Имало едно време в България

Друг поглед към “Данъ Коловъ - Царят на кеча”

Има един такъв познат синдром. Например българинът Динев се пързаля фигурно и въпреки че тренира в студени зали и сам си остри кънките, е на път да вземе медал на европейското. Точно в този момент българинът Велчев, който е съдия на изпълнението му, вдига най-ниската от всички оценки и се прави на по католик от папата. Нищо, че той единствен от съдиите знае, че това, което прави нашето момче, си е практически подвиг и че ако то имаше и половината от условията за трениране на останалите, медалът си беше негов...

Когато съдим публично “Данъ Коловъ - Царят на кеча” ортодоксалните естетически аргументи са възможни, но не са достатъчни. Критикът в случая е изправен пред феномена не само на самия филм, който може да бъде хулен или хвален и аз уважавам това право, но и пред феномена на самото му правене. А то е без аналог във филмовата ни история. Подобно на героя си и Мишо Гецов бе оставен сам срещу всичко и всички. Сам срещу безпаричието, бюрокрацията, недоверието. Сам срещу държавния си продуцент - телевизията, където за 10-те данколовски години какви ли ветрове не вяха и след всяка промяна Гецов започваше пак отначало да търкаля филма си нагоре по хребета. А за това се искаше талант, повече отколкото за един мизансцен.

Благодарим Ви, че четете Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Още от Капитал