Родният ми език е пианото

Един документален филм за пианист с ранга на Алексис Вайсенберг е подложен на множество съблазни - житието, музиката, срещите, славата, драмите или разказа от първо лице. Зад живот, протекъл на няколко континента, и дългогодишна артистична кариера като неговата се крият вдъхновения и страдания, чиято енергия може да захрани цял сериал. Копродукцията на швейцарската и българската телевизия “Обичам музиката. Алексис Вайсенберг” предвидливо се е доверила на своя герой и неговото дар слово - лаконичен и страстен като прочутите му изпълнения. Вайсенберг говори с лекотата и мъдростта на човек, който винаги е знаел какво иска от живота си, но никога не е забравял, че няма да получи всичко. И може би е съумял да си спести поне ненужните страдания на творческата и житейската алчност, погрешно разпознавана като амбиция. На алчността (или амбицията) да се преборват с лавината от интересни факти са устояли и авторите на филма Мандо Бернардинело и Освалдо Тритен. Не са направили нито биографичен (авто-)портрет, нито музиковедска кинолекция. Вместо да трупат стандартно ефектни житейски и творчески обстоятелства, те следват меката носталгия на един пианист, който ни разказва приказката на своята съдба и призвание. С думи и с ноти. Със спомените от ранното детство из къщата с розите в софийския квартал “Иван Асен II”, с уроците при Панчо Владигеров, емиграцията в Палестина в началото на 40-те. Майка си. Първите конкурси в САЩ. Първите концерти. Завръщанията у дома. Хоровиц. Шнабел. Партитурите на Бах, Стравински, Рахманинов... Осемте години мълчание, превърнато в колажи и коледни картички. Завръщането на сцената. Караян, Монсерат Кабайе, Бергман... Джазът. Учениците. И България. България като корен, семейство, постановка на ръцете върху клавишите. България като слушане, чувстване и правене на музика.

Може би защото са швейцарци, които от деца мислят и чувстват на четири езика, авторите на “Обичам музиката” разбират какво означава България за Алексис Вайсенберг. Тяхната камера я вижда с неговите очи и сърце. Като къща, като двор, като улици. Храм, разпятие и калдъръм на манастир. Мирис на прецъфтяващи рози и вкус на български лук. Звуци на пиано, надпревара на черни и бели клавиши. Обич. “Обичам ли - свиря. Ако не искри любов, не мога да докосна клавиш.” В този филм Алексис Вайсенберг нито веднъж не произнася думичката мразя.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал