Ако имаш две ризи...

Попздравявам Ви за статията. Прочетох я с облекчение след самопотупващата се по рамото "Неочакваните ползи от филантропията."

Хубав, смислен текст за деликатна материя. Не споделям донякъде неудовлетворението на авторката от лошо нагласената или отсъстваща процедура за такива конкретни случаи. Ако някой реши да направи предметно дарение, ползвани дрехи примерно, ако не са нови - те наистина би следвало да имат някаква гаранция че са чисти и дезинфекцирани. Изискването на санитарната инспекция (на която не съм служител) намирам за обосновано. Що се отнася до неприязненото отношение на лелки, директорки и друг подобен персонал - вместо с огорчение човек е по-добре да го пусне през едното ухо за да излезе през другото. Нали се казва - направи добро - пък го хвърли в морето.

И друг път съм казвала колко ми харесва как пише г-жа Касимова (може би трябва да го казвам по-често?:)
По темата: Потвърждавам, че дребното индивидуално дарителство се изправя пред неочаквани пречки, които в средния случай могат да убият всякакви по-нататъшно опити за безкористни жестове. Имам един-единствен опит - опитах се да даря книги на един дом за юноши. Обадих се по телефона, обясних за какво става въпрос, какви са книгите, подчертах, че са в идеално състояние, защото са от личната ми библиотека и са купувани от книжарница, а не от антикварни кашони. Жената отсреща беше много любезна но... не знаела какво да направи, защото за пръв път им се случвало някой да иска да дари книги. Ако можело да се обадя след седмица, защото не знаела... Сигурно се сещате, че повече не се обадих.
По повод на паричните дарения - като физическо лице мога да дарявам само малки суми и то не редовно, но тук се солидаризирам с човешкото (и дори ако щете егоистистично) притеснение, изразено от г-жа Касимова, че не съм сигурна дали дарената от мен сума ще отиде по предназначение. Бих казала, че това което ме спира от финансово дарителство е липсата на прозрачност. Може би при поискване и да се предоставя информация как се оползотворяват даренията, но ми се струва, че нея трябва да я има постоянно публикувана някъде и - какви средства са набрани, как са разпределени, кой ги разпределя (имена, длъжности, опит в дейността, евентуално образование) и да има постоянна актуализация. Струва ми се, че така повече хора ще получат уводлетворение, че жестът им не е напразен.

И аз съм фен на г-жа Касимова, но в случая статията не ми харесва. Има един куп твърдения без определен източник, които явно трябва да приемаме като факти само защото г-жа Касимова така мисли, доста обобщаващо между другото.

Но все пак е явно, че г-жа Касимова има по-скоро малък опит с дарителството, затова не разбирам, защо си позволява да съветва как и къде да даряваме. Все пак в България има хора, които знаят повече по въпроса. Защо не са били потърсени?

Нищо не оправдава грубото отношение от страна персонала на домовете, в които сте опитала, г-жо Касимова, но все пак и Вие не сте подходила правилно. Не съм леля от дом, дарител съм, но с много повече опит от Вас. Редно е първо да се обадите и да попитате имат ли нужда от каквото там искате да дарите и да си уговорите определена дата и час за посещение. Не са длъжни да се въртят около Вас на пръсти само защото сте дошла с няколко торби дрехи, в София, където най-честото дарение е именно стари дрехи. С извинение за цинизма - много българи подхождат към дарението като към отърване от нещо ненужно: Искам да дам точно това, тук и сега. Но не се замислят точно как ще се отрази това на хората, на които даряват.

Освен това, редно е вече да се замислим дали пък даренията, които правим, не крепят една порочна система. Всички знаем, че е вредно за децата да се отглеждат извън семейната среда, че световно ни сочат за лош пример, държим децата в казармоподобни сиропиталища и вече десетилетие не посягаме да разрешим въпроса. Според мен част от проблема е именно, че дарителите пестят пари на държавата в грижата за всички тези деца, следователно държават отказва да промени системата, защото ще й е много по-скъпо. Подобни проблеми съществуват във всичките форми на институционална грижа, които България предлага.

Аз дарявам много лесно. Просто се запознавам по някакъв начин с хора, които имат нужда. Давам им пари, дрехи, храна, каквото ми падне. По много и редовно. И книги за четене, които после вземам обратно и давам на други хора. На мен не ми стигат парите, дрехите и книгите да помогна на всички, до които бих имала лесен достъп. Наоколко ПЪЛНО, просто ГЪМЖИ от хора, които гладуват и нямат дрехи. Проблемът е, че останалите хора някак не ги забелязват. Ако ви интересува как го правя, посетете блога ми и прочетете някоя и друга история. Може да бъде полезно :)

Работила съм в дом за деца, няма да казвам къде и кога,но само ще ви кажа,че това ,което се получи като дарение не отиваше въобще за децата.Хората,които бяха зверове от администрацията , включително и докторките ,сега една от тях е директор на дома а главната сестра е една откачена и луда.Това е в България за съжаление,никога не дарявайте нищо там,подарете го на хората ,около вас.В този дом имаше един милион издръжка и още два милиона дарения само в пари,а в продукти да не говорим.а децата ядяха хляб и вода и ги биеха с чехлите по главата.Тази въпросна директорка ,която скоро стана такава поради липса на конкуренция и доверения и екип, преди единственната им работа беше да крадат даренията ,защото тя беше шеф на даренията,да си чатят и да пишат доноси и да обиждат родителите на децата.Но както се казва в България всичко е възможно,ако се прочетат тук със сигусрост ще се познаят.Нека господ да ги съди,но това ,което видях там за годините ,които бях за една книга е малко.Горките деца.