуправление на част от държавата, обособена най-често въз основа на национална, етнографска или религиозна общност на населението." (Речник на българския език, т.1, БАН 1977) Палестинските територии не са част от никоя държава и палестинците, живеещи на тях, не са граждани на никоя държава, освен на тая, която светът упорито отказва да признае и да приеме за пълноправен член на своята световна организация. При това палестинците не живеят на земя, която Израел им е обособил, предоставил или отстъпил, а точно обратното – през 1947 светът е отделил и предоставил 55% от земята на Палестина, за да се създаде върху тях държавата Израел. При това днес палестинците дори не претендират за останалите 45% - те настояват просто да бъдат приложени резолюциите на ООН, признаващи за граници между Израел и държавата, която те самите искат да създадат, границите от 4 юни 1967 г. – границите на т.нар. днес "окупирани територии", в чиито очертания се включват 22% от историческата територия Палестина. Набелязан по този начин, не е ли проблемът за признаване на Държавата Палестина на първо място въпрос на съвест и морал – понятия, задължителни за човечеството от началото на третото хилядолетие на неговата цивилизация, ако то има намерение да просъществува…

В още по-голяма степен това се отнася за позициите на европейските държави. От една страна Европа е най-големият донор за Палестинската власт, но твърде често обектите, построени със средствата на европейските данъкоплатци, биват разрушени от израелски бомбардировки непосредствено след завършването им – такъв беше случаят с международното летище и пристанище в Газа. От друга страна обаче отношението на Европа към проблема не е лишено от определена историческа обремененост и това като че ли я кара да се ограничава до икономическо участие, но без заемане на ясни политически позиции. Само че в желанието си да поправи злото, сторено на евреите в годините на нацизма, няма ли след време Европа да се окаже заложник на същата обремененост по отношение на палестинците – позволявайки днес те да бъдат обект на практики, които имат аналог тъкмо в онова нейно минало, от което тя търси катарзис? Арестите, изправянето на 13-15-годишни палестински деца пред израелски военен съд без адвокат и дори преводач и осъждането им само за това, че са замеряли израелската окупационна армия с камъни, конфискациите на имущество и земя, разрушаването на домове, опустошаването на посеви, изкореняването на трайни насаждения, отклоняването на води, заселническата колонизация, 8-метровата стена с дължина повече от 700 км, която при това дори не следва трасето на границите от 1967, а навлиза по няколко десетки километри навътре в окупираните територии – всичко това са анахронизми, които съставляват абсурда на явлението окупация и го поставят в разрез със самата идея за нов световен ред, който претендира за свобода, демокрация и човешки права. Но това не пречи на провеждането на европейски регионални конференции (СЗО – Европейско регионално бюро, 28-29 ноември т.г.) в "Йерусалим, Израел" (а Йерусалим по всички международни резолюции от 1967 г. се квалифицира като част от окупираните територии), нито на включването на израелските отбори в европейските спортни турнири… Като че ли светът, в това число и Европа, забравиха как успяха да се преборят през ХХ в. с уродливото явление апартейд в Южна Африка. Тогава беше достатъчно само да се прояви воля и да се бойкотира практикуващият го режим така, че да бъде поставен в политическа, икономическа и социална изолация.

Между другото, при това не на последно място, признаването на Държавата Палестина и налагането на практическото й създаване дори чрез оказване на натиск с международен бойкот би било в интерес на самата Държава Израел, защото ако тя продължи да държи със сила окупираните палестински територии и да отказва разрешаване на проблема, обществото в Израел неминуемо ще се превърне в копие на южноафриканското общество от годините на апартейда. И с течение на времето човечеството няма как да не си спомни опита си от миналото. Но такова развитие на ситуацията ще означава още няколко поколения израелски и палестински деца да се родят и да израснат под дулата на оръжията, които едните ще носят готови за стрелба срещу другите. А нали Европа се стреми да определя позициите си в хода на този конфликт, като изхожда от това, кое би благоприятствало и кое би възпрепятствало мирния процес?

Всъщност "палестинска автономия" не съществува. Автономията е "политическо или административно-териториално самоуправление на част от държавата, обособена най-често въз основа на национална, етнографска или религиозна общност на населението." (Речник на българския език, т.1, БАН 1977) Палестинските територии не са част от никоя държава и палестинците, живеещи на тях, не са граждани на никоя държава, освен на тая, която светът упорито отказва да признае и да приеме за пълноправен член на своята световна организация. При това палестинците не живеят на земя, която Израел им е обособил, предоставил или отстъпил, а точно обратното – през 1947 светът е отделил и предоставил 55% от земята на Палестина, за да се създаде върху тях държавата Израел. При това днес палестинците дори не претендират за останалите 45% - те настояват просто да бъдат приложени резолюциите на ООН, признаващи за граници между Израел и държавата, която те самите искат да създадат, границите от 4 юни 1967 г. – границите на т.нар. днес "окупирани територии", в чиито очертания се включват 22% от историческата територия Палестина. Набелязан по този начин, не е ли проблемът за признаване на Държавата Палестина на първо място въпрос на съвест и морал – понятия, задължителни за човечеството от началото на третото хилядолетие на неговата цивилизация, ако то има намерение да просъществува…

В още по-голяма степен това се отнася за позициите на европейските държави. От една страна Европа е най-големият донор за Палестинската власт, но твърде често обектите, построени със средствата на европейските данъкоплатци, биват разрушени от израелски бомбардировки непосредствено след завършването им – такъв беше случаят с международното летище и пристанище в Газа. От друга страна обаче отношението на Европа към проблема не е лишено от определена историческа обремененост и това като че ли я кара да се ограничава до икономическо участие, но без заемане на ясни политически позиции. Само че в желанието си да поправи злото, сторено на евреите в годините на нацизма, няма ли след време Европа да се окаже заложник на същата обремененост по отношение на палестинците – позволявайки днес те да бъдат обект на практики, които имат аналог тъкмо в онова нейно минало, от което тя търси катарзис? Арестите, изправянето на 13-15-годишни палестински деца пред израелски военен съд без адвокат и дори преводач и осъждането им само за това, че са замеряли израелската окупационна армия с камъни, конфискациите на имущество и земя, разрушаването на домове, опустошаването на посеви, изкореняването на трайни насаждения, отклоняването на води, заселническата колонизация, 8-метровата стена с дължина повече от 700 км, която при това дори не следва трасето на границите от 1967, а навлиза по няколко десетки километри навътре в окупираните територии – всичко това са анахронизми, които съставляват абсурда на явлението окупация и го поставят в разрез със самата идея за нов световен ред, който претендира за свобода, демокрация и човешки права. Но това не пречи на провеждането на европейски регионални конференции (СЗО – Европейско регионално бюро, 28-29 ноември т.г.) в "Йерусалим, Израел" (а Йерусалим по всички международни резолюции от 1967 г. се квалифицира като част от окупираните територии), нито на включването на израелските отбори в европейските спортни турнири… Като че ли светът, в това число и Европа, забравиха как успяха да се преборят през ХХ в. с уродливото явление апартейд в Южна Африка. Тогава беше достатъчно само да се прояви воля и да се бойкотира практикуващият го режим така, че да бъде поставен в политическа, икономическа и социална изолация.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал