Носталгия в червено и синьо
28 Нови
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Носталгия в червено и синьо

Носталгия в червено и синьо

Как Москва не се остави да бъде смутена от някакви си там футболни фенове

1234 прочитания

©


ко някога трябва да отговарям на въпроса къде се крие магията на футбола (с извинение за клишето), то веднага ще посоча последните десетина секунди на финала за Шампионската лига в Москва. В тях имаше всичко, което може да обясни страстта към играта.

Никола Анелка от "Челси" току-що беше изпуснал решителната дузпа и по физиономията му се четеше, че в този момент иска да е на всяко друго място, но не и на ревящия стадион. Вратарят на "Манчестър юнайтед" Едвин ван дер Саар, който беше хванал дузпата, беше вдигнал двете си ръце над главата и вече чакаше целият отбор да се хвърли върху него. Е, почти целият. Звездата на "Юнайтед" Кристияно Роналдо, който малко по-рано също изпусна дузпа, се въргаляше в центъра на терена и не можеше да повярва, че отборът му спечели въпреки неговия провал. Капитанът на "Челси" Джон Тери, който можеше да реши мача, но сгреши от дузпата, просто беше приклекнал и държеше главата си в ръце. Синята част от публиката правеше същото, докато червената подскачаше в екстаз.

Само въпросните десет секунди можеха да напълнят дебел албум с невероятни, емоционални снимки, всъщност всеки неутрален зрител на Олимпийския стадион в Москва се чудеше точно накъде да гледа, а съм убеден, че телевизионните оператори са имали големи трудности да решат какво точно да снимат в този момент. Моят поглед само се стрелкаше непрекъснато - от празнуващите играчи на "Юнайтед" към Тери, после към Роналдо. Това беше краят на едно невероятно футболно преживяване.

Но все пак нека започна отначалото.

Един мач, бил той и финал на Шампионската лига, може да смути Москва точно както би ви смутил комар в голяма стая. Нещо незначително, което леко шуми, а ако започне да прави неприятности, ще бъде смазано. Така де, 60 хиляди гости за мача на фона на онези митични 15 милиона, които са в града всеки ден са си нищо, нали? Вярно, вдигат малко врява, но какво от това. Ако пък започнат да правят проблеми, силите на сигурността са навсякъде. Леко въоръжени по улиците, малко по-тежко на входовете на Червения площад (чийто достъп е само през метални детектори) и в целия си блясък край Олимпийския комплекс "Лужники", където са се настанили и части на руското ГДБОП (за което са ни предупредили, че задава по-малко въпроси и е доста по-грубичко от българското).

Въобще цялата ситуация изглежда в другата крайност на преживяванията от предишния ми голям футболен финал - този за Купата на УЕФА в Глазгоу миналата година. Тогава испанските фенове на "Севиля" и "Еспаньол" бяха завладели града, полицаи почти не се мяркаха, а Глазгоу гордо пресмяташе десетки милиони приходи от туристите.

В Москва подобни суми могат да предизвикат само учтиви усмивки. Както и забележки от рода на: "А, да, ние в София също имаме проблеми с трафика." В Москва всеки ден се пускат около пет милиона коли, което означава, че градски магистрали с по шест платна са задръстени до точка, където погледът не може да стигне. За феновете това означава, че пътуването от летище Шереметиево до центъра на града се превръща в поне тричасов преход.

Когато към това прибавим скъпите хотели, визовия режим, неудобния час на мача (22:45 местно време), разбираме защо в Москва има точно толкова фенове на "Юнайтед" и "Челси", колкото са и предоставените за тях билети. Няма обичайните за големи мачове тълпи туристи, които са дошли с идеята да са на място, пък ако се намери някой билет за мача - още по-добре.

Отново разходът около всяко пътуване до Москва означава, че повечето английски фенове правят само едно преспиване в града - в деня преди мача.

Сряда е, предиобед, дъждовен и мрачен, а сините и червените англичани вече са плъзнали около Кремъл и Червения площад. (В тази точка на деня дори и не осъзнават каква грешка правят, трамбовайки цял ден из центъра. Когато обаче силите им да подкрепят отборите си свършват към полунощ, още в средата на мача, би трябвало да са разбрали.) До митичния площад се стига само през два входа и дълга опашка, а точно пред мавзолея на Ленин (да, още е там) футболната централа УЕФА и всички спонсори на Шампионската лига са оградили още една голяма зона, в която последните са разположили своите рекламни щандове. УЕФА от своя страна е извадила на показ трофея за Шампионската лига, но близка снимка с него би загубила около час време.

Не се нареждам, все пак искам да се разходя и да направя някакви паралели между културата на футбола на глобално и българско ниво. За начало откривам един - Шампионската лига също ражда блъсканица. Веднъж на стадион "Българска армия" чаках 40 минути за билети и когато най-накрая си купих и влязох, мачът отдавна беше започнал. Умниците бяха отворили само две каси, защо са им повече? Нещо такова ми се върти в главата и когато гледам как тълпата на Червения площад се реди да си купи от официалните фланелки от финала: семпли, бели или сиви с най-обикновена щампа с емблемата на стадиона домакин и тези на "Челси" и "Юнайтед". 25 лева за най-простия модел и оттам нагоре до 75. Тук касите също са две, само че една тениска струва колкото абонаментната карта за стадиона на ЦСКА за целия сезон. Бързо приключвам с финансовите паралели.

Митът за злите английски хулигани също бързо е разбит (да, окей, такива продължава да има, но има и смислена държавна политика, която да се бори с тях). Сини и червени си общуват най-нормално, пред очите ми единствено леко озъбен фен на "Ливърпул" размахва четири пръста на един самотен фен на "Челси", за да му покаже прогнозата си за мача довечера. Вторият обаче само ми се усмихва и казва: "Ще му отнеме много време да ме провокира." А, да, малко по-късно, когато се строявам да се снимам пред група милиционери и приканвам фенове на двата отбора да се присъединят, тези на "Челси" идват, но червените отказват с думите: "А, не, с тези няма да се снимаме."

Като говорим за милиционерите... Ами, те в голямата си част са голобради момчета, почти пубери, без да преувеличавам. Как биха могли да спрат евентуални сбивания така и не ми става ясно, но най-вероятно в случая е важно количеството. А то стряска.

И с приближаването на Олимпийския комплекс "Лужники" все повече се увеличава. Пътуваме натам, по брега на река Москва, от другата страна е паркът "Горки", но в случая началните строфи на Wind of change - "I follow the Moskva, down to Gorki park", не носят романтика на прехода. Напротив - край брега на реката има стена от военни камиони, а булевардът, който води към комплекса, е затворен и достъп до него имат само коли и автобуси с пропуски. Ролята на барикади в случая изпълняват големи, стари цистерни.

Въобще сблъсъкът на модерния футбол с носталгичната Москва е по-здрав от този между двата отбора на терена. Този сблъсък достига връхната си точка пред самия стадион "Лужники", където феновете, облечени в аксесоари на отборите си за стотици паунди, се натъкват на огромна статуя на другаря Ленин (не само мумията му още може да се види в мавзолея, а и духът му си живее дълбоко в сърцата на руснаците).

След статуята най-накрая идва и стадионът, който също има ретро вид, но носи и усещането на голяма арена за големи мачове. Странното е, че такова усещане носи и "Васил Левски", когато е пълен, но последното се случва рядко.

После идват и минутите истински футбол, онзи, за който хората плачат и се радват по стадионите. Тези минути оконончателно убиват всяко сравнение между това, което в България наричаме футбол, и истинските измерения на играта.

Иначе мачът свършва около един и половина сутринта, но това е малкото зло, когато знаеш, че в този момент си в центъра на света и всеки иска да е там, където си ти. За емоционалните последни секунди от него, които осмислят футбола, написах най-горе. Мисля си за тях, и когато, само няколко часа след края на мача, се влача уморен по летище Шереметиево и навсякъде около мен, директно на земята спят фенове - всичко е минало, няма значение дали са сини или червени - всеки дреме върху нечие рамо. Има и един герой, който е сложил малко сакче под главата си и цепи терминала с хъркането си. Да. Емоцията уморява.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK