Целта на санкциите на този етап е Русия да се съгласи със създаването на контактна група и започне преговори с властите в Киев – чиято законност тя не признава.

Санкциите са едностранен акт, който трудно ще стимулира двустранен процес. Русия играе контрапродуктивно от самото начало, включително спрямо собствените си интереси, но санкциите едва ли ще спомогнат за диалога – като единствен път за позитивно излизане от кризата.

Русия изпадна в политическа изолация. Най-чувствителният удар е отмяната на подготовката за срещата на Г8 в Сочи. Санкциите извън този контекст не носят допълнително качество.

Дългосрочни и в особено чувствителни сфери – това е ключовото условие за успех на икономически санкции. ЕС няма готовност за санкции във финансите (предвид сериозната руска финансова експанзия и големият руски дълг, което може да доведе до бумерангов ефект), енергетиката (очакват се усложнения за Южен поток, но Германия няма да постави под въпрос доставките на руски газ по Северен поток) и военното сътрудничество (Франция не възнамерява да се откаже от руските авиационни поръчки за 1.7 милиарда долара).

Вътрешно противоречие между цели и средства. Не особено убедително звучи списъкът с руски политици и бизнесмени, подлежащи на ограничение върху придвижването и блокирани авоарите в ЕС, като същевременно Путин, сочен като основен политически виновник, логично не попада в този списък – за да не се прекъсват възможностите за комуникация.

Като резултат санкциите нерядко са отрицание сами на себе си. В конкретния случай те дават редица тактически предимства на Русия.

Санкциите префокусират политическия диалог от руско-украински в руско-европейски (към което Русия се стреми). Така Русия получава възможност да спечели време и да търси легитимация от резултатите на референдума в Крим.

Те позволяват размиване съдържанието на проблема, подмяна на целта с инструмента – от отделянето на Крим акцентът се пренася върху самите санкции. Създават се предпоставки Русия да доминира определянето на тематиката, динамиката, обхвата и участниците в евентуални преговори (изчаквайки изборите през май и започвайки разговори с признато от нея правителство).

Санкциите пренасочват вниманието встрани от украинско-украинския диалог. Това работи в полза на разделянето – и отделянето. Не се третира основният проблем – отчайващата конфронтация в украинското общество. Основният дефицит в страната е дефицитът на доверие, без доверие държавността на единна Украйна е под въпрос. Смяната на конфигурацията в Киев обърна полюсите, но не промени отношенията власт-общности-граждани. Възмездието (срещу което предупреждава Бжежински), трактовката на събитията като победа на добрите двадесет милиона украинци над лошите двадесет не могат да бъдат основа за национално помирение и обединение. С неглижиране тревогите на рускоезичното население в Украйна (и на по-голямата част от нашите сънародници там) се влиза в руската логика – не спечелване на гражданите, а контрол над територии.

Санкциите не водят до деескалация на напрежението. Те са елемент от спиралата на напрежението, връщат спомена за студената война. Респективно – издигат допълнително статута на Русия на международното поле.

Във вътрешноруски план санкциите работят в полза на Путин – те трансферират въпроса от политическото, правно и морално поле в това на националното обединение срещу външния враг – а Путин печели подкрепа с това, че възвърна националната гордост на една унизена свръхсила.