С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
18 21 дек 2013, 13:03, 11880 прочитания

Соли Йозел: Рано или късно ще видим резултатите от протестите

Професорът по международни отношения от университета Kadir Has пред "Капитал"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Изглежда, живеем в ера на глобално недоволство - вълна от протести залива света от Бразилия до Тайланд, от Испания до България и от арабския свят до Украйна. Защо стигнахме такава точка на кипене?

Това наистина е глобален феномен. Общият фон е икономическата криза, която порази света Но във всяка държава отговорът е различен в зависимост от това кои групи от обществото са засегнати и недоволни. В Европа това е бунт срещу кризата и антикризисните мерки. И протестните движения като Indignados в Испания и подобните в други държави отразяват не само разделението север - юг в Европа между по-проспериращите и по-дисциплинирани страни на север и възприеманите като изоставащи от юга. Това е също и генерационна битка. Системата на социалната държава - заради самата си същност и заради демографията - дава предимство на старите и ощетява младите. И младото поколение се бунтува срещу това изкривено разпределение на ресурси в полза на старите.


Ако погледнете към САЩ, там се наблюдават две реакции на същия един и същ феномен - лошото разпределение на доходите, стагнацията на заплащането и свиващите се икономически възможности. Едната реакция е "Чаеното парти". Културно и социално това е един много десен отговор на глобализацията на световната икономика. Вторият отговор, който е ляв, е Occupy Wall Street. "Чаеното парти" размахва обичайното плашило в американския политически живот, социалната държава, и артикулира протеста си в стил - върнете си ни страната, не може всички тези черни, кафяви и всякакви да ни изтласкват. Докато при движението Occupy Wall Street виждаме нещо сходно с европейските протестни движения, включително в България - 25- до 35-годишни, добре образовани, завършили университети, живеещи в градове, чудещи се дали ще имат толкова добър стандарт като родителите си и как ще успеят да върнат студентските заеми, с които са платили образованието си. "Чаеното парти" успя да се организира политически, докато Occupy Wall Street на пръв поглед замря, но наскоро даде ляв кмет на Ню Йорк - Бил де Блазио.

Ето защо не бива да гледаме на тези протести като на отделни случки, моментни избухвания, а като на нещо, което е разположено в континуум и продължава. Рано или късно ще видим резултатите от тях.

На много места, включително в България, протестите сякаш нямат политическо продължение. Какво е нужно, за да премине енергията им в политиката?



Липсващото звено е, че няма пътека за преминаване от протести към политика. Почти навсякъде тези движения са без лица. Знаем ли кои са лидерите на протеста в Украйна? Кои са в Турция или в България? В някакъв смисъл това е и духът на епохата - виждаме колективни движения, в които хората не участват непременно като част от група, а като индивиди, които в този момент формират групата. Но това означава и че няма коридор, по който тази група да стигне до политиката.

Това, което се случва в САЩ, може би е особеност на американската система - там все още има двупартиен модел и ако работиш в рамките на партиите, в някакъв момент може и да успееш да се придвижиш напред. Точно това направи "Чаеното парти", те работиха в рамките на системата, за да си осигурят силна позиция в Републиканската партия, и я превърнаха в квазифашистка формация, което сега се обръща срещу тях. И дори примерът на Ню Йорк да не бъде повторен другаде, посланието на Occupy Wall Street - че не може 1% от населението да продължи да получава 22% от доходите, също влиза в политиката. В началото на декември президентът Барак Обама произнесе голямо обръщение, в която каза, че трябва да се води битка срещу неравенството и несправедливостта. Това беше първият път от много време, когато той излиза с ляво послание и прави ясно насочен коментар за нарастващото неравенство в Америка. Така идеите се разпространяват, макар да не намират моментално пътя към политиката.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

#EPIC WIN 26 #EPIC WIN

Някои странни неща (и други не чак толкова), по които България води класациите

31 дек 2013, 17692 прочитания

Графиките на 2013 г. 80 Графиките на 2013 г.

Кои са най-важните тенденции, които анализаторите следят

27 дек 2013, 24768 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Годината" Затваряне
Попкултурата на 2013 г.

Португалският инвеститор в българско стъкло

До пет години новият собственик на фабриките за бутилки и буркани в Пловдив и София - BA Glass, планира да вложи 400 млн. лв.

ПИК-ът на отровената среда

Очернянето на годеницата на кандидат-кмет на София от кафявия сайт "ПИК" за първи път породи консенсус сред политици, журналисти и PR-и за това какво НЕ е журналистиката

"Шпионският" скандал: 17 мига от есента

Разследването срещу лидера на Движение "Русофили" Николай Малинов изглежда повече като за предизборна вътрешнополитическа употреба, отколкото като реален шпионски скандал с Москва

Експериментът Бобов дол

В замрялото сърце на въгледобива е разрешено най-мащабното изгаряне на отпадъци на Ковачки

Изкуството, майна

Нощта на музеите и галериите се завръща в Пловдив (13-15 септември) със силно международно участие

Кино: "То: Част втора"

Сумата от всичките ни страхове по Стивън Кинг