Библиотека BULGARIA
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Библиотека BULGARIA

Библиотека BULGARIA

За българската следа в световната литература

11159 прочитания

© Капитал


Казабланка, Мароко. Хъмфри Богарт се приближава към рулетката и прави едва видим знак на крупието. И емигрантът от България, заложил кажи-речи живота си на игралната маса, печели. Неописуема радост, той и жена му ще си купят билети за Америка, обетованата земя. Преди това героят на Богарт на име Рик Рейн е разговарял с българската бегълка и тя му е описала безизходицата, в която са изпаднали с мъжа ù. Рейн решава да й помогне и за двамата отчаяни съпрузи престоят в "Бялата къща" (това значи името Казабланка) завършва с хепиенд.

Епизодът е от един от великите филми в историята на киното. "Казабланка" е обявен от Американската филмова академия за най-добрата любовна кинодрама на всички времена. През 1943 г. лентата печели "Оскар", а Хъмфри Богарт е номиниран за най-добра мъжка роля. Не получава наградата, взема я актьорът от австро-унгарски произход Пол Лукас за ролята си във филма "Стражът на Рейн".

Българи волтерианци

Никой не би свързал невзетата награда от Богарт с българската следа в "Казабланка". Освен може би Волтер. Ако френският философ беше жив, със сигурност щеше да каже, че тъкмо българите сме виновни. Не заради друго, а защото в иронично-философския роман "Кандид, или оптимизмът", в който Волтер се подиграва без жал на идеята на Лайбниц, че живеем в най-добрия от всички възможни светове, българите сме племе, което хич не си поплюва и подлага на всякакви зверства главния герой и неговата любима Кюнегонд. Кандид без малко да бъде опечен и изяден. Страданията на приятелката му са още по-големи: "българите дойдоха в нашия хубав замък Тундер-тен-Тронк, прерязаха гърлата на моя баща барона и на брат ми и съсякоха майка ми на парчета! Един мастит българин, висок  шест стъпки, виждайки как припадам от гледката, се нахвърли и ме изнасили, аз се съпротивлявах, но той брутално ме наръга с ножа, с който закла баща ми, и ето белезите по тялото ми и до днес... После един български капитан влезе и като ме видя окървавена, се вбеси и уби бруталния българин върху мен, но ме взе със себе си  като военнопленница и след три месеца ми се насити, та ме продаде на един евреин, трафикант на робини за Холандия и Португалия..." Начело на тази пасмина убийци и насилници стои крал Фридрих ІІ, негов прототип е пруският крал Фридрих Велики. Според някои изследователи Волтер "назначава"  пруския крал за български предводител не за друго, а да го уязви – Фридрих е хомосексуалист, а обидното френско гей прозвище bougre лесно се превръща в bulgare. Да не споменавам, че bougre също има български произход – така католиците наричали катарите, смятали ги за ученици на нашите богомили, пренесли книгите си чак до Каркасон, Южна Франция.

Омаяни снахи

Днес обаче като че ли наблюдаваме обръщане на литературната миграция. Вместо българи да са герои в творби, които се случват далеч от Балкана, западни писатели пренасят сюжета на романите си тук. Най-известни примери са "Историкът" на Елизабет Костова и "Ангелология" на Даниел Трусони (и двата издадени от "Сиела"). Причината – авторките са омъжени за българи: първата за компютърния специалист Георги Костов, втората за писателя Николай Гроздински, известен в САЩ като Николай Грозни. Двата брака толкова нашумяха покрай световната слава на "Историкът" и "Ангелология", че някои дори откриха "синдрома на българската снаха" – ожениш ли се за българин, прописваш с успех.

Ясно е какво освен съпрузите им е омаяло двете американки – мистичното за тях излъчване на земята ни, особено силно в Родопите, родина на Орфей. Елизабет Костова пише за неустоимата енергия на планината, когато Елена и спътниците ù прелитат над нея в търсене на Влад Цепеш, Граф Дракула – тъмни вековни гори и меки сияйни върхове. Даниел Трусони разказва друга родопска забележителност – пещерата Дяволско гърло, където през 1943 г. американска експедиция открива загадъчни неща: оказва се, че там са изгнаници нефилимите – ангелите, позволили си връзки и деца от земни жени (за същото пише и книга "Битие" в Библията).

Интересното е, че "Историкът" чертае всички останали държави, в които тече действието, с техните градове, сиреч с цивилизационни маркери, само България я припознава и определя през природата и фолклора. България е битийна първичност, загадъчен култ и за Елизабет Костова, и за Даниел Трусони – тя, изглежда, ги грабва не толкова с модерни постижения, колкото с древност и тайнственост.

Българските стихии и мистерии изобщо са доста популярни на Запад – Джоан Роулинг, прочутата авторка на Хари Потър, по съвсем естествен начин решава, че Виктор Крум, най-добрият търсач в "куидич", не може да има друг освен български произход. Той се развихря във втората част на поредицата – "Хари Потър и Огненият бокал", и макар действието да се развива в мъгливия Албион, в училището за магьосници "Хогуортс", българската следа присъства осезаемо и релефно. Рон Уизли е във възхита: "Няма друг като Крум! Той е птица, която се носи по вятъра! Той е повече от артист... Той е човек на изкуството!" В "Махалото на Фуко" Умберто Еко ни споменава все в същата езотерична връзка, пишейки (без много подробности) за свещените богомилски книги, обогатили западното тайно знание – сякаш развитият свят не може докрай да ни смели и затова ни окичва със странности и чудатости. Както отбелязва Даниел Трусони: "Занимавайки се с нормалните и понякога отегчителни неща, хората искат нещо различно, нещо магично да им се случи." Ето така всъщност българите се явяваме интересни и привлекателни. Не заради друго, а защото сме загадъчни. България не е най-тъжната страна, както пише "Икономист", България е най-странната страна.

Българско, оперетъчно

Не обаче за Сибиле Левичаров, авторка на спечелилия Наградата на Лайпцигския панаир на книгата роман "Апостолов" ("Атлантис КЛ"). Според нея страната ни хич не е странна, само е досадна: "имаме работа с оперетна страна", обижда ни Левичаров. Книгата ù впрочем се появява във времената, когато България беше най-силно укорявана от Брюксел за корупция – при тройната коалиция, тогава ни затвориха и европейските фондове. Ето защо гледките и разсъжденията в "Апостолов" влязоха в плътен унисон с настроенията в Западна Европа – от тази държава нищо не става, все ще крета на опашката. В Германия се появи и друга неласкава книга – Юли Це (известна у нас с романа си "Орли и ангели") я сътвори за мечките в Белица, ала обръщайки внимание главно на свръхразбитите ни пътища и превъзбудения ни манталитет. Според Александър Андреев и при двете германки гъмжи от клишета и предразсъдъци.

Aко обаче се сетим какво изрича писателят Илия Троянов, нашият човек в Германия, за България в "Кучешки времена" – че българският преход е една голяма измама, дело на мошеници, агенти и самовлюбени интелектуалци, без никой да го е еня за народа, ще спрем да се учудваме на нелицеприятното мнение. Изглежда, почти всички немски писатели, забърквали в сюжета си българи, ни конструират като дезориентирани същества в полуразпад: героят на Андреас Майер в романа "Сан Суси" Григорий Начев например е налудничав и натрапчиво религиозен адепт на православието, измайсторил в подземията на замъка цял параклис. За немците сме повече сбъркани, отколкото странни и поради това вероятно в романите си ни описват като неудачници – подредени хора като тях трудно вникват в българския хаос.

И ний сме дали нещо на... urban-ът

В "Животът според Любка" ("Жанет 45") на Лори Греъм обаче хаосът ни не само се приема, той дори е симпатичен. Шопски "Планински баби" се срещат с промотърката на urban музика Бъз Уекслър и от дума на дума я превръщат от изкуствен в естествен човек, който забелязва и хората около себе си, не единствено кариерата. Наша мутра дори я дарява с дете, ако и да не е кой знае колко приятен като човек. Романът съвсем не случайно излиза малко преди Бъдни вечер, Коледа и Нова година – това е абсолютно коледна книга, даряваща доброта, симпатия, приятелство. Книга анти-"Апостолов" дори като сюжет – ако героинята на Левичаров пътува из България и ръси злословия, то героините на Греъм са на турне във Великобритания и САЩ и ръсят ведрост и свобода. Няма да разказвам края, само ще кажа, че по-емоционалните читатели със сигурност ще пролеят някоя сълза, когато стигнат дотам. И едновременно с това ще изпитат – е, не чак гордост, че са българи, но пък чувството, че все пак и ние имаме нещо в живота си, което на западняците липсва и което може да им дадем. Както казва сръбският писател Драган Великич: "Колкото повече отиваме на запад, толкова повече нараства самотата." А у нас е сложно да сме самотни: не само младежите живеят с родителите си почти до 30-та си година, но и градският транспорт помага да сме плътно един до друг.

България solo, ХХ век

Макар че има една книга, в която героят е българин и е самотен, тя поради това носи и такова заглавие – "Соло" ("Жанет 45"). Неин автор е индиецът Рана Дасгупта, който през очите на 100-годишния си герой Улрих описва историята на отечеството ни през миналия век. Това е полифоничен роман, изграден майсторски и със странни преплитания между история и фантазия, който донася на създателя си Наградата на Британската общност. В него България вече не е нито място, което омайва разума, нито място, което омерзява душата, а е просто страна, преминала през вихъра на горчивия ХХ век и някак си оцеляла. Включително от комунистическото безумие и от още по-безумния преход.

Това пък ни води до друг роман с българска следа – "Бодливо свинче" ("Обсидиан") на англичанина Джулиан Барнс. Там той разказва за съда над бивш комунистически диктатор, за мислите и чувствата му, като за основа взема "нашия" Тодор Живков. В романа, разбира се, България не се споменава изрично, но ние си знаем. Най-малкото защото предимно вярваме, че на родината повече ù приличат чудовища, вампири и паднали ангели, отколкото добряци, чудаци и нормални хора, радващи се смирено на това, което имат.

Кой знае, може пък точно чуждата "Библиотека BULGARIA" ще разбие тази наша българска вяра. И тогава не ще се налага да ни спасяват чак в Казабланка...  

*Тази статия не се занимава с имигрантите, станали писатели на езика на новите си родини – Капка Касабова, Ружа Лазарова, Димитър Динев, както и с онези, които живеят в чужбина, но активно публикуват на български – Яна Букова, Захари Карабашлиев, Красимир Дамянов...

*Авторът е публицист, литературен и медиен наблюдател

Казабланка, Мароко. Хъмфри Богарт се приближава към рулетката и прави едва видим знак на крупието. И емигрантът от България, заложил кажи-речи живота си на игралната маса, печели. Неописуема радост, той и жена му ще си купят билети за Америка, обетованата земя. Преди това героят на Богарт на име Рик Рейн е разговарял с българската бегълка и тя му е описала безизходицата, в която са изпаднали с мъжа ù. Рейн решава да й помогне и за двамата отчаяни съпрузи престоят в "Бялата къща" (това значи името Казабланка) завършва с хепиенд.

Епизодът е от един от великите филми в историята на киното. "Казабланка" е обявен от Американската филмова академия за най-добрата любовна кинодрама на всички времена. През 1943 г. лентата печели "Оскар", а Хъмфри Богарт е номиниран за най-добра мъжка роля. Не получава наградата, взема я актьорът от австро-унгарски произход Пол Лукас за ролята си във филма "Стражът на Рейн".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

7 коментара
  • 1
    l avatar :-|
    |

    Забавно, според автора, книгите които представят България в положитителна светлина са интересни, а другите -- изпълнени с клишета и предрасъдъци.

    Наистина ли авторът си вярва, че Виктор Крум (например) не е описан с клишета и предрасъдъци? :)

  • 2
    krummm avatar :-|
    krummm

    Илия Троянов е прав. Ама на нас все другите ни пречат - Волтер, Еко, Бърнард Шоу...

  • 3
    lordvamp avatar :-P
    lordvamp

    ех деца всички знаем че българия е страна на чудесата.както и на най невероятните метаморфози..един от най старите народи сме дошли на една от най старите обитаеми земи.най точният календар.най старото злато.за едното сме виновни ние другото е заслуга на завареното население:)
    а и колко други велики неща са сътворени от българите
    имаме над 5 доказани държави просъществували векове.
    хиляди идеи които са взаинствани от нас.а колко открития.
    а нека си пишат западните писатели какви сме и що сме.но да погледнат първо собствените си дворчета наречени държави

  • 4
    yard avatar :-|
    Yard

    "Българите" от Кандид са си прусаци. Няма нищо обидно или любопитно в това.

  • 5
    yanchevska avatar :-|
    Evgeniya Yanchevska

    Авторът е разобличил предразсъдъците на Другите за нас, много хубаво, само да не употребяваше в статията си реципрочни клишета тип "подредени хора като тях" (за немците, дето трудно вниквали в българския хаос")

  • 6
    nikolaaay avatar :-|
    nikolaaay

    сайта на Николай Гроздински
    http://www.nikolaigrozni.com/

  • 7
    ayay avatar :-|
    Шшшт

    Единствената книга от споменатите, която наистина си заслужава да се купи и да се прочете много внимателно, е тази на Сибиле Левичаров. Първо - има забележителна литературна стойност. Второ - тя не "ни" "обижда". Героинята на Левичаров регистрира без никакъв предразсъдък всичко, което вижда. Сещате ли се какво вижда? Същото, което и ние всеки ден, няма защо да се лъжем. С единствената разлика, че за нея всеобщото безхаберие и безвкусицата, запуснатите градове, поголовното отсъствие на държава не е навик, не е позната родна кал, в която се е пличкала цял живот, а изненада. Много е провинциално да наричаш истината "злословие", ако живееш в една голяма свинщина и не ти стиска да го видиш.
    Още една "малка" подробност. От ВСИЧКИ изброени автори само Левичаров е работила чрез многото си, детайлни и изключително внимателни наблюдения от първа ръка. Може би Троянов донякъде също. Всички останали са наплескали едни общи полуфантастични приказки, които можеха да наплескат за практически всяка по-запусната страна от Балканите. Макар че освен Албания, за друга след "нас" не се сещам.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK