С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
21 дек 2018, 10:00, 6477 прочитания

Дневниците на ултрабегачите

Свръхдългите бягания са култура, която увлича хиляди хора и в България

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Свръхдългите или ултрадългите бягания (галено наричани просто ултра) са състезания, по-дълги от маратон (42.195 км +), които вече увличат хиляди хора и в България. Заради ентусиазма на клубовете, които организират такива състезания в страната - сякаш само и само да изтъкнат с красотите на своя край, картата на ултрамаратоните разхожда бегачите из най-живописните природни забележителности от пролетта до късната есен, а маршрутите стават все по-добре отъпкани. Само за тази година в най-дългите дистанции на петте големи състезания "Витоша 100", "Пересенк ултра", "Трявна ултра", "Пирин ултра" и "Каньон крийк" финишираха близо 700 души, а още няколко пъти по толкова избягаха трудни планински състезания и пясъчни маратони.

Без да са професионални атлети, българи триумфираха и на престижни стартове по целия свят и постиженията им са повод за еуфория във вече немалкото бегаческо общество. За няколко години ултрамаратонът се изгради като култура и показа, че може да носи само ползи - за местата, през които преминава (включително икономически), и за хората, които избират да са активни в спорта.


Много от няколкото хиляди ултрабегачи в България имат своите приключения и разкази за преживяванията по трасето. В следващите страници ще прочетете няколко лични истории за трудностите, волята, човещината и успеха в едно свръхдълго бягане. Препечатваме ги с разрешение на авторите и (за съжаление) със значителни съкращения.


"В един момент чух газене на листа и пукане на клонки..."

Светослав Маринов,
"Трявна ултра" 2018
141 км, Стара планина




Поради големия интерес реших да седна да опиша набързо най-вълнуващия за мен момент покрай "Трявна ултра" 2018. По стечение на обстоятелствата това не беше стълбичката при награждаването - не че ме награждават често.

Място и време на събитието - около 9:45 ч. Сутринта на километър 29 след старта. С Краси Жеков кротко си лазехме нагоре, достатъчно огрухани и вече мълчаливи, очаквайки най-накрая тоя зор да свърши. В един момент чух някакво газене на листа и пукане на клонки откъм дерето, леко пред нас вдясно. Както описах, нямаше видимост и помислих че може някой от "нашите" да е получил "контракции" или още по-зле - "разкритие", и е решил да уважи следващите го, отбивайки встрани от трасето.

В следващия миг на около 5 метра пред нас и метър по-високо (заради баира) откъм дерето, весело подскачкайки, изникна огромният "добитък". По моя преценка туловището й бе като на крава. Останах гръмнат. Абсолютно не съм допускал, че мога да видя мечка. Аз се втрещих, а Краси зад мен успя да каже "Мечка" Като се замислих по-късно, уточнението му бе малко излишно.

Чутурата й беше колкото табуретка. В следващия миг отвори уста и изрева с такава ненавист срещу нас Имах чувството, че от нея ще излезе лигаво извънземно и ще ни направи на домашна лютеница – eдросмляна!!! Ревът продължи, а тя се завъртя на място с убийствена пъргавина. Изстреля се обратно надолу в дерето, чупейки клони и ревейки неистово.

За пръв път бях без звънче. Смених раницата преди състезанието и понеже тази година бе препоръчително, но не и задължително, просто ме домързя да го сложа. Определено извадихме страхотен късмет. Ако беше хукнала към нас, нямаше нужда нито да ни яде, нито да ни дере, нито да ни гъделичка. Просто щеше да ни смажe.

"Не можех да дишам от бързане, но краката ми отказваха да спрат"


Фотограф: Силвия Петрова


Мая Танева
"Персенк ултра"2018
160 км, Родопите

Първа при жените

Сънувах, че съм спечелила "Персенк". Оказа се, че не съм сънувала.

Знаех пътя към Югово. Но това не ми попречи да се изсипя два пъти върху него. Без поражения... Не обичах тези пътеки, трудно е да се тича по тях – големите подвижни камъни превръщаха всяка по-бърза крачка в риск от падане или изкълчване...

На Орехово (63.6 км) сложих сухи маратонки и се разделихме с Констанца - всяка щеше да посрещне изгрева си другаде. Аз нетърпеливо чаках моя. Исках да го запечатам и да го подаря на един човек. Днес беше нейният ден... Но беше рано да й се обадя.

Спусках към хижа "Персенк" (94.6 км) замечтано, зареяно и разсеяно... Посрещнаха ме като победител – Меги, Стан, Влади, Коцето и другите, ме прегръщаха и се надпреварваха да ме обработят бързо-бързо в бокса, за да ме изритат с нова начална скорост, защото съм била стопила разликата с първата на 15 мин... Има-няма още 66 км, нищо не се знае...

Приятно спускане и жестоко изкачване към "Митницата". На два пъти губих маркировката. По някое време зад мен се появи Нели, и тя се беше се губила. Започнахме спускане, но Нели поизостана. Това не е нещо, което ме зарадва, не изпитах злорадство. Тук няма лицемерие. Това са много километри. Всичко се случва. На всеки.

Зад мен се появи жена. Антония Григорова! Царицата на Ком - Емине! Не можах да я снимам, бях заета да й се възхищавам. Пожелах й успех, а тя в отговор ми каза: "Ти си първа, нали? Давай! Настъпи надолу!" Та мога да се похваля, че съм тичала няколко минути зад звезда...

Виждах Орехово, не можех да дишам от бързане, но краката ми отказваха да спрат. Направо летях. Влязох в пункта (115 км) под аплодисменти. Изпих един хидратин и преоблечена и преобута, се засилих към софрата, защото трябваше да ям. Тогава пак чух името си. Родителите ми, децата ми, близките ми! Невероятни, лъчезарни, искрящи от обич, бяха дошли специално за мен!!! Да ме прегърнат, да ме мотивират, да ме подкрепят! Загубих разум! Треперех от емоции. Прословутият стръмен безкраен убийствен баир след Орехово ми се стори кратък и полегат.

Пресякох финала в аплодисменти и викове на тези, които ме чакаха!

Успях! Не знам как, но успях! Щастлива съм! Тичах без болка. Не знам от какво съм направена. Нямам мускулна треска.. Нищо, което дори да подскаже, че съм минала 160 км на бърз ход, без почти да спра... Можеш да избягаш разстоянието за удоволствие, за победа, за слава, за собствен рекорд или самодоказване, можеш да избягаш от тъмното, можеш да преодолееш дори страха си да не разочароваш тези, които вярват в теб... Но колкото и бързо и колкото и далече да тичаш, не можеш да избягаш от най-големия и най-черния си страх – да не изгубиш хората, които обичаш... МАМО, честит рожден ден! Обичам те!

"Усещах как заспивам и се събуждам от залитане"

Христо Цветков,
"Спартатлон"
247 км, между Атина и Спарта в Гърция
второто най-бързо време на българин в състезанието



Фотограф: Капитал

"Спартатлон 2018" е в историята и както подсказва снимката, успешно целунах (с притеснително голямо удоволствие) стъпалото на статуята на Леонид, с което затворих най-голямата глава от историята на бегаческите си премеждия досега.

Преди година по това време, бях започнал да се ядосвам на себе си, задето участвах по състезания с минимална подготовка и все не се справях по начина, по който исках. Тогава реших, че искам да проверя докъде ще стигна, ако се фокусирам изцяло върху ултрамаратоните.

Изчетох всичко, което можах да намеря по въпроса - не искам да се хваля, но стигнах до трета (!) страница на Google. Започнах да пропускам концерти, събирания и рождени дни и вместо това да запълвам свободното си време с тренировки и въпроси в духа на "Какво правя сам в Борисова тази вечер, при -10 градуса, като си имам Мимето и приятели, които пият бира, някъде на топло?".

Спартатлонът винаги започва преди изгрев (7:00) в последния петък на Септември и тазгодишното издание не беше изключение. В 6:30 мястото пред атинския Акропол вече гъмжеше от хора и съпорт екипи, които трескаво се снимаха, преобличаха, облекчаваха и коментираха лекия ръмеж, който скоро очаквахме да се засили.

Пунктът в Немеа (123 км) отбелязва средата на дистанцията и според разбирачите - началото на истинското състезание. Стигнах там в 19:25, което беше цели 35 мин. под графика. Четвъртият етап редуваше качвания и спускания, които в комбинация с падналата нощ и насъбралата се умора щяха да ме сдухат, но това го бях предвидил и го очаквах. Към 20:00 дъждът рязко премина в порой и малко след това якето ми започна да пропуска.

Мокър до кости, в студа и тъмницата, а най-близката среща със съпорта щеше да е след повече от час. Трябваше да избедствам 8 км порой до Лиркия (148 км) - където пак можеха да ме пресрещнат и се надявах да са намерили чувал за боклук, в който да изрежат дупки за ръце и глава. Неволята ме принуди да питам съпортите на други бегачи за резервен дъждобран. Един от тях ми даде собствения си и съжалявам, че не запомних името и държавата му, понеже без него може би нямаше да завърша.

Като се изкачвахме, на места се усещаха резки застудявания и не ми се мислеше какво ще става на върха. Имах обаче един скрит коз - в този момент беше 23:45 часа, 28 септември. Познайте кой има рожден ден на 29 септември? Да, същият! В 00:00 бях на малко повече от километър от пункта, мизерствах в пороя и си пеех на висок глас: "Happy Birthday to me, happy birthday to me, какво правиш тук, бе кретен, в какво се за-бър-ка?"

На Алеа се дотътрих с вече 12 мин. изоставане от графика, в 5:30 сутринта. Оттам започват последните 50 км, които пряко и преносно са ходене по мъките. Усещах как заспивам и се събуждам от залитане. Спомних си история от миналата година - състезател заспал и паднал, спукал си главата. Притесних се и започнах да си говоря сам, да си пея. Измислях си песни, в които римувах "тук" с "облаци" и това ми се струваше правилно.

На 203 км, на някакъв случаен пункт, по пътя към върха, се принудих да използвам другото си скрито оръжие - кафето. Никога не бях пил кафе и знаех, че първия път ще усетя ефекта му силно. В чаша горещ чай (защо?!) ми сложиха 1 лъжица кафе на прах и честно, ако това пият хората на закуска всеки ден, не знам как още са живи.

На 2 км преди финала, от последния пункт, взех знамето и оставих излишния багаж. Малко по-натам направих прословутия десен завой и видях в далечината знамената и статуята на Леонид. Няма да крия, пуснах една сълза, колкото да не е без хич. Цяла година си го представях този момент и дори гадното време не можа да го развали напълно. Останалото го има запечатано на видео.

"Спусках се към пункта и не знаех може ли вече да си поплача, или още е рано"

Анета Ралчева,
Swiss peaks
360 км в Швейцарските Алпи



Фотограф: Капитал


След като за втора поредна година ударих греда в томболата на Tor des Geants, реших, че не ми се чака повече и искам да пробвам ще мога ли да направя повече от 300 км наведнъж. Пирин Галов се беше записал за Swiss peaks (360 км, 25 500 положителна денивелация) и - не мога да кажа без много да му мисля, защото всъщност много го мислих, скочих и аз в тъмното.

Заставаме на старта. Човек с микрофон говори на френски. Оглеждам се - всички изглеждат стари пушки. Обветрени лица, добра екипировка, малки раници. Почти нямам спомен от първите километри. Времето беше просто прекрасно. Темпото - добро. Постепенно си намерих мястото в тълпата според собствения ми ритъм.
Километър 260. Навлязох в една долина с нещо като малко селце от две къщи и половина. Заля ме безмерно спокойствие, онази свещена простота на битието. Дори не знам успях ли да си тръгна оттам. Въздухът миришеше на есен, на прясно нарязани дърва, на мокра кучешка козина... Стоях. Гледах. Дишах. И мълчах.

Col de Susanfe, 2498 метра. Снимах и беше време да тръгна надолу. И тогава изведнъж се спусна мъгла. Дори може и да не беше мъгла, а облак. Бях направила няколко крачки напред, за да търся следващия флаг от маркировката, когато видимостта изчезна напълно. Обърнах се назад и с ужас открих, че не виждам стълба, от който тръгнах току-що. Бавно закрачих назад и, слава богу, го намерих. Ами сега? Какво да правя? Задуха доста силен вятър, но не исках да се бавя с обличане.

Отново тръгнах бавно, но дали това е напред? На ръб ли съм? Колко е тесен? Накъде да вървя? Отново се върнах и започнах да мисля. Леле, тук ще си замръзна, ако бързо не измисля нещо. Да видим с какви материали разполагам - щеки и челник. И развих бурна инженерна дейност. Лягах така, че краката ми да опират в стълба, това е 1.60 метра, протягах ръце - стават 2 метра, после слагах едната щека на земята пред мен - още 1.10, лягах пак в цял ръст след нея пак протягах ръце и поставях втората щека +1.10, после пак аз - 1.60, и с протегнати напред ръце светех в тъмното да видя отблясък от маркировка. След първото "протягане" се върнах до стълба и направих второ - леко изместено вдясно на около 5 градуса, после трето, четвърто...

Повтарях си - тук няма крави, не са изяли маркировката, вятърът не е толкова силен, не е отлетяла, ще я намериш... Не помня кога видях първото флагче, но беше след поне 20 минути. УРА! Не така. УРРРРАААААААА! Следващото го видях доста бързо, а след още десетина излязох от облака. Заспусках се към пункта по гадните камъни и не знаех може ли вече да си поплача, или още е рано.

По тъмно, някъде към 21:50, влязох в Bouveret. Цялата бях изтръпнала и особена тържественост на момента не усетих. Бягах по тъмните улици, някакви хора край мен ми пляскаха, постепенно се приближавах към финиша. Нямаше НИКАКВА светлина, нито прожектори, нито музика, нито каквато и да е сигнализация къде е краят на трасето. Включих си интернета и написах на децата без грам емоция в мен – финиширах.

След няколко минути пред мен изникна ведър младеж. Какво правиш? Финишира ли? Защо стоиш тук в тъмното? Отивай да спиш! Отивай да се къпеш! - избълва той сто думи в минута. В банята, докато топлата вода се стичаше по лицето ми, сякаш се размразих и проумях. Направих го. Направих го. Направих го. Шепнех сама на себе си. Сбъдна се. Изминах 360 километра. О, боже мой!

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 1912 прочитания

Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание

Учителката от СОУ "Ангел Кънчев" в Русе Ралица Матеева пред "Капитал"

13 сеп 2019, 2658 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Планината, която още ражда хора

Смолян доказа, че когато има желание, има и начин българското образование да просперира

Още от Капитал
Сбогом, кабели

Първите дошли в автосектора се изнасят първи към по-евтини дестинации

Внимавай с Aliexpress

Кои са най-честите рискове при покупки от китайската онлайн платформа

Мавродиев, който назначи Мавродиев, който вдигна заплатата на Мавродиев

В явен конфликт на интереси директорът на ББР се е избрал да управлява дъщерни дружества и е увеличил възнаграждението си

Климатично северно сияние

Как Финландия ще стане въглеродно неутрална до 2035 г.

Книга: "Истории от 90-те"

Сборникът "Истории от 90-те" дава поглед към размирното десетилетие без излишна сантименталност

Пчелен опит

Пчеларството става все по-разпространено хоби сред градските хора

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10