Попълвам и двете онлайн форми и чакам отговор, който пристига малко по-късно от SoloEast Travel. От тях разбирам, че заради годишнината от аварията турове през април няма да има и единственият ми шанс е 27 март 2006. За април властите не издавали допуски за зоната предвид на големия брой чужди делегации, които се очаквали, и украинци, които ще посетят местата, които са живели заради кръглата годишнина. "САМ Травел" не си правят и труда да ми отговорят на мейла и така единственият ми шанс остава SoloEast, които обаче искат почти незабавно потвърждение, че в понеделник, 27 март, ще съм в Киев.

Давам потвърждение предварително, макар че Украйна е една от малкото останали страни в Европа, които искат визи от българи, а такава аз нямам. Ваденето на туристическа виза е съпроводено от купуване на туристически ваучер от агенция, която са ми продиктували от украинското посолство. Ваучерът, който прави визата една идея по-близка, струва 20 долара - ако нямаш бизнес партньор или човек, чийто адрес да дадеш в Украйна, тези пари са неизбежен разход. След кратък сблъсък с украинската задгранична бюрокрация, намираща се в Овча купел, чакане около 3 часа и разходка до банков клон (таксите за визи не се плащат в посолството), получавам обещание, че след два дни ще получа експресна украинска виза. Тази експресност струва 70 долара, при 35 за нормална виза, която се издава в петдневен срок. Тук може би е мястото да се каже, че в Украйна предпочитаната валута са щатските долари - цените се смятат в долари и всичко е в долари, или в украински гривни.

Вече на място в Украйна разбирам, че туроператорска агенция не е единственият начин за влизане в град Припят и в Чернобил, но със сигурност няма друг преди началото на месец май. Принципно модераторите на pripyat.com организират посещения и изваждане на разрешителни, но за целта е нужно да се планира посещение по-отрано, както и всъщност да се зап­лати за транспорта до Чернобил, който се намира на около 130 километра на север от Киев.

Пристигам в Киев на 26 март. На следващия ден в девет сут­ринта отивам на уговорената среща пред хотел "Радисън", където научавам, че групата ни се е увеличила на 4 човека и съответно цената е паднала до 175 долара на калпак. Запознаваме се и докато проверяваме дали всеки си носи паспорта (проверяват ги на КПП-то), установявам без изненада, че останалите трима също са журналисти - един швед, една чехкиня и един украински писател, който пише репортажи за чужди издания като фрийлансър. Явно цената на еднодневен тур и интересът към подобни места привлича само "професионални" туристи като нас.

Водачът ни и собственик на агенцията е Сергей Иванчук - нисък, светлорус и с ясно отчетлив американски английски. Той така и не отговаря еднозначно на въпроса колко пъти месечно посещава зоната и колко туристи води в нея.

В цената на тура влиза... обяд в офиса на ЧИИ. Той е след цял ден обикаляне в околността. Преди това долепяме длани до уред, който мери радиацията на тялото. За всички нас успокояващо светва бяла светлина и сядаме на отрупана маса, от която аз помня варенники (варени тестени хапки с месо в тях) и водка "Житомирская", която пием на екс. Въпреки споделения на глас въпрос откъде идват продуктите, апетитът на всички е зверски. По време на обяда става ясно, че в последния месец около 420 човека са посетили Чернобил, без да броим евреите поклонници, които не се интересуват от АЕЦ, а идват заради някакви свещени места в околността. Ако нещата продължават със същите темпове, столовата, в която ядем, може спокойно да се превърне в ресторант, който надали ще е празен в близко бъдеще. В 17 без 15 (17 часа е крайният час на посещението) трябва да излезем през КПП-то и дозиметърът да е показал, че не сме си взели нищо радиоактивно за спомен. За Сергей ние сме поредната тръгваща си група в бизнеса му, за нас той е човек, когото едва ли ще видим пак.