Варна, Варна, мой малък Лондон

Когато Тодор Колев изпя “Варна, Варна, мой малък Лондон”, той със сигурно нямаше намерение да прокарва някакви паралели между лондонския Уест енд и варненския бул. “Княз Борис”, около чиято ос е ориентирано театралното пространство на града. Въпреки това от 1 до 11 юни по крайморските сцени кипеше оживление, достойно за амбициозен фестивал, какъвто е международният “Варненско лято 2000”. Неговото осмо издание мина под мотото “Театърът на границите” (селекционер проф. Богдан Богданов) и събра 23 представления, 600 участници, 60 студенти, ангажирани в работни ателиета, изложби, теоретична дискусия, литературен салон... Повечето от селекционираните спектакли се намираха в “граничната зона” на различните изкуства, колебаеха се между професионализма и аматьорството, рушаха предела между светлините на рампата и тишината в тъмната зала. Но още преди да паднат тези бариери беше преодоляна рамката на фестивала. За десет дни той увлече града в своето темпо, излезе от театралните територии, нахлу из улиците, превърна вътрешния двор на археологическия музей в открита сцена, а крясъците на гларусите по покрива се вляха естествено в спектакъла “Въздушният град” на Валерий Фокин по “Птиците” от Аристофан. Мартин Кримп и Кати Митчел, водещи уъркшопа “Драма и сцена”, извадиха неговите участници на улицата и из градския пазар. Задачата им беше да “подслушат” и запишат случайни разговори, които по-късно да вплетат в някоя от своите работи. Попаденията понякога надминаваха и най-дръзкото творческо въображение.

Отвъд границите на текста

Ако се съди по представленията от официалната програма, най-голямото предизвикателство си остана границата между текста и другите форми за изразяване и комуникация, градящи отношението изпълнител - публика. Авторите на тези спектакли по всякакъв начин се стремяха да се отърсят от словото, изначално присъщо на театъра, и да развиват останалите езици на сценичната реч. Опитите им варираха от пълен отказ да се вместят в сковаващите рамки на думите (“Трилогията” на Рандъм данс къмпани, “Отвъд отвъд” на Легал артцентър, “Интимно злато” и “Онова място, онези хора” на Джон Скот модърн данс тиътър, “Атараксия” на “Софиензале”, Берлин, и “Одавижън”, София) до взривяване на смисъла отвътре чрез разкъсване на текста и сглобяването му в нов вид с нов смисъл и функция (“Индже”, НБУ - Театър на голия охлюв; “Хамлет”, Фрайе Камершпиле, Германия; “Ноев ковчег”, театър “София”). Макар и водени от една и съща идея, те вкупом все пак трябваше прескочат и последната летва, която често се оказва фатална - създаването на качествено представление. Пред нея в повечето случаи угасват всякакви напъни за оригиналност и новаторство. Натежалите от публика два балкона във варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров”, неколкоминутните непрекъснати овации и викове “Браво!” превърнаха световната премиера на Рандъм данс къмпани “Трилогията” в едно от събитията на фестивала. В балетния спектакъл на англичаните живото изпълнение се допълваше и кореспондираше с дигитално изображение, където телата биваха наслагвани едно върху друго, едно в друго, усилвайки по този начин със степени внушението в модерния танц.

Въпреки добронамереността на публиката и солидната аргументация на режисьорката Десислава Шпатова за създаването на “Отвъд, отвъд” в края на краищата един редови етюд, от който обикновено тръгват авторите на такъв тип спектакли, беше представен за завършено представление.