Езикът като лейди Макбет
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Езикът като лейди Макбет

Езикът като лейди Макбет

648 прочитания

“Не бъдете стиснати с езика, това е най-лошото нещо” - споделя, че е посъветван от майка си в тийнейджърска възраст Хавиер Мариас - авторът на “Сърце тъй бяло” (изд. “Обсидиан”, превод от испански Людмила Илиева). Бързото прохождане през страниците на книгата няма да пробуди спонтанен интерес, защото направо се залутваш в лабиринт от думи. Те не са задъхани и бързи, както днешното време предполага. Наслояват се някак протяжно или се струпват сякаш от страх, че нещо може да остане неизречено. Възвръщат се към себе си, повтарят се, дообясняват - “една дума води след себе си друга”. Когато се изкуших да вляза в “лабиринта” и да се оставя на “принудата”, все повече и повече се убеждавах, че “безстрашието” ми си е струвало. Книгата не просто въплътява едно разбиране за мощта на езика, но и явява на читателя владеенето й. Думите в “Сърце тъй бяло” заформят и сюжет, който в разгъването си се опитва да разгадае едно самоубийство, случило се в миналото, но със знаци в настоящето. Него пък се опитва да “подрежда” Хуан, главният герой на романа, който е преводач (автобиографизъм от страна на Мариас). Поради това могат да се прочетат чудесни детайлни описания на преводаческите “мъки и радости” в срещи на най-високо дипломатическо ниво. Има ги и непрекъснатите рефлексии върху почти шизофренното раздвоение на човека, пребиваващ едновременно в два езика.

Културната наситеност на книгата се допълва и от познаването на европейската живописна традиция - ту бегло разпръснато из текста, ту концентрирано в цяла история като тази за пазача в музея “Прадо”: на него след 25 години пазене и взиране в една и съща жена, изрисувана от Рембранд, му се приискало просто да я палне.

Това, което липсва в тази плавно интригуваща книга, е справочният апарат. А нейната културна обремененост просто го изисква. И още нещо - заглавието на книгата е цитат от мотото към романа, което е двустишие от Шекспировия “Макбет”. Преводът му обаче на български е буквален (допускам, че е от испански) и е подминал нормата “Валери Петров”, което, струва ми се, не се прави безмълвно. Въпреки обсъждането на смисъла на двустишието в самия текст на романа специално уговаряне е необходимо. Изисква го като цяло добрата преводаческа работа. А и тази книга го заслужава.

“Не бъдете стиснати с езика, това е най-лошото нещо” - споделя, че е посъветван от майка си в тийнейджърска възраст Хавиер Мариас - авторът на “Сърце тъй бяло” (изд. “Обсидиан”, превод от испански Людмила Илиева). Бързото прохождане през страниците на книгата няма да пробуди спонтанен интерес, защото направо се залутваш в лабиринт от думи. Те не са задъхани и бързи, както днешното време предполага. Наслояват се някак протяжно или се струпват сякаш от страх, че нещо може да остане неизречено. Възвръщат се към себе си, повтарят се, дообясняват - “една дума води след себе си друга”. Когато се изкуших да вляза в “лабиринта” и да се оставя на “принудата”, все повече и повече се убеждавах, че “безстрашието” ми си е струвало. Книгата не просто въплътява едно разбиране за мощта на езика, но и явява на читателя владеенето й. Думите в “Сърце тъй бяло” заформят и сюжет, който в разгъването си се опитва да разгадае едно самоубийство, случило се в миналото, но със знаци в настоящето. Него пък се опитва да “подрежда” Хуан, главният герой на романа, който е преводач (автобиографизъм от страна на Мариас). Поради това могат да се прочетат чудесни детайлни описания на преводаческите “мъки и радости” в срещи на най-високо дипломатическо ниво. Има ги и непрекъснатите рефлексии върху почти шизофренното раздвоение на човека, пребиваващ едновременно в два езика.

Културната наситеност на книгата се допълва и от познаването на европейската живописна традиция - ту бегло разпръснато из текста, ту концентрирано в цяла история като тази за пазача в музея “Прадо”: на него след 25 години пазене и взиране в една и съща жена, изрисувана от Рембранд, му се приискало просто да я палне.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK