Страшна история
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Страшна история

Страшна история

Огромна част от българските новини, може да бъде сведена до пет основни мита

Алексей ЛАЗАРОВ
14508 прочитания

© Shutterstock


Някога, толкова някога, че хората още са живеели в пещери, те се събирали около огъня вечер и си разказвали истории. Знаем за това от рисунките по опушените каменни стени - гордеели са се с разказите за смели ловци, плакали са на истории за любовта и са се приближавали по-близо до огъня, уплашени от страшните бедствия, които могат да ги връхлетят изневиделица.

Днес, десетки хиляди години по-късно, хората пак обичат същото – да слушат и разказват интересни истории. Разликата е единствено в това, че сега те не се разказват само край огъня - може да ги чуеш, видиш и прочетеш по различни начини.

Едно нещо обаче е останало непроменено – сюжетите. Има една теория на американския журналист Джак Лули, според която от зората на човечеството досега всички истории, които хората обичат да слушат, могат да бъдат сведени до седем основни мита, а именно: мита за жертвата, за изкупителната жертва, за героя, за добрата майка, за тариката, за другия свят и за потопа. Те се виждат в първите запазени досега епоси, през библията, корана и прочее религиозни книги, чак до днешните филми и романи. Основните митове могат да се прочетат в приказките навсякъде по света. Има ги и в новините.

В българската публичност обаче – особеният свят, който създават медиите, е малко по-различно. Не знам дали следите понякога чужди медии, но ако са ви попадали, лесно ще видите, че темите там са други, както и начинът, по който са разработени. Най-лесно това се вижда, когато се връщате (или идвате) в България и отворите в самолета български вестник. Обикновено усещането е, че ви залива кална и крещяща лавина от истерични събития, от които много рядко има някакви последствия. От страниците на вестниците и телевизионните екрани голяма част от политиците и другите герои на публичността викат с пълно гърло, абсолютно убедени, че крясъците и самото присъствие в медиите могат да заменят смисъла.

Сега, с риска да стане малко сухо, но ето ви малко теория: По принцип медиите имат три основни задачи – те трябва да информират, забавляват и образоват. Последното се прави най-малко, а другите две в различна пропорция, зависи от жанра и аудиторията в различните случаи.

Българските медии в повечето случаи вършат само една работа – плашат. Те са като един гигантски торбалан, който бълва ужасяващи истории с невероятна скорост. Един от най-любимите митове на телевизиите и вестниците в сърцето на Балканите е

Митът за апокалипсиса

Ако българските медии трябваше да редактират библията, апокалипсисът на Йоана щеше да заеме 90% от нея. "А сега, накрая – две положителни новини", завърши неотдавна водещият на новинарската емисия по една от националните телевизии, след 28-минутен порой от негативни събития. Катастрофи, отчаяни хора, умиращи бебета, убийства, изнасилвания, природни бедствия и политически скандали. Това е идеалният коктейл за огромна част от българските медии. От уроците по журналистика повечето телевизии и вестници са разбрали единствено, че добрата новина е лошата новина. Всички други нюанси на живота потъват в сивата мъгла на медийния апокалипсис.

Това, разбира се, не означава, че медиите са сключили договор с лукавия, за да хвърлят черна пелена върху ни. Публичността има две страни и хората все пак играят някаква роля в нея. Ако погледнете най-четените текстове в сайтовете на масовите вестници, ще видите, че апокалиптичните новини са най-четени. Едва ли може да се каже, кое е причина и кое следствие, но е факт, че този мит, преповтарян всеки ден по стотици пъти мачка хората и насажда чувство за обреченост. Освен това животът за щастие в по-голяма си част е друг – по-цветен и като цяло доста по-положителен, отколкото изглежда в кривото огледало на медиите. Да не говорим, че негативният порой понякога е просто досаден. Все пак да слушаш толкова често "горко, горко, горко на живеещите по земята" (Откровение на свети Йоана Богослова 8:13) е леко дразнещо.

За щастие из българските медии препускат не само конниците на апокалипсиса. Избавление от него ни предлага друг новинарски мит:

Митът за юнака/спасителя

Сещате се, този сюжет го има в много прикази, сериозно застъпен е в Новия завет на Библията и в определени периоди българската журналистика му обръща внимание. Това се случва често преди избори, когато старото управление е вече безнадеждно компрометирано и трябва да се появи някой (с извинение за клишето) на бял кон, който да се разправи с лошите и като цяло да оправи работите. Защо хората не ги оправят (оправяме) сами е друга и много голяма тема, може би донякъде свързана с предния мит, а и с един от по-долните.

В ролята на политическия Христос, преди време беше Симеон Сакскобургготски. Още с първата си програмна реч той обеща спасение на всички, които му повярват (помните "вервайте ми", нали?). Последният български цар намекна и че е способен на чудеса. Макар и да не пое ангажимента да нахрани последователите си с две риби, той обеща за 800 дни да промени сериозно живота на хората.

Друг герой, който успешно влиза в този мит, разбира се, е Бойко Борисов. В света на приказките неговият аналог е по-скоро Крали Марко, и то не само заради физиката и манталитета на биткаджия. Очакванията към премиера са подобни на приказния герой – да хване боздугана и сабята, да размята турците и да освободи нас, клетите роби, оковани в тежките вериги на безнадеждността.

Тъжно е, но отсега може да се предвиди, че Бойко Борисов го чака разочарование. Защото митът за спасителя, най-често преминава в друг, често срещан и доста любопитен:

Митът за предопределеността

Другото име на това новинарско клише може да е изразът "и тези са като онези". Ако потърсим библейска препратка, ще я намерим в Стария завет: "Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави" (Еклесиаст 1:9). В съвременната си българска интерпретация това клише може да се види доста често и е кошмарът на политиците. Хората могат да превключат от мита за спасителя, към мита, че и тези са като предишните (а именно крадци и некадърници) само след няколко скандала и съмнения за злоупотреби. Това даже се е превърнало в закономерност на политическия цикъл. Времето от "осанна" до "разпни" го в България обикновено е само няколко години, а провалът на всяко едно управление е неизбежен. След като то рухне в праха на някогашните илюзии, започва трескаво търсене на новия спасител.

Това клише е малко по-особено, защото то не е толкова наложено от медиите, колкото описва реалния цикъл, по който се случваха нещата през последните години. То обаче също създава чувство за обреченост. В този мит например СДС е осъден винаги на разцепване/отлюспване, а София винаги е непочистена от първия сняг. (Историята с това как снегът "изненадва" властите е едно от най-устойчивите медийни клишета още отпреди 1989 г.; любопитното в него е, че никога, абсолютно никога не се пише и говори толкова за втория/третия път, в който вали сериозно; обяснението на клишето е по-скоро психологическо - изненадата от първия сняг е някакъв протест срещу идващата зима и изпъква на фона на безснежните месеци по-рано; след него всички влизат в зимен режим и недобре почистените улици не правят впечатление никому; иначе клишето е устойчиво, защото е винаги вярно – когато вали сняг, той натрупва, а за да се изчисти трябва време, през което може спокойно да се твърди, че той е "изненадал" властите)

В света на българската публичност за щастие не живеят само политици и различни поп звезди. Понякога в тях се промъкват и обикновени хора. Те обаче присъстват там само като доказателство за друг мит:

Митът за онеправданите

Ако българските медии имаха Библия, в нея с главни букви щеше да пише: "Блажени са страдащите, защото тяхно е царството медийно." В света на телевизиите и вестниците обикновените хора са жертви, които илюстрират несправедливия ход на съдбата. С нормални човешки истории се илюстрират теми за непосилно високите цени на парното (също изключително устойчиво новинарско клише), покачващите се лихви, скапващата се здравна система, лошите пътища и още много, много други лоши неща.

Успехът практически няма място в българските медии. Той бива заглушен от като цяло апокалиптичния свят, който журналистите рисуват. Успешните хора от бизнеса никога, абсолютно никога не се радват на внимание. Положителните оценки във вестниците и телевизиите се дават много предпазливо. Да се каже, че някой политик е добър, е почти немислимо, защото в кривата парадигма на повечето медии истинската журналистика трябва да е силно критична и да посочва проблеми. Ако оцениш позитивно някого, това обикновено се разбира, като че ти и медията, в която публикуваш сте близки до него, следователно не ви е чиста работата. Това, разбира се, е нелепо, защото задача на медиите е да бъдат обективни. Ако балансът между плюсовете и минусите на някой е положителен – а такива случаи все пак има, това трябва да се каже.

От това правило има изключения. Успехът в българската публичност е позволена тема, но само ако се случва в чужбина. Това е и друг често срещан мит:

Митът, че никой не е пророк в собственото си село

В народняшкия стил на много български медии това клише може да звучи и така: "Наше момче успява в чужбина." Примерите за това са удивително много и най-често се виждат в спорта. Такава е например историята за Калоян Махлянов – българинът, който се състезава по сумо в Япония под името Котоошу. "Гигантът от Джулюница", както е устойчивото клише за него, се радва на огромна популярност в медиите и изявите му на тепиха се отразяват непрекъснато. Единствената причина за това е, че той е българин. Иначе този спорт не се гледа от практически никой тук и едва ли повече от няколкостотин човека разбират правилата и организацията на сумо-турнирите. А тя е сложна. Мислите ли, че много хора могат да разберат следния епизод от биографията на джулюнишкия гигант: "През 2005 Котоошу влиза в санияку - елитната горна част на макуучи с ранг комусуби. След неуспешен турнир е понижен до маегашира 5, но след още един турнир отново е комусуби. Скоро след това става секиваке, а през декември същата година получава престижния ранг озеки". Въпреки пълната сумо-неграмотност на българите Котоошу получава внимание, защото е пример за наше момче, успяло в чужбина. Подобни примери има много и извън спорта. Българин на сравнително високо ниво в чужда компания има много повече шанс да получи внимание от тукашните медии, отколкото някой местен бизнесмен, направил много повече. В нашата публичност на предприемачите е отредена друга роля – тази на чорбаджии, които може и да не издевателстват над хората, но със сигурност парите им имат съмнителен произход. Същото може да се види и с хора на изкуството – успехът им се признава, не когато обективно правят нещо хубаво (пеят в операта, рисуват, режисират), а когато направят това извън България.

Отсъстващите митове

Както вече става ясно, от всички приказки, които съществуват на света, българските медии разказват само най-страшните. Представете си, какво ще се случи в главата на едно дете, ако му четете само истории за зловещи чудовища, безмилостни деспоти и ужасни магьосници. Най-вероятно то ще стане мрачно, агресивно или в най-добрия случайпасивно. Същото се случва и с всички нас. Засипани от черните снаряди на медийната канонада, понякога не обръщаме достатъчно внимание на истински красивите истории в живота около нас. Те са много повече, отколкото изглежда, само трябва да ги потърсим. Намират се лесно, защото не се крият, а седят тихо отстрани и с леко иронична усмивка ни се чудят – защо сме отшили толкова далече по ръбавата и камениста пътека на негативизма.

Някога, толкова някога, че хората още са живеели в пещери, те се събирали около огъня вечер и си разказвали истории. Знаем за това от рисунките по опушените каменни стени - гордеели са се с разказите за смели ловци, плакали са на истории за любовта и са се приближавали по-близо до огъня, уплашени от страшните бедствия, които могат да ги връхлетят изневиделица.

Днес, десетки хиляди години по-късно, хората пак обичат същото – да слушат и разказват интересни истории. Разликата е единствено в това, че сега те не се разказват само край огъня - може да ги чуеш, видиш и прочетеш по различни начини.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

50 коментара
  • 1
    Avatar :-|
    1111

    Статията е хубава и обективна. Няма коментари и това показва отношението към добрите новини.

  • 2
    Avatar :-|
    Bodensee

    Хубава статия! Но отговорите, които авторът търси, са му пред пъпа. Хората, които притежават медии БГ имат винаги и паралелен бизнес. Затова и няма обективност, има само интерес!

  • 3
    Avatar :-?
    Bobo

    Интересна статия.

    Автора, забрави обаче някои други основни аспекти от задачите на "медиите", просто приемаш за даденост, че "медиите", са добронамерени, към своите потребители, а това не е задължително така:
    да информират(1), забавляват(2) и образоват(3)....

    4.Да дезинформират и манипулират в интерес на...
    (почти като (1), само че с обратен знак)
    5.Да досаждат и отвращават за да се отклони вниманието от....в интерес на....
    (алтернатива на приятната диверсия, която на практика е точка (2))
    6.Да дресират и програмират, пак в интерес на...
    (и това си е вид образоване, като в (3))

    Общо взето, точно заради 4,5 и 6 могат да се наблюдават и митовете, за които пише в статията.
    Какво мислите, че може реално да се направи по въпроса, за да има повече 1,2 и 3 ?

  • 4
    Avatar :-|
    koledna az

    Много интересен анализ. Малко смешен, малко тъжен, но много приятен за четене.

  • 5
    Avatar :-|
    да де

    Отнася се за хора, които вярват на вестници и ТВ. Има и такива хора, дето ги пущаме тия дивотии покрай ушите си. Единствения смислен вестник остана Стършел.

  • 6
    Avatar :-|
    Боко

    много добър анализ, ето защо бг медии почти не консумирам - телевизии изцяло НЕ, печатни издания почти никакви, само няколко сайта от време на време

  • 7
    borislavb avatar :-P
    Борислав Борисов

    Браво! Не помня откога чакам някой да се сети да напише този анализ.

  • 8
    Avatar :-|
    Jeeves

    Не знам г-н Лазаров къде е учил теория, но всеки, който има представа от историята на журналистиката, знае, че от времето на Йозеф Полицер целта на медиите е да продават аудитория на рекламодателите си. Колкото до "информирането, забавляването и образоването", това, според П. Г. Удхаус, е целта на един светски разговор.

  • 9
    Avatar :-|
    Владо

    Примитивен поглед, ниска топка, слаба ракия, афиф статия.
    Многото писане не значи автоматично добавяне на съдържание.
    Плащането е било извършено на знак...

  • 10
    boshnakova avatar :-|
    Boshnakova

    Може би точно както всеки народ си заслужава управниците, така си заслужава и медиите. Защото ако хората не искаха такива медии, нямаше да ги консумират на големи порции.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Между WTG и FTW

Между WTG и FTW

Технофобия

Технофобия

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.