Благотворителна история с отворен край

Или за изкуството като за по-добрата храна за децата от домовете

Случаят "Могилино" стана повод обществото ни да заговори някак по-открито за необходимостта от спешна гражданска намеса и радикална промяна в начина, по който държавата се грижи за своите (чужди) деца. Те, веднъж изоставени от своите родители, се превръщат в като че постоянни обитатели на поовехтелите, запуснати и често забравени от всички ни места-сгради. Тъжни места, на които често в продължение на много време не се случва нищо особено или различно извън рутина на прилагането на дневния ред. Тези странни малки обитатели, станали преждевременно възрастни, са причината да пиша този текст.

Един филм на Би Би Си и дългогодишното упорство на група неправителствени организации стана повод обществото ни най-после да признае пред себе си за съществуването на тези места, да ги забележи и може би... да се ангажира. Този път държавата също направи някакъв опит да покаже ангажираност. Малко несръчно, несъразмерно показно и скривайки истинските си чувства... В това филмът на Би Би Си успя. У нас като че ли все още има рудиментарен рефлекс чуждите филми, неща, думи да получават по-голям отзвук и да задвижват по-успешно различни иначе съвсем наши, вътрешни процеси. И този път този механизъм проработи. Може би заради някакъв неизживян все още комплекс на обществото ни вярваме, че вероятно другите ни познават по-добре и знаят неща, които остават недостъпни за нас. Фактите, които филмът показа, са страшни, толкова, че няма аргументи, с които да им бъде възразено или те отречени. Факти, заради които един социален министър би следвало да подаде оставка, а държавата да бъде съдена. Често се случва да се учудвам колко по-гласовита и в крайна сметка по-ефективна може да е намесата на една чужда медия, отколкото усилията и опитите, които правим самите ние, колкото новаторски и смели да са те, но към които медиите и държавата ни остават предпазливо замислени и нереагиращи, потънали в съмнението на незнаещия... Всъщност днес трябваше да мисля за благотворителността. Но някак се оказа, че тези две теми за мен се свързаха. По благотворителността и нейните проявления съдим за това доколко едно общество е развито, доколко е успяло да се "установи". У нас все се изкушаваме да сравняваме нашето общество с другите. Често търсим сравнението, за да се убедим, че нещо не ни достига, и с някакъв мистичен, носталгичен копнеж пожелаваме това недостигащо да ни се случи и на нас. Казват, че е добре да даваш една десета от онова, което ти принадлежи, на другите като теб, които се нуждаят. Не знам кой е правилният начин? Не знам и дали има правилен начин да мислим благотворителността... Благотворителността е може би онова, което сме способни за направим ние за другите или заедно с тях.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    Avatar :-|
    Nikolai

    Малко повече конкретен разказ в какво точно се състои работата с изкуства в домовете щеше да е много полезен.

    Нередност?
Нов коментар

Още от Капитал