Няма място за весели филми

"Благодаря, че ни оставихте да се забавляваме в ъгъла на пясъчника (sandbox) през всичките тези години", каза съвсем сериозно Джоел Коен при получаването на поредната статуетка за "Няма място за старите кучета" - едноличният победител с 4 отличия при 80-ото раздаване на наградите на американската (предимно) филмова индустрия на приповдигнато-пищната церемония в "Кодак тиътър", Лос Анджелис. Сякаш не е имало 100-дневна стачка на сценаристите, разтърсила здраво бизнеса, говори се за загуби (включително в телевизията) от около $2.5 милиарда. Впрочем напомняния имаше, като най-изразителното беше на брат му Итън, чиято първа реч се състоеше от: "Ние, ъ-ъ... много благодаря." А при повторното си излизане за основния "Оскар" на вечерта, той само взе микрофона и бързо го върна, промърморвайки, че няма какво да добави към предишните си думи. Което трябваше да накара залата да се замисли за важността на самите думи (идеи), както и на хората, в чиито глави те първо се раждат.

А че братята Коен са от тази рядка порода, се знае още от времето на дебюта им с Blood Simple (1984). Линията им на сгъстена, черна пародия, инжектирана в жанрово опаковани трилъри като Miller's Crossing (1987) и "Бартън Финк" (1991) бе доведена до съвършенство с допуснатия чак до Оскаровата зона "Фарго" (1996, оригинален сценарий, поддържаща женска роля). След кратка и неуспешна забежка към "опаковане" на чужди на натюрела им жанрове ("Непоносима жестокост", "Убийците на старата дама"), с "Кучетата" Коен са връщат на най-своя си терен, но подсилили без компромис съставките откъм жанр, драматизъм, бруталност. И същевременно обрали до незабележимост пародията от първия план. "Няма място за старите кучета" подвеждащо те държи в здравата хватка на жанра през първия един час, но после започва да трупа паузи и странности, изчезват набързо уж важни персонажи, отварят се внезапни дълбочини на сериозност в драмата и психологията, героите обрастват с екзистенциални мотиви, стига се дори до алюзии с образци на финалната дилема като "Седмият печат" на Бергман. За да дойде неочакваното "хлъц" на антижанровия финал, след който пренареждаш всичко видяно дотук, а в главата ти остават кънтящи последните думи за "неизбежността на онова, което идва" (самата история се случва през 1980).