Името на розата

Фестивалът на българския игрален филм даде заявка: голямата награда повече да не се харизва

Беше време, когато голямата награда “Златна роза” миришеше на нечистоплътност и будеше само горчиво-иронични усмивки. Най-хубавото, което нашето кино е създало, по правило го пренебрегваха на замисления като най-престижен български фестивал. “Името на розата” бе обикновен камуфлаж, докато действаше практиката “Вимето на розата”. Тоест бодливото цвете беше превърнато в кротко добиче, от чието виме дояха награди за “правилни” филми. Изключенията бяха малко. И така близо трийсет години (от 1961 до 1988). Че и по-насетне. Защото през социализма поне беше ясен партийният принцип, по който се даваше розата. А след 1990 и този ориентир изчезна. Уж вече не се говореше за повели свише, но потече някаква друга конюнктура, по-хлъзгава. И пак имаше абсурди.

После пък настана сушата - липса на достатъчно филми, а оттам и четири години без фестивал. Сега той бе възроден. На неговото ХХIV издание от 14 до 19 октомври във Варна “Златна роза” не бе връчена. Има само още един такъв случай - през 1962 “Тютюн” на Никола Корабов е отрязан по идеологическа линия. Този път съдбата може би реши да се пошегува, защото именно Корабов бе председател на журито, решило да не присъжда голямата награда. Но днес работата е доста по-различна. Това жури, в което бях и аз, се ръководеше единствено от професионалните критерии и съвестта на членовете си. То не даде главния приз с мотива, че “не иска да прибави към букета изкуствени рози в историята на фестивала още една такава”.

“Писмо до Америка” и другите “писма”

Кой знае какви сензации в конкурсната програма не можеха да се очакват. Откъде да дойдат, след като седем от деветте филма, произведени в периода 1997-2000, вече бяха минали по екраните: “Испанска муха” на Киран Коларов, “Суламит” на Христо Христов, “След края на света” на Иван Ничев, “Вагнер” на Андрей Слабаков, “Стъклени топчета” на Иван Черкелов, “Магьосници” на Иван Георгиев и Сотир Гелев, “Данъ Коловъ” на Михаил Гецов. Първите два от тях са откровени провали, а на останалите недостатъците са повече от качествата. Само в “След края на света” добрите и лошите страни са на кантар. Остана надеждата, че заекът ще изскочи от двете нови трънки - “Пансион за кучета” на Стефан Командарев и “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал