С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
20 яну 2001, 0:00, 977 прочитания

“О” и “О”

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Аз още съм на площад “Славейков”, докторе. Изобщо не съм тук, при теб, а на трамвайната спирка. И спирката е там, и Мариана е там, и душата ми. Седи под табелата и чака някой да я отнесе. Ще я отнесе някъде в неведомото, може да са небесни селения, може да е кална пръст, може да е друга държава.
За мен това вече няма значение, просто исках тя да не довърши изречението си.
Когато някой каже “времето тече”, аз му отвръщам: “Не, приятел, тече болката.” Това, дето върти стрелките по циферблата, е болката. Болката, че си жив за малко, за толкова малко... И точно по това време ще ти се случат всички неприятности. Не преди това, не след това. Преди и след си проста материя, елементарна, молекули и други глупости, затова болката не те засяга. Засяга те само в онези няколко идиотски десетилетия, през които си жив. И те засяга само с едно - с болката.
Пък ние седяхме в кафенето. Може да ти се струва странно, докторе, тя пиеше коняк, а аз - джин. В девет сутринта, представяш ли си? Двама, на около петдесет, с бръчки. И колкото повече стават бръчките, толкова повече ми харесва. Сякаш е сътворена да увенчае залеза на живота ми. Пардон, на болката.
Седим двамата в девет сутринта, вплели ръце един в друг. През масата. Стиснати до отчаяние. Двете ни ръце и масата правят разностранен триъгълник. Нали разбираш защо? Защото моите са по-дълги. Но затова пък нейните са нежни. Нейните ръце са изяществото, направено от кости и кожа. И аз ги целувам. И ги галя и плача. Плача, сълзите ми падат върху дланите й, плъзват се надолу и оставят мокри петънца върху стъклото на масата. Едни такива малки мокри петънца, които после ще изсъхнат и сервитьорката ще ги изтрие.
О, забравих да ти кажа за сервитьорката. Тя почти нямаше рокля и почти нямаше дупе. За цици да не говорим. Едно двуного без нищо, но облечено в крещящо жълто. В началото двуногото крачеше напред и назад, но тъй като по това време бяхме само двамата с Мариана, седна на една маса да ни зяпа. Не, не гледа, върху очите си имаше три килограма чернилка, просто зяпа. Сигурно нещо я изнервяше - може би набръчканите ни ръце, може би мокрите следи на моите сълзи върху стъклото на масата.
После изведнъж се изправи и ни попита:
- Извинявайте, вие да не би случайно да се обичате?
Представяш ли си, докторе? “Случайно да се обичате.” И ми се искаше да й обясня, че хората никога не се обичат случайно. Че хората не бива да се обичат случайно. А когато става дума за нас двамата...
Мариана, аз и двуногото. Коняк и джин. Имаше и още нещо, но не го виждах добре, защото слънцето го огряваше. Или може би то самото изпускаше някакво сияние. Един такъв светъл кръг около главата. Та исках да кажа, че въпросното нещо имаше крилца. Меки едни такива, пухкави и много бели. Стои в ъгъла и ме гледа, сякаш иска да ме вдигне нагоре, при себе си, може би към небето, може би по-високо, не зная.
А истината е много проста, докторе. Мариана отиде да живее с другиго. Честно казано, тя никога не е живяла с мен, но тогава просто ме лиши от себе си. Опакова куфарите си и толкоз. Сутиени, гащи и стари снимки. Попитах я дали е сложила вътре и ранимата ми душица, пък тя рече, че там няма нищо друго. Та сложи ранимата ми душица и пое за някъде. И оттогава, докторе, живея без душа. Иначе си имам тяло, ям и спя като нормален, имам високо кръвно, но душата ми замина с онзи куфар. Сложиха му етикети, удариха шарени печати и душата ми си замина със самолет. Отиде някъде далеч, на друг континент, а на мен ми остави само елементарния животец, пардон, болката.
Но знаех, че ще се върне, знаех. През всичките тези години знаех, че ще се върне, ще подаде ръцете си през масата и през дланите си ще ми върне душата, а аз ще го разбера, защото душата ще прогони водата от очите ми, ще се плъзне по ръцете надолу и ще прави мокри петънца върху масата. И тогава в ъгъла ще запърха с крилца нещото, което има сияние. И всичко стана така, както очаквах.
- Вероятно се обичате - рече двуногото.
И тогава я погледнахме. И тогава открих един странен феномен, докторе - думите свършиха. Ей така, няма думи. Само едни странни тласъци вътре в гърдите ни, блъскат, бият, искат да излязат, но не могат да се превърнат в думи. Защото тези думи ги няма в речниците. Защото тези думи поначало не са измислени. Защото такива думи не може да има. Искат да излязат навън, но не могат да се оформят, да станат звуци, да предизвикат вибрации на въздуха.
Нали знаеш, докторе, не за всичко има думи. Ти как например наричаш доброто, което си е самозапалило фитила и иска да те взриви? Да направи на парчета живота ти, пардон, болката?
И аз не помня как се случи, как успях да платя, без да отлепим ръцете си, как после тръгнахме, без да отлепим ръцете си. Двуногото викна подире ни:
- Бас държа, че се обичате.
Беше събота сутрин и беше спокойно. Беше чисто и беше ухаещо. Дланта й беше в моята длан, а душата вече си беше в мен. И си вървяхме така, и тя се усмихваше. Продавачите на вестници ни се подхилкваха, защото не върви на хората с бръчки да са щастливи, но аз от мъничък зная - за тази работа винаги има време в живота, пардон, в болката.
Тя искаше да ми каже нещо, но нещото не излизаше отвътре. Не излезе и от мен. А бяха там, докторе, в гърдите бяха. Натискаха се да се родят, да станат нещо, но тези думи ги няма в речниците. За тези думи няма измислени букви. Те само стискат - гърлото стискат, сърцето; толкова силно стискат, че не можете да си отлепите дланите.
И мълчахме, и мълчахме. И така, потопени в безсловесност, в бездумие, стигнахме до площада. Там тръгваше трамваят, който отнася. Няма значение закъде - може би за небесните селения, може би за калната пръст, може би за друга държава.
И стояхме, и стояхме. Минаха много трамваи, но бяха в други посоки. Вестникарите се надсмиваха на онова крилатото нещо, което беше кацнало помежду ни. Вестникарите поначало обичат да се надсмиват, ватманите също. Колко исках да й кажа онова, което двайсет години искам да й кажа. То е нещо толкова просто, докторе, ама съвсем простичко. Две-три думи, нищо повече.
И стояхме, и стояхме. И трамваите все продължаваха в различни посоки, без изобщо да им пука за релсите. А трамваят за нашата посока не идваше.
А тя трябваше да пътува занякъде. Не зная закъде, просто си отиваше. И трябваше да чакам още двайсет по двайсет години. Ще отиде на летището, ще закачат на куфара разни табелки, ще цапардосат шарени печати, без изобщо да надникнат какво има вътре. Пък само ние двамата си знаем какво има вътре.
И тогава дойде трамваят, който отнася. Отнася за някъде далеч. Така пишеше на табелата - “За далеч”. И тя сви устни да каже нещо. Сви ги в кръгче, значи нещото трябваше да започне с “о”. Почти съм сигурен, докторе, че тя намери думата, защото нея я има в речника. Тя искаше да каже:
- Обичам те.
Но аз спрях времето. Изплаших се и затова го спрях. И все още сме на площад “Славейков” - трамваят, Мариана и аз. Седим неподвижни, а вестникарите се надсмиват. Защото трябваше да отлепим ръце, а онова нещо с крилцата беше стъпило върху дланите ни. И си стърчим така, и си стърчим.
Защото, докторе, тя можеше да каже и нещо друго, нали? Тя можеше да каже:
Отивам си.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Прокълнатите крале

29 мар 2003, 9517 прочитания

Мрачният швейцарец

29 мар 2003, 6417 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Капител" Затваряне
“Миура” засенчи “Ферари”

Синя вълна с червено мъртво вълнение

Демократи и републиканци си поделиха контрола над Конгреса, което означава повече надзор и отчетност за управлението на Тръмп

Бюджетният излишък: Милиард и едно излишни желания

За трета поредна година държавните финанси са на огромен плюс, а дебат как тези пари да се упарвляват смислено липсва

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

България изнася все повече машини и авточасти

Увеличението във външната търговия през 2015 г. идва основно от пазарите на ЕС. Спад има при суровините, но той е ценови

Всички сме обидени

Мартин Роусън, карикатуристът на The Guardian за политкоректността, смелостта да осмива в епохата след Charlie Hebdo, за Брекзит и изложбата си в Габрово

Андалусия: една добра седмица

Жега, история и гамбас в Южна Испания

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 45

Капитал

Брой 45 // 10.11.2018 Прочетете
Капитал PRO, Плажове с вечни концесионери, пореден проблем около Ветко Арабаджиев, петролът поевтинява

Емисия

DAILY @7AM // 15.11.2018 Прочетете