Добре дошли в Чернобил
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал
Новият брой: Ало, Маджо

Добре дошли в Чернобил

Кукли на пружини - това е останало в детската градина

Добре дошли в Чернобил

"Капитал" направи репортаж от "зоната" с дозиметър в джоба

Петър ГАВРИЛОВ
57457 прочитания

Кукли на пружини - това е останало в детската градина

© ПЕТЪР ГАВРИЛОВ


Бусът спира. Униформен служител на КПП Дитятки, "входа" на чернобилската зона, без изненада надниква вътре, за да види кои са хората, тръгнали на този малко странен вид туризъм.

Забранено е да снимаме самото КПП и охраната, която сверява данните от паспортите ни с тези, които предварително сме пратили по мейл, за да получим разрешение да влезем в "зоната". Коментирам тези мерки с Андрей Курков, украински писател, който също отива да прави репортаж за Чернобил, града Припят и другите "забележителности" в района. Питам го, при положение че навсякъде проверките са подобни, как са успели самосьолите (самозаселили се хора, които са се върнали по родните си места след аварията) да се промъкнат. "Явно не навсякъде проверките са такива, усмихва се той. Освен това през гората няма кой да те спре, дори и с кола можеш да минеш някъде. КПП-то е за "цивилизовано влизане."

Първата ни спирка в "зоната"

е Залесие - голямо село, в което преди двадесет години са живели над хиляда жители. Сега пътят върви през обрасли дворове и изоставени къщи. В селото живеят две възрастни семейства, върнали се след аварията, казва нашият гид Сергей Иванчук. От цялата зона, чиято площ е 2600 квадратни километра, са били евакуирани 91 села и три града, или общо над двеста хиляди души. Тези сведения получаваме в офиса на "Чернобил интер информ" (ЧИИ) - агенция за международно сътрудничество и информация, част от Министерството на извънредните ситуации на Украйна (МЧС). Офисът на ЧИИ се намира в самия град Чернобил. От местния гид Сергей Чернов разбираме, че в шест села от зоната за отчуждение живеят общо около 350 самосьоли. Хората се връщали по различни причини - носталгия, невъзможност да свикнат с новите квартири или съседи, които считали, че ще се "заразят" от тях. В момента най-младият самосьол е на 49 години, а най-възрастният - на 93, казва Чернов. Той твърди, че всички са местни хора и че сред тях засега няма криещи се от закона.

Самосьолите се препитават, като отглеждат домашни животни и зеленчуци, ходят на риболов, събират плодове и гъби в горите. Местните твърдят, че от земеделската им продукция се взимат проби, и вярват, че е чиста. Според законите в Украйна обаче отглеждането на плодове и зеленчуци, както и събирането на гъби в "зоната" е забранено, още по-забранено е да се продават на пазара, но много хора считат, че в крайна сметка част от тази продукция стига именно дотам. Пребиваването на самосьолите в зоната също е незаконно и по тази причина те не съществуват за бюджета на Украйна. И все пак имат електричество, посещават ги фелдшери и лекари и за големи празници и за пазар ги карат с автобуси до някой голям град.

Далеч повече са работниците - около три хиляди работят в десет предприятия под шапката на МЧС. Те се грижат за всичко в зоната - транспорт, поддръжка на инфраструктурата, мониторинг на околната среда, почистване и т.н. Всеки работещ получава средно по 250 долара плюс съкратена работна седмица. Освен тях има още около

3500 работещи в самата чернобилска АЕЦ

Последният реактор на станцията спира окончателно през 2000 г., но все още има работа за вършене. (Малко известен факт е, че още през 1991 г. вследствие на пожар втори енергоблок на атомната електроцентрала е принудително спрян.) Извеждането на цялата АЕЦ от експлоатация ще продължи 40 години, в саркофага има повече от 160 тона радиоактивно гориво и отпадъци, а 800 могили с погребани радиоактивни отпадъци предстоят да се обработят отново. Това са само част от числата. Колко милиарда долара стоят зад тях е трудно да се пресметне.

Работещите в ЧАЕЦ живеят в построения през 1987 г. за тях град Славутич, докъдето всеки ден пътуват с влак. Те получават 3-4 пъти повече пари от останалите в "зоната".

Поради липсата на хора в последните 20 години природата се е развила значително. Чернов отбелязва, че са се увеличили популациите на вълци, орли, рисове и диви прасета. Били са пуснати и диви коне от порода "Пржевалски", които живеят на свобода и сега наброяват около шестдесет. От Беларус били докарани зубри, които обаче не се адаптирали и измрели.

След едночасовата лекция вече минава 12, а ние имаме право да сме в "зоната" най-късно до 17. Товарим се нетърпеливо в буса. Следващата спирка е Припят - построеният през 1970 г. за работещите в ЧАЕЦ град. Ново КПП бележи влизането в 10-километровата зона. Скоро минаваме покрай силно заразено място. Броячът в колата показва около 180 милирентгена, а според шофьора, ако слезем, ще скочи поне на 2000 милирентгена. Ние естествено не слизаме, а продължаваме към "призрачния" град. Междувременно разбираме, че бившите му жители могат да го посетят на всяка годишнина от аварията. Очаква се през тази година повече от 20 хиляди души да се върнат, поне за кратко, в дома си.

На входа на Припят ни очак­ва друго КПП, на чиято бариера някой е закачил табелка pripyat.com - малко иронично напомняне за интернет на място, където нито го има, нито има кой да го ползва. Бусът спира на пуст площад. Намираме се пред дома на енергетика, вдясно е бившият хотел "Полесие", а вляво се вижда надпис РЕСТОРАН. Преди аварията тук са живели 50 хиляди души, средната възраст е била 28 години, животът е бил по-хубав, отколкото на много други места в бившия СССР. Тук са работели хора от всички бивши съюзни републики, работата е била престижна, в магазините е имало повече стоки, отколкото в Киев. "Градът буквално е бил пълен с рози и деца", казва Сергей Чернов, докато вървим по тихите, засипани със сняг улици. Тук-там виждам графити и питам Курков кой може да ги е рисувал. "Кто-то", отговаря неопределено той.

Влизаме в детската градина. По пода се търкалят изпотрошени кукли и играчки, навсякъде има прах като от строителен обект, от леглата са останали само рамки и пружини, а по тях се виждат противогази, детски книжки и още кукли. Всичко, което би могло да се ползва, обаче е изнесено и вероятно закопано някъде - в дните след евакуацията започват първите случаи на мародерство. Властите се принудили да съберат всички заразени вещи и да ги изнесат от града. Затова и в квартирите няма почти нищо - голи стени, тук там изтърбушено канапе или печка. В детската градина обаче стоят снимките по стените. Фотоалбум е прекарал последните 20 години върху едно шкафче. Снимките са навлажнени и някои мухлясали, но все още са ясно различими.

Излизаме навън и газим през снега към другата "забележителност" на Припят - виенско колело, което е трябвало да бъде пуснато за 1 май 1986 г. Снимам мъртвите високи блокове, увенчани с гербове на мъртвия вече СССР.

Най-младият съветски град

Спира да съществува почти така внезапно, както е построен.

Надникваме в дома на енергетика - нещо като припятското НДК, където в една зала са нахвърляни стари лозунги, портрети на съветски вождове и други вехтории. После тръгваме към лунапарка. Започнало е леко да вали сняг, за който се мъча да мисля, че не е радиоактивен. Дозиметърът в джоба ми пищи гадно. Чернов си ходи спокойно и казва, че нормалната норма е 19-20 милирентгена, а апаратът се колебае около 80. Питам за кой път идва в града - отговаря, че не знае. Стигаме до спрялото виенско колело, правим снимки на блъскащите се колички и в този момент става ясно, че имаме малко време, ако искаме да видим реактора и някои от самозаселилите се хора. Желанието ми да отидем до училището и до речната гара (където на 26 и 27 април много хора се опитвали да се качат на корабче и да отпътуват извън Припят, без да подозират, че там радиацията е най-силна) се сблъсква с аргумента "няма време". Трябва да напускаме града, чиято съдба много напомня съдбата на Помпей преди две хилядолетия.

Товарим се отново на буса, спираме до една жп линия, за да снимаме ЧАЕЦ в "цял ръст" и след малко сме до саркофага на 4-ти блок, който гръмва в 1.23 сутринта на 26 април преди двадесет години. Повече от 600 хиляди души в Украйна, Беларус и Русия са участвали в ликвидация на последствията от аварията на Чернобилската АЕЦ и днес те са известни именно така - "ликвидатори". Близо десет хиляди войници са минали през покрива на съседния 3-ти реактор, откъдето с лопати изгребвали радиоактивни остатъци и ги хвърляли в разрушения 4-ти блок. Смяната на работата е била по 30 секунди на човек, след което те били предсрочно уволнявани и изпращани вкъщи. Много човешки истории са записани и на pripyat.com, където е поразителен разказът на един от вертолетчиците, "бомбардирали" реактора с торби с пясък и химикали, с които да спрат горенето и радиацията. На въпроса "вие знаехте ли какво става там и доброволно ли отивахте" той отговаря "и какво, като знаехме, че е опасно - няма да дойдат шведите или американците да ни поправят аварията".

Саркофагът е огромен - колкото десететажен блок. Още когато е бил строен с цел да се затвори реакторът обаче, е бил проектиран да издържи едва 20 години. Затова сега се строи ново укритие, което да погребе реактора завинаги. Казват ни, че обектът се наблюдава с камери и може да снимаме само саркофага, но не и останалите части на централата, която работела (?!) и затова било забранено. Моят аргумент, че снимането едва ли пречи на работата, както и че вероятно мога да намеря сателитни снимки с по-добра резолюция от моите, не предизвиква никакъв резултат и в крайна сметка се задоволяваме да фотографираме бетонната грамада, изградена буквално от здравето и живота на хиляди хора. И днес дозиметърът показва 30 пъти повече от нормата - около 850 милирентгена.

Ексклузивни снимки за www.capital.bg

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16
Цялата галерия

Пак скачаме в буса и потегляме към село Паришев, където ни очакват Михайло Тимофеевич и Мария Адамовна - самосьоли, които се върнали още през 1986 в родния си дом. Стопанинът има крепко ръкостискане и широка усмивка, която разкрива идеален ред златни предни зъби. Опитвам се да го накарам да са засмее отново (с моя руски надали е трудно), но така и не успявам да снимам сияйната му усмивка. Според Мария Адамовна още около 50 души живеят в Паришев, много от тях, като се върнали, намерили работа и затова останали. Тези, които не намерили, повторно напуснали зоната. Мъжът й, с който вече са женени от 50 години, е бил "ликвидатор" и е работел на баржа, която карала отпадъци. Когато обаче трябвало да му определят пенсията, нямал нужните документи и украинското НОИ му отпуснало само 370 гривни, а на нея - 303 гривни. За сравнение - един долар е пет гривни. Бабата разказва, че двама нейни близки са умрели от радиацията - работели като трактористи в района.

Когато Михайло Тимофеевич и Мария Адамовна се върнали два-три месеца след аварията, първоначално се криели от кръжащите вертолети, а когато милицията все пак научила и дош­ла да ги евакуира отново, Мария Адамовна отсякла -

По-добре ме убийте, аз оттук не мърдам

Не знам какво става с радиацията, отговаря тя на нечий въп­рос, който цели да разбере как са минали тези 20 години за нея и мъжа й. Още в град Чернобил гидовете са ни помолили да помогнем с нещо на самосьолите - ето защо оставяме средно по десет гривни на човек. Мария Адамовна вади домашна водка, хляб и месо от консерва. Пием на екс, по украински, за здраве, мезим с хляб и краставички и после се сбогуваме с домакините.

Пътят за "гробището" на машини в Росохи е наводнен, така че ще пропуснем да преброим колко хиляди от тях са изоставени, след като са свършили черната работа. Отиваме на пристанището, където правим последни снимки на изоставени катери и баржи, около които нивото на радиация все още е много високо. Следва най-неразбираемата част от нашия тур в "зоната" - обяд в "Чернобил интер информ", който отнема почти час - време, в което можеше да поснимаме още от мрачния пейзаж наоколо. В пет без нещо служителят на КПП Дитятки завира един дозиметър в купето, установява, че не си носим радиоактивни сувенири, след което напускаме благополучно мястото на най-голямата промишлена катастрофа за изминалия век.

Полет над припятски гнезда
Автор: ЕЛЕНА ФИЛАТОВА
Тук никой не скача в басейни
Автор: ЕЛЕНА ФИЛАТОВА
Мария Адамовна - 20 години в "зоната"
Фотограф: ПЕТЪР ГАВРИЛОВ

Бусът спира. Униформен служител на КПП Дитятки, "входа" на чернобилската зона, без изненада надниква вътре, за да види кои са хората, тръгнали на този малко странен вид туризъм.

Забранено е да снимаме самото КПП и охраната, която сверява данните от паспортите ни с тези, които предварително сме пратили по мейл, за да получим разрешение да влезем в "зоната". Коментирам тези мерки с Андрей Курков, украински писател, който също отива да прави репортаж за Чернобил, града Припят и другите "забележителности" в района. Питам го, при положение че навсякъде проверките са подобни, как са успели самосьолите (самозаселили се хора, които са се върнали по родните си места след аварията) да се промъкнат. "Явно не навсякъде проверките са такива, усмихва се той. Освен това през гората няма кой да те спре, дори и с кола можеш да минеш някъде. КПП-то е за "цивилизовано влизане."


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

10 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Делото „Чернобил“

Делото „Чернобил“

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK