Невидимата кука: Скритата икономика на пиратите

Илюстрация Увеличаване Автор: Капитал Смаляване

Моят призив към вас е да разсъждаваме трезво и да подкрепим един храбър мъж, който със своята преценка и смелост е най-подготвен да защити тази общност и да ни предпази от опасностите и бурите, както и от фаталните последици на анархията...

Думите са произнесени през 1719 г. от член на екипажа на пиратския кораб "Роял Роувър". Те са в подкрепа на кандидатурата за капитан на Бартоломю Робъртс. Така, донякъде изненадващо (все пак той е направен пират насила и е на кораба едва от шест седмици), започва историята на един от най-легендарните капитани на пиратски кораб – Черният Барт. "Протоколът" на пиратите след избора обикновено включвал много ругатни, наздравици и обичайния тост: "Война срещу целия свят!"

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Тази история е колкото интересна, толкова и объркваща за съвременния човек. Защо, събрани на едно място, най-кръвожадните бандити на своето време решават да се управляват демократично? Само си представете: пиратите имат конституция; гласуват за капитан и могат във всеки момент да го свалят от власт; имат строги правила за разпределяне на печалбата; имат осигурителна система, ако някой понесе тежки травми; имат правила за употребата на алкохол, хазартът им е забранен и т.н. И всичко това е дело на най-закоравелите престъпници в един не съвсем правдив свят.

През последните години с темата се захваща икономистът Пийт Лийсън**. Той използва инструментариума на икономическата теория, за да обясни на пръв поглед необяснимото.

Златният век



Т. нар. златен век на пиратството обхваща периода от средата на ХVII до 30-те години на ХVIII век. Започва с буканиерите на Карибите (тук попада и небезизвестният сър Хенри Морган), които нападат предимно испански кораби, и завършва с най-митичните години за пиратството между 1716 и 1726 г., непосредствено след края на Войната за испанското наследство. Това са годините на Едуард Тийч (или "Черната брада"), Джак Рекъм (или "Калико Джак"), Едуард "Нед" Лоу и вече споменатия Бартоломю Робъртс.

Около 20-те години на ХVIII век броят на пиратите във водите на Карибите, Атлантическия и Индийския океан достига 2-3 хиляди души. Екипажът на един пиратски кораб наброявал средно 80 души, което е сериозно число на фона на един нормален търговски кораб – средно около 15-членен екипаж. Най-внушителен екипаж от близо 300 пирати командвал Черната брада на борда на легендарния кораб "Отмъщението на кралица Анна".

Причините пиратството да придобие такава популярност в тези години са различни. След края на войната много опитни в морето и смели мъже остават без работа – във военните години Кралският флот наброявал близо 50 хил. моряци, а в годините след войната бройката спада до около 13 хил. Единствената алтернатива за тези хора били търговските кораби, където се обричали на мизерна заплата и пълен произвол на капитана. Един моряк можел да спечели поне 100-кратната си годишна заплата на търговски кораб, ако избере пиратството – в някои случаи за това е бил достатъчен един-единствен удар. Думите на Черния Барт са красноречиви: "В почтена служба има мизерни провизии, ниски заплати и тежка работа... А в това – изобилие и охолство, лекота и удоволствие, свобода и власт... Кой не би направил този избор, след като единственият риск, в най-лошия случай, е да отправи един-два кисели погледа пред бесилото. Не, не, весел и кратък живот, това е моят девиз." Ето така прави своя избор на пръв поглед нормален човек. Робъртс не говори за идеали и морал, а просто избира между наличните алтернативи – претегля ползите и насрещния риск и се превръща в легендарен пират***.

Правата и демокрацията

Възможността за бърза печалба в морето е силна мотивация за пиратите, но не бива да се пренебрегва ролята на капитана (и съответно на моряка). Сведенията са категорични, че произволът от страна на капитаните на търговските кораби спрямо собствените им моряци е бил жесток. Пиратът може и да е живял сред убийци, но е имал повече права и е бил по-защитен от собствения си капитан, в сравнение с моряците на търговските кораби. Това е странно, но тук в помощ идва икономиката.

Става дума за класическо проявление на т. нар. проблем "принципал - агент". Това са предизвикателствата пред мотивацията на една страна ("агента"), когато от нея се очаква да свърши нещо от името на друга страна ("принципала"). Този проблем има много измерения: например, когато стоите в офиса и гледате екрана си, но на практика не работите или просто сърфирате в социалните мрежи. Колкото по-малко стимули имате да се напъвате (например заплатата ви е фиксирана и няма голяма вероятност да ви уволнят) и колкото е по-нисък контролът от страна на работодателя (имате собствена стая, сърфирането не се следи и нямате някакви срокове за работата), толкова е по-голяма вероятността да си давате повече почивка.

Представете си сега, че принципалът е някъде на сушата, а агентът е сам в морето за няколко месеца. Как да го мотивираме? Разбира се, на търговските кораби няма как да присъства принципалът – тези пътувания често били финансирани от няколко търговци, които са имали и други планове, различни от алтернативата да рискуват живота си в морето. Те обаче знаели, че без контрол едва ли ще има резултат, а е много вероятно и просто да не си видят повече кораба. Затова често решението било да се даде част от печалбата (правейки го на практика акционер в начинанието) на капитана (доверен човек, а често и роднина), който получава пълната власт на кораба по време на пътуването и отговаря за мотивацията на моряците. Това решава проблема с мотивацията, но създава друг – някъде в морето (далеч от законите и правилата) има капитан с пълната власт да прави каквото си поиска с екипажа. По смисъла на думите на лорд Актън**** всяка власт води до злоупотреби с нея, а абсолютната власт води до крайности. На търговските кораби нямало и помен от равенство – винаги имало храна за капитана, докато членовете на екипажа често оставали гладни. Наред с това има сведения за всякакви посегателства, включително насилвания и убийства. Немалко пирати са използвали последните си думи пред бесилото, за да опишат точно това отношение на търговските кораби и последвалото изкушение да станат морски разбойници. Подобен проблем с мотивацията на пиратските кораби липсва. Там няма собственици някъде на сушата. Всички пирати имат интерес тяхната компания, плаващият кораб, да успее и да бъдат печеливша. Те са на практика равни, всички рискуват живота си и съответно разделят печалбата помежду си. Те нямат нужда от диктатор, а от капитан. За много неща се е гласувало: например накъде да се отправи корабът. Когато трябва да се взимат бързи и съдбоносни решения (в битка), властта на народа (екипажът) се предава на главнокомандващия (капитана). Те му се подчиняват, а след битката могат да му търсят отговорност за евентуални неадекватни решения. Тази демокрация не е наложена на пиратите, тя е естествен резултат от тяхното странно начинание.

Конституция и разделение на властите

За да функционира тази демокрация, пиратите имали собствена конституция – пиратски кодекс. Той изисквал единодушно съгласие и се формирал преди отплаване, тоест всеки несъгласен е можело да си тръгне и да потърси щастието си другаде. Кодексите били кратки, но обхващали всички важни аспекти за успеха на пиратското начинание (виж карето). Интересно е, че в този вид документи е имало и нещо като фискално правило, тоест всички благинки за пиратите (било то свежа храна или обезщетение при осакатяване) били под условието, че ще има плячка. Известното правило no prey, no pay (без плячка няма възнаграждение) почива именно върху този принцип.

На пиратските кораби имало и разделение на властите. Капитанът получавал пълна власт по време на битка, но друг член на екипажа, т. нар. квартирмайстер (също избран), се грижил за разпределението на плячката и провизиите, разрешаването на спорове между пиратите и т.н. Забележете разделението на властите: капитан – главнокомандващ, притежава върховна власт по време на битка; квартирмайстер – отговаря за справедливостта на кораба; пирати – равни помежду си, могат да упражнят директна демокрация.

Всички сведения сочат, че морските разбойници били изключително чувствителни към всеки опит за злоупотреба с власт. Това провокирало както строги наказания като изоставянето на злоупотребили капитани на самотен остров, така и детайлни правила в ежедневието, например квартирмайстерът наглеждал готвача дали слага на всички поравно. За да са сигурни, че техните избраници не злоупотребяват, някои екипажи имали правило плячката да не се заключва, за да имат постоянен достъп и съответно контрол. Класически "пиратски" пример за прозрачност, що се отнася до разпореждането със собствеността на дадена общност. Не случайно и печалбата сред пиратите била разпределяна сравнително поравно, въпреки специалните задължения и отговорности на някои членове на екипажа. Разликата в печалбата между най-високата позиция (капитана) и най-ниската такава (обикновения пират) била двойна, което по стандартите на всяка компания е сериозна уравниловка. Нормално – не само, че рискът за всички бил еднакъв, но и неравенството би било предпоставка за социални конфликти, които биха провалили начинанието на пиратите. Така, въпреки че били кръвожадни убийци, те установили равенство и справедливост във взаимоотношенията си. При конфликт между двама пирати не капитанът, а квартирмайстерът играел ролята на медиатор. Ако не се стигнело до решение, се организирал дуел с огнестрелно оръжие, но на суша – никой не искал да се стреля безсмислено на кораба. Управлението на пиратите било стриктно, тъй като нямало кой да им наложи правила отвън. Както ги описва историкът Патрик Прингъл, "пиратите нямали наложена дисциплина, затова имали самодисциплина".

"Веселият Роджър"

Всеизвестният флаг на пиратите "Веселият Роджър" често се възприема като поредната ексцентричност, но всъщност той си има своята роля. При това положителна - както за пиратите, така и за жертвите. В икономиката подаването на сигнал (информация) и изграждането на репутация са изключително важни. Основната цел на пиратите не са били убийствата или мъченията, а печалбата. Най-добрият вариант за тях бил жертвата да се предаде без бой – взимат плячката и минават без никакви поражения (максимум приходи и минимум разходи).

"Веселият Роджър" на практика бил сигнал към жертвата: "Имате си работа с пирати, нямате шансове, предайте се кротко и ще живеете." Морските разбойници били изключително последователни в изграждането на тази репутация – за всички предали се имало пощада, за оказалите съпротива – смърт. Ако пиратите просто убиваха всички свои жертви, то флагът нямаше да работи – защо да се предаваш, ако така или иначе ще те измъчват? Напротив, пиратите били брутални само при съпротива и правели всичко възможно това да се разчуе, за да бъде посланието им съвсем ясно разбрано. Отново думите на историка Прингъл - "те умишлено популяризирали тази политика, която била толкова успешна, че рядко им се налагало да убиват".

Справедливост и толерантност?

И все пак пиратите са известни със своите мъчения и жестокост. Основните причини да се стигне до такива крайности били три: да се извлече информация за скрита плячка; да се накажат тези, които ги преследват или са обесили други пирати; да се накажат капитани на търговски кораби, злоупотребили с власт. Първите два мотива са логични (те отговарят на желанието им за повече печалба и повече страх, съответно по-малко проблеми), но третият е интересен. Пиратите раздавали някакъв вид бандитска справедливост. След превземането на кораб те разпитвали екипажа за отношението на капитана и можело да се стигне както до мъчения, така и до възнаграждение за добри капитани. Същността на тяхното начинание принуждавала пиратите да бъдат и толерантни. Повечето били такива по собствено желание, а не насила – пиратската професия била достатъчно опасна и без хора на борда, готови да въстанат за живота и свободата си. Представете си какво би било тяхното поведение в някоя напечена битка. Това била причината на пиратските кораби да има и чернокожи, равни с всички останали. В екипажа на Черния Барт има данни за поне 80 чернокожи пирати (с право на глас). Това се е случило повече от 100 години преди робството да бъде забранено в западния свят. Причините морските разбойници да забравят за предразсъдъците и робството не били в техния морал, а в желанието да спечелят повече.

Някои изводи от историята

Всичко написано дотук не трябва да хвърля твърде много романтизъм върху историята на пиратите. Те си остават бандити и убийци, които са вършили страховити дела и неслучайно са провъзгласени за "врагове на човечеството". И все пак пиратите са съумели да изградят едно демократично и справедливо общество помежду си, и то не за друго, а за да бъде тяхното начинание печелившо. Нещо повече, мотивът им за печалба е довел и до някои ползи за обществото – било то изоставянето на предразсъдъците и робството или наказанието на злоупотребили капитани на търговски кораби.
Забележете, че пиратското общество съвсем не е било някаква демокрация на работниците (или друг вид социализъм), а точно обратното – общество на предприемачи. Всички са били акционери и всички са поели риска от неуспех. Провалът на тяхното начинание означавало смърт в битка или на въжето, без какъвто и да е било спасителен план (bailout). Пиратите са установили абсолютно доброволно всички правила помежду си, а историята им потвърждава, че са останали верни на своето мото - "Весел и кратък живот".

Из пиратски кодекс на Бартоломю Робъртс (1721) - Всички има право на глас; равен достъп до свежи провизии и алкохол; при недостиг може да се гласуват икономии; - Всеки да бъде викан по ред при представяне на плячката; ако някой ограби "компанията", се наказва с изоставяне на самотен остров; ако ограби от друг пират, се наказва с изоставяне на населено място, но такова, на което ще срещне сериозни неприятности; - Никой да не играе на карти и залага на зарове; - Светлините и свещите да бъдат изгасени в 8 часа вечерта; ако някой от екипажа има желание да употреби алкохол след този час, трябва да го направи на палубата; - Всеки трябва да е готов за служба и да поддържа оръжията си чисти и готови за употреба; - Момчета и жени не се допускат на кораба; ако някой съблазни жена и я качи на борда дегизирана, наказанието му е смърт; - Всеки напуснал кораба по време на битка се наказва със смърт или изоставяне на самотен остров; - Без сбивания на борда; конфликтите се решават в дуел на брега; - Никой не може да напусне пиратството, преди всеки да спечели хиляда паунда; ако през това време някой изгуби крайник или остане инвалид, той получава обезщетение от общите запаси; - Капитанът и квартирмайстерът получават по два дяла от плячката; - Музикантите имат един ден почивка в седмицата.

*Петър Ганев е старши икономист в Института за пазарна икономика.
**Заглавието на текста е директен превод от книгата на Питър Лийсън "The Invisible Hook: The Hidden Economics of Pirates" (2009). То представлява игра на думи с "невидимата ръка" на Адам Смит. Пийт Лийсън е един от най-интересните и провокативни млади икономисти на нашето време, чиито последни изследвания са не по-малко любопитни от темата за пиратите – например тези за икономиката на обичаите и суеверията. Лийсън е професор по икономика в университета "Джордж Мейсън".
***Подобен "рационален" поглед към престъпленията чрез инструментите на икономикса (накратко ползи срещу насрещен риск) носи Нобеловата награда по икономика на Гари Бекер през 1992 г.
****Лорд Актън е известен британски историк и политик от ХIХ век. Негови са думите "властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно". Тук корумпира се използва в смисъл на всякакви злоупотреби с власт, не задължително водещи до финансова изгода.