Принадлежащият човек

Конформистът (Il Conformista) - Италия/Франция/ФРГ, 1969, реж. Бернардо Бертолучи; 115 мин

Какво се случва: Италия, 1938. Дребният аристократ и интелектуалец Жан-Луи Трентинян е убеден, че като момче е застрелял фамилния шофьор Пиер Клеманти, опитал да му посегне. За да заличи травмата, той си налага поведение според очакванията на обществото. Желанието му за анонимност и разтваряне в нормалността се подсилва от страстта на майка му към опиати и млади мъже и лудостта на баща му, който се мисли за древноримски философ. В опит да излезе от тази саморазрушителна среда Трентинян се жени за глуповатата, но чувствена буржоазка Стефания Сандрели и става таен функционер на фашистката партия. По време на сватбеното си пътешествие до Париж получава пистолет и задача да убие стария си професор от университета, сега антифашист. Мисията му взема неочакван обрат след влюбването в загадъчната млада жена на професора (Доминик Санда). Тя флиртува с него, междувременно прелъстява жена му, но остава влюбена и с мъжа си докрай. Развръзката е трагична, светът на Трентинян се разпада, последното нещо, което му остава, са спомените от времето на момчешките инстинкти, откъдето е започнало всичко.

Какво се помни: Единството на стил и смисъл. Мраморната белота на огромната лудница, където бащата крещи много пъти “сеч и меланхолия...”. Римуваните с това огромни мраморни коридори на властта при приемането на героя в партията. Безчовечната геометричност на фашистката архитектура, през чиито светлини и сенки като хамелеон се плъзга желаещият да принадлежи на всяка цена Трентинян. Същата игра на светлини и сенки в интериорния разговор на убиеца и жертвата. Двамата говорят неслучайно за “пещерата на Платон” - първата “прожекция” на мимолетните сенки от огъня, каквото в крайна сметка е и киното. Бароковата композиция на кадрите, плъзгащите се движения на камерата, сюрреалистичната атмосфера на просмукващ се отвсякъде декаданс. Осветените само от дифузната светлина на щорите любовни сцени. Убийството в нереалната мъгла на зимната гора, заснето с поетична бруталност от великия Виторио Стораро. Ножовете и жестовете са като при “Мартенските иди” на Цезар, празният поглед на очевидеца-виновник от заглавието се инкрустира нажежено в паметта.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал